По стъпките на бежанците от Беломорска Тракия

По стъпките на бежанците от Беломорска Тракия
Камелия Мирчева

На 7 и 8 октомври 2011 г. потомци на тракийски бежанци посетиха Бълъкьой, Александруполис, Доганхисар и извървяха 15 км. по билото на Шапканата. Това е част от маршрута, по който е вървяла колоната на обречените през 1913г. Групата се състоеше 45 човека, представители на Тракийско дружество "Димитър Карев" с. Горно Ботево, Тракийско дружество гр. Хасково, Тракийско дружество "Фере" с. Ракитница, тракийци от София, Стара Загора и от Нова Загора. Екскурзията бе подарък за тракийци от доцент Атанас Щерев, внук по майчина линия на Димитър Карев.

За дядо си доц. Атанас Щерев разказва: "Дядо ми - Димитър Карев Стоянов е роден на 16 октомври 1883 г. в семейството на Карю Стоянов и Ергица Николова Гоголова в с. Балъкьой, област Дедеагач/ Александрополис/. Балъкьой се намира на около 25 км. от десния бряг на делтата на р. Марица . Прадядо ми - Карю Стоянов е роден на 15 април 1845 г. също в с Балъкьой. Той е бил кехая, като е управлявал с кон пет или шест стада от по 100-150 глави добитък. Бил е много добър яздач и признат авторитет в отглеждането на добитъка. Неведнаж Карю Стоянов е правил чевермета на капитан Петко войвода при неговите странствания из Беломорска Тракия. Фамилията Кареви произхожда от рода Беличеви, наричани така най-вероятно заради бялата си кожа. Хората в този край са живеели бедно, но са били въодушевявани от учителите и свещенниците и масово са се включвали отначало в борбите за църковна независимост, а по- късно за национално освобождение. През учебната 1999- 1900 г. Димитър Карев е бил ученик в трети клас на училището в Дедеагач и настойник на класа му е 22 годишния Кирил Христов Совичанов от Битоля-бележит български революционер и баща на именития бас Борис Христов. Тогава в часовете по история учителят Христов им е чел Вазовия роман „Под игото”. По-късно дядо ми пише в книгата си „Балъкьой - един кът от Беломорска Тракия”:”... А още и по един околен път ни подготвяше за възприемане на революционната идея, която не след дълго стана реалност и за нас.” Дядо ми Димитър Карев е учил в Одринската гимназия „ Д-р Петър Берон”. Преминавал клас след клас, точно по времето, когато се създава и развива ВМОРО /Вътрешна македоно одринска революционна организация/. Учителите, назначавани от Българската екзархия, калени в битките с фарисеите за църковна независимост са сред първите участници и организатори на борбите за национално освобождение. Димитър Карев е въвлечен в съзаклятието и участва активно в организиране на въстанието. Като ученик в Одринската гимназия дядо приема революционното кръщение в четата на Марин Чолаков. Връзките, разговорите и организирането на въстанието заедно с Тане войвода, Бойко Чавдаров и други революционери изграждат формират у него личност, готова за саможертва в името на Отечеството си. Днес тези думи изглеждат смешно приповдигнати, но в онези години на народен подем за национално освобождение са били реалност за мнозина. Събитията напредват бързо. Идва времето, когато въстанието е обявено. И много скоро след това идва и неговия провал. Следват арести и младият Димитър Карев се оказва окован във вериги и конвоиран за Одрин, заедно с други революционери. След съдебен процес с драматични обрати ученикът Карев е осъден на 5 години тъмничен затвор. В Одринския затвор той преживява тежко заболяване от менингит от което едва остава жив, но с досаден недъг – почти пълна глухота. По-късна амнистия му позволява да завърши седми випуск на гимназията и през учебната 1905-1906 г е назначен от Българската екзархия за учител в родното си село със годишна заплата от 10 турски лири. Учителства в Мустафа паша /Свиленград/, с. Малък Дервент и гр. Одрин. През октомври 1912 г. непосредствено преди обсадата на Одрин от българските войски, турските власти започват да арестуват по- видните българи в Одрин. Дядо ми, по една случайност успява да се спаси от арест и бяга в гр. Дедеагач. Като учител той се запознава с бъдещата си съпруга Яна Георгиева Вълкова – дъщеря на чорбаджи Георги от с. Голям Дервент , Софлийско. Въпреки прекараните трудности работата по националното освобождение продължава, макар и с много превратности. Българите с въодушевление посрещат Балканската война, но много скоро идва разочарованието и под натиска на турски и гръцки войски и бандитски части са принудени да бягат в майка България. Бягството е драматично и тежко. Димитър Карев организира съселяните си и техния път към България. Те бягат с цялата си покъщнина и добитъка, който могат да поведат. Съселяните му са го предпазвали при случайните срещи с башибозушки банди, като са го скривали в центъра на големите стада овце, които са вдигат с десетки метри прах във въздуха. Само така техния водач и учител е можел да остане незабелязан. С него наред с многото семейства, който е предвождал е и годеницата му Яна и нейното семейство. Пристигнали в България, те са изпратени в селата около Нова Загора, където временно са настанени. Но сърцата на бежанците ги теглят към родната земя. През 1913 г. голяма част от бежанците се връщат в родния край и Димитър Карев е назначен през учебната 1913-1914 г за учител за първи път не от Българската екзархия, а от Българската държава. От 1915 г. до 1918 г. дядо ми е мобилизиран и участва в героичните сражения на Българската армия в Първата световна война, включително в състава на 40 Беломорски пехотен полк в сраженията на завоя на река Черна в Македония. Много скоро, обаче идва поражението и неяснотата за бъдещето на Беломорска Тракия. Бурните събития и опасностите за българите налагат ново бягство към България. През 1920 г. вече със съпругата си Яна и родените им деца /през 1915 г. Карчо и през 1918 г. Мария – моята майка/ поемат отново по пътя на бежанците. Младото семейство бежанци е настанено в с. Съдийско поле, Новозагорско, където Димитър Карев отново учителства. От младите си години възпитан с идеите на Великата френска революция , владеещ френски и турски езици, включително писмено старотурски през тези години той става член на Демократическата партия. От него лично съм чул истории както за добрите години на демократично управление, така и за изборните машинации от онова време. През 1930 г. се пенсионирал и заедно със семейството си премества в гр Ст Загора. Живеят под наем в една от къщите в широкия двор на фабриканта Боню Фурнаджиев. Димитър Карев става агент по застраховане и обикаля селата около Ст Загора, за да може да издържа с пенсията и с припечеленото от застраховки децата си - студенти в София. Тези обиколки му дават възможност да се среща с бежанци от Беломорска Тракия и техните потомци и той започва да събира народни песни, исторически спомени, бележки за родния край. Така постепенно се създава малката, но изпълнена със синовна обич към родния край книжка „ Един кът от Беломорска Тракия”. Димитър Карев не обичаше комунистите, но не проявяваше омраза към тях. Опитваше се с увредения си слух да слуша „Свободна Европа” или” Гласът на Америка „с което създаваше големи проблеми на майка ми и баща ми, защото тези станции се заглушаваха, а той не чуваше и увеличаваше звука на радиоапарата и се чуваше чак на улицата, а това беше опасно в онези времена. Мога спокойно да кажа, че до 18 годишна възраст аз съм бил възпитаван от моя дядо, а същото мога да твърдя и за сестра ми, която е 4 години по- малка от мен. През 1963 заминах за София да уча медицина и само няколко месеца по- късно дядо ми получи инсулт и постъпи в болница. Отидох да го видя в болницата и последното му желание на 80 годишна възраст беше да му занеса учебник по френски език и българо-френски речник, за да опресни знанията си по езика. Не можах да изпълня това негово желание. След няколко седмици през декември 1963 дядо се спомина, като остави след себе си светъл спомен у роднини, приятели, съподвижници и труженици на тракийската организация. Признателните потомци на балъкьойци в с. Горно Ботево, Старозагорско издигнаха паметник на дядо в селото и кръстиха местното тракийско дружество и пенсионерския клуб на неговото име. Аз обещах докато съм жив да давам курбан на Димитровден за Горноботевци, което вече повече от десет години изпълнявам. През нелекия си живот дядо ми, както и хиляди други българи, участва в революционните борби на българския народ за национално освобождение, организира и подпомага стотици семейства от родния си край в бягствата им към майка България, събира и описва доказателства, че в родния му край от столетия са живяли изключително българи и тези земи са исконно български .Дядо ми - Димитър Карев не е герой, но е един достоен българин !"

Пътуваме...Винаги, когато вървя по пътищата на Беломорска Тракия си мисля за излишните човешки безумия и жестокости. Тъжните ми мислите прекъсва нашият гид Димитър Шалапатов, главен секретар на Съюза на Тракийските дружества в България и потомък на стар български род, прокуден от Западна Тракия. Не съм срещала по сладкодумен разказвач и по-голям познавач на историята на Беломорска Тракия от него.

Времето минава неусетно. Наближаваме Бълъкьой, родното място на Димитър Карев.

„Човек трябва да види, да преживее и изпати много беди, премеждия и злини, за да разбере смисъла и ценностите на живота” пише в книгата си „Един кът от Беломорска Тракия /Балъкьой/” Димитър Карев.

Качваме се на връх "Свети Илия", докосвам едно от малкото останали паламудови дървета, спирам пред вятърните мелници, запалвам една свещица в параклиса и продължаваме за Доганхисар.

Пред останките от родния дом на Капитан Петко войвода в Доганхисар си мисля за великите българи и за тяхната съдба.

Мисля си и за днешните българи. И тук, редом с преклонението пред великите българи ме обзема тъга. Тъга за липсата на памет у днешните българи. Петко войвода, човека посветил живота си на освобождението на българските тракийски земи и обединението им с България е роден на 6 декември 1844 год. в село Доганхисар /днес Есими/. Бил е на 16 години, когато пред очите му турците колят по-големият му брат и братовчед му. Хванал Балкана и от личен отмъстител се превръща в защитник на правата на всички сиромаси и онеправдани. Четата му защитавала българи, турци и гърци. Името на Петко воевода се е понесло от уста на уста и карало пашите и бейовете да треперят от ужас. Главата на безстрашният воевода била оценена на 10 000 гроша, но той бил неуловим. През есента на 1864 година след кратък престой в Гърция, Петко войвода заминава за Италия и в началото на 1866 г. се среща с Джузепе Гарибалди. Двамата организират прочутата "гарибалдийска дружина" в състав от 220 италианци и 67 българи, с която участват в Критското въстание. При пристигането си на остров Крит, на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. След потушаването на въстанието предприема пътуване до Египет, Франция и Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на България.През 1873 год. създава първата българо – родопска дружина “Защита”, която имала демократичен устав и вътрешен правилник подобно на гръцките и гарибалдийските отряди. Голяма част от глобите, които войводата налагал на турските големци заради беззаконията им, били дарявани за построяването на черкви, на училища и за помощ на сиромасите. С настъпването на руските войски на юг през 1878 г. и превземането на Пловдив 300 членната дружина на Капитан Петко воевода освобождава редица български и гръцки села. Гръцкият град Мароня е сред тях. Той е обявен за свободен и управляван, като такъв цели три месеца, въпреки разпоредбите на Цариград, под чиято власт оставал, според Санстефанският мирен договор. По-късно четата на Капитан Петко воевода напуска Беломорието, за да подпомогне борбите на българите от Източна Румелия, които се борели срещу загробващите България решения на Берлинския конгрес. През 1879г. Петко заминава за Русия по покана на император Александър ІІ, който го награждава с Георгиевски кръст за храброст, удостоява го със названието „Капитан” и му подарява имение в Киевска губерния. През 1880г. Петко Киряков продава имението и се завръща в България. Под натиска на турските власти на него му е отказано пребиваване в Източна Румелия. След обявяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885 г. Петко войвода се включва в охраната на южната граница. През 1896 г. участва в създаването на дружество "Странджа" и става негов подпредседател. Заселва във Варна, но голямата популярност на Петко Киряков и неговото русофилство не било прието с добро око от дошлото на власт правителство на Стефан Стамболов. След неуспешни опити на правителството да го привлече на своя страна капитан Петко войвода бива обвинен, че участва в заговор срещу Стамболов. Арестуват го и в продължение на 50 дни е изтезаван и лишаван от храна, за да признае участието си в несъществуващ заговор. Освобождават капитана и го интернират в град Трявна, където, подложен на много унижения остава до 1893г. След падане на Стамболовия режим се връща във Варна, където умира на 7 февруари 1900 год. с разбито от побоищата в Ичкале здраве. Умира, едва 55 годишен, измъчен и преследван от стамболовистите и предателите на българските национални интереси, срещу които той се борил неуморно до края на живота си.

Сутринта напускаме Доганхисар и се насочваме към билото на Шапканата, от където ще извървим част от пътя на колоната. Минаваме покрай някога българските села Окуф, Турбалкьой, Домуздере,Чамерен, Сачанли и Манастир.

Вятърът е много силен, а времето мрачно. Димитър Шалапатов разказва: "Това е първото организирано преминаване по пътя на колоната. Ние ще извървим само малка част от пътя, около 15 км...Отсреща се намира връх Гелиммезер. Наричат го още Невестин или Булчин гроб..."

Вятърът почти ни отнася. Наоколо е мрачно. Намираме се на 1000 метра надморска височина. Някъде отсреща се е намирало село Аврен. Спирам да следя хронологията на събитията. Затварям очи и за миг си представям колоната. Жени, невръстни деца, мъже, старци, кервани с покъщнина, вятър и писъци.

Връщам се в действителността, но мислите ми остават там, при колоната.
После потъвам в малко известните факти на историята. Историята на прокудените от домовете си бежанци.

Пет огромни бежански вълни, причинени от политически и военни кризи разтърсват историята на България и Балканския полуостров в периода от 1877 до 1944 г. Годината е 1877, а историческото събитие Руско –Турската война. В Стара Загора пристига първата многохилядна вълна бежанци от Димотишко. Родното им място е опожарено от войските на Сюлейман паша след битката при село Джуранлий / днес Калитиново/. През 1903 година е разгрома на Илинденско-Преображенското въстание. Според статистически данни през този период в Македония и Одринска Тракия живеят над 2,5 милиона души българско население. Въстаналите райони в Македония и Одринско са потопени в кръв.

Илинденско- преображенското въстание и три месеца – величие, подвиг, саможертва и смърт, много смърт. Опожарени села и градове, изтребвани и прокуждани от родните си место българи. В шестте революционни окръга на Илинденско - Преображенското въстанието са проведени 240 сражения. В тях загиват над 26 000 въстаници, срещу които действат 300 000 турски войници. Изгорени са 200 села с 12 000 къщи. 70 000 души остават без дом. Избити са близо 7500 души, по-голямата част от които са мирни жители - старци, жени и деца. Около 30 000 души емигрират в България.

През Балканската и Междусъюзническата война и последвалата Първа Световна война е периода на третата и най-масова вълна от бежанци. Само няколко месеца от края на 1912 до средата на 1913 г.е свободна Западна Тракия.

Днес вървя по билото на Шапканата, по пътя, по който са вървяли бежанците и мислите ми отново се връщат към КОЛОНАТА НА ОБРЕЧЕНИТЕ, извъвяла през 1913 г. кървавия път от Дедеагач до Маджарово.

По силата на международните споразумения българската армия се оттегля и следва нова турска окупация и тотално обезбългаряване и изтребление на българите от Тракийските земи. Изпепелени са много села, сред тях са Сачанли, Манастир, Дервент, Доганхисар и др.

Призив към българското население да се събере в Дедеагач правят западноевропейските консули. Те обещават да превозят хората с параходи до Бургас и Варна, но по-късно се отмятат от намерението си.

40 000 души, българи от околните на Дедеагач села се събират в града, заедно с децата си и каквото могат да носят от имуществото си. Събират се с надеждата да се спасят и да оцелеят.

Но населението е излъгано и то тръгва по маршрута Дедеагач- Фере – Армаганската долина, като крайната цел е била България.

Черни и тежки времена са били за българите от Беломорска Тракия. Малцина са оцелелите. Смъртта, отчаянието, подвигът, героизма и саможертвата се сливат с надеждата за оцеляване и спасение и масовото изтребление на хилядите бежанци, подкарани в колона от Дедиагач по пътя на обречените.

Турската войска влиза в Дедеагач на 19 септември 1913 година. На населението е поставен срок от пет дена, за да напусне домовете си и да се отправи към България. Уплашени и ужасени хората заявили, че искат да останат по домовете си. Събраните хора, около 40 000 души в Дедеагач били натъпкани насила като животни в казармите. Сред тях били жени, деца, възрастни хора.

18 българи, които пожелали да напуснат града били съсечени с влизането на башибузука в Дедеагач.

Безчинствата започнали на 22 септември 1913 година.

На другият ден башибузука нахлул в казармите и подкарали хората, като добитък към Фере.

Хилядите хора, сред които беззащитни деца и жени и старци са подкарани с бой и кървава жестокост към Марица и Фере. В планината, заедно с въоръжени мъже от съседните села са воеводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Те са уведомени за събитията и за жестоката съдба на хората в колоната.

Във вестник „Тракия” броевете от 18 до 24 от 2008г. в статиите „Трагедия на Тракия през 1913година” от проф. Делчо Порязов четем:”

„В Димотишко големи български села са били Башклисе и Караклисе, а в Софлийско – Малък Дервент, Голям Дервент, Каяджик, Пишманкьой, Тахтаджик, Теке, Мерхамли, Янурен, Кутруджа и Кадикьой. Турците тук грабят и колят...Най-много са пострадали селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамли, Янурен и Кутруджа.

Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени цялостно. Още с навлизането в с. Башклисе турците го запалват. На селяните внушават, че тук не могат да живеят повече, защото няма да видят добро, и да бягат в България...Други извели извън селото и разстреляли. Загиналите от това село възлизат на около 40 души. В село Каяджик с близо 1900 жители...са затворили в една от християнските църкви 39 човека и всичките ги изклали с брадви.

Младите жени до една са изнасилени. Общо загиналите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последвала селата Янурен и Кутруджа. И двете села са заделени и изгорени. В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и избити. Общо загиналите в Кутурджа са 46. Всичко „женско” над 10-годишна възраст обезчестено. Със същата жестокост са обезбългарени селата Пишманкъой, Мерхамли (родното място на войводата Димитър Маджаров), Теке, Тахтаджик, Окуф и Балъкьой. От този район по-специално внимание заслужават селищата Малък и Голям Дервент, защото са се защитавали седмици наред организирано, с голямо себеотрицание и са пострадали извънредно много. Двете села оказват голяма съпротива на турския башибозук, особено Голям Дервент което въпреки строгата заповед на автономните власти не предава оръжието си. В Малък Дервент са избити над 30 човека и е заграбен 5000 глави дребен и 1000 глави едър добитък. Селото е запалено и изгорено. Населението бяга в планината и към Голям Дервент, Сачанли и Доганхисар. Голям Дервент, подпомогнато от четите на Маджаров и Славов, се защитава дълго, като води няколко сражения и пада чак в средата на август..”

Четниците на воеводите пресичат бежанската колона край Фере. Завързва се битка. Според указанията на воеводите бежанската колона трябва да се отправи на наляво към планините на Доганхисар и Сачанли. Но в паниката една част от колоната тръгва към Марица. Колоната е разпръсната нашироко след битката при Фере.

Отчаяните и уплашени хора седнали да починат в Армаганската долина, но били нападнати от турска част от 200 войници. Сечта е жестока. Населението се разбягва кой накъдето види. Стотици хиляди хора са посечени. Старци, жени, деца под кървавият ятаган намират смъртта пред очите на близките си. Бежанската колона се разпръсква в няколко посоки. Група жени и деца от с. Манастир се втурват да бяга наляво в посока на Крумовград.

Друга група, съставена предимно от жени и деца, е заловена от турските войници и разкарвана от село на село през Димотика. Хората са захвърлени в Ивайловград, след като са им взели всичко и са ги малтретирали и изнасилвали всяка нощ. Основната група от бежанската колона преминава над село Сачанли и се насочва към Коджаяле.

Охраняваният от всички страни от четниците на Димитър Маджаров и Руси Славов керван преминава през родопските върхари и земи между Крумовград и Ивайловград. Покрай Илиева нива колоната стига до брега на Арда. Сега там се намира село Маджарово, но тогава там е била границата между България и Турция.

Тази част от колоната, въпреки непрекъснатите сражения и преследването от страна на озверените турци извървява пътят на надеждата. Войводите Димитър Маджаров и Руси Славов с четите си спасяват над 20 000 души жени и деца за България, почти толкова колкото са и загиналите.

А пътят е тежък, през балкана, по баирите и падините. От Коджале до Ятаджик става непосилен, особено за майките, които носят децата си на ръце. Голяма част от тях са станали свидетели на изтребването на мъжете им. Загубили са близките си. Заплашени от постоянно преследващите ги башибузуци те бягат. Омаломощени и изморени, гладни и жадни, парализирани от страх и ужас от изживяното те изоставят много деца.

Покъртителната картина на виковете и плачът на невръстните дечица, страхът и отчаянието, болката и безнадеждността, майчините сълзи и до днес не са пресъхнали край Илиева нива до Ивайловград.

Те са се събрали в плача на камбанния звън на детския паметник на мемориала, а душите им търсят покои и успокоение в светлината на запалените свещи в параклиса.

На 4 октомври край с. Ятаджик с преминаването на река Арда приключва кървавият път на колоната на тракийските бежанци. Но с това не приключват мъченията им. Колоната попада в турска засада и отново е подложена на куршуми.Водите на Арда се задръстват от кръв и трупове на убити мъже, деца, обезглавени и посечени жени и старци.Водите на река Гюрден дере текат към Арда червени от кръвта. Камъните пропищяват от болката и мъката на тази нечовешка и безсмислена жестокост. Живите търсят спасение, но намират смъртта си в студените и придошли води на Арда. В Ятаджик загиват повече от 2000 души. В историята на българския народ има много трагични страници, но пред трагедията и погрома на Тракия те бледнеят:27 опожарени села. Стотици хиляди българи останали без дом, без вяра и без надежда. 40 000 бежанци тръгват от Дедеагач за България, подгонени от турците след Междусъюзническата война.

По стокилометровия път са убити над 18 000. Търсейки спасение те бягали, оставяли посечени и непогребани близките си.

Вървели по пътя на надеждата със сетни сили, преглътнали сълзите си и мъката.

Непреживели ужаса и насилието те вървели, прокудени от домовете си и родната земя и единственото, което никой не успял да им вземе било споменът за родния дом и загиналите близки и песента, която по-късно предали на потомците си.

И днес техните потомци помнят. Вървят по техния път и не търсят възмездие. Искат само светът да узнае истината, цялата истина. Техните потомци помнят и пеят. И песента им се слива със стонът, болката и сълзите на предците им.

10.10.2011г.

P.S. През 2009г. и 2010 г. пътувах по тези места в организираните от доц. Атанас Щерев екскурзии с потомци на бежанци от Беломорска Тракия.
Тогава родните къщи на Димитър Карев и Капитан Петко войвода изглеждаха така:

2009г. къщата на Димитър Карев в Бълъкьой
2010 г. родната къща на Димитър Карев в Бълъкьой

Сега, през октомври 2011 г. на мястото, където се намираше родната къща на Димитър Карев в Бълъкьой има само една поляна.


2010г. правнучката на Капитан Петко войвода Пенка Чакалова-Генева пред родния му дом в Доганхисар.

Клиповете "Пътят на надеждата: Бълъкьой" и "Пътят на надеждата: Фере - Лъджакьой" са правени след пътуванията ми през 2009г.

Снимки от пътуването на
http://www.facebook.com/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=3#!/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=1

http://www.facebook.com/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=3#!/media/set/?set=a.292049164139263.81431.100000025457975&type=3

http://www.facebook.com/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=3#!/media/set/?set=a.291844307493082.81397.100000025457975&type=3

http://www.facebook.com/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=3#!/media/set/?set=a.291836077493905.81392.100000025457975&type=1