Суета на суетите, всичко е суета...

Vanitas vanitatum...

/пътепис за едно пътуване до Состра/

Камелия Мирчева

Студеният декемврийски следобед ме кара да бързам. Бързам, обхваната от някакво странно настроение. Бързам, като че ли за някакво странно пътуване назад във времето. Бързам и като че ли губя посоката на днешния ден. Странно?!... Днес търся бъдещето, чрез едно пътуване в миналото. Интересно нещо са човешките усещания. Особено тези, породени в студен и мразовит ден, придружен със силен вятър и прехвърчащи снежинки. Гледката е приказна и въпреки това за кой ли път съм склонна да се откажа от това пътуване. Мисълта за гореща чаша кафе пред запалена камина ме изкушава. Отхвърлям бързо изкушенията и продължаваме...

Пътуваме към ЛОМЕЦ. Селото се намира в долината на река Осъм. Разположено е на 12 км. северно от град Троян и на 28 км. южно от град Ловеч.

В него живеят около триста жители и едва ли щеше да се различава от което и да е селце в околността на Троян, ако в землището му не беше открита древноримската крепост Состра. Думата „состра” се превежда от старогръцки като пояс, преграда, превръзка. А археологическите разкопки в местността и намерените в тях находки доказват, че крепостта е била укрепен военен лагер – римски кастел, по-късно получил статута на град. Разказват, че на мястото, на което се намира село Ломец е имало каменоломна, от която са изваждани камъните за строежите на крайпътни станции и укрепления в Римската империя. Казват, че оттам идва и името на селището. Разказват...Студът се засилва. Гледката на падащите снежинки опиянява с красотата си. Наоколо е бяло и приказно.

Заснеженият троянски балкан сякаш пречиства и ме отдалечава от реалността, в която досадно ме връщат новините по радиото. А те са пълни с безумствата на псевдогерои и управляващи и с махленските им скандали.Спирам да мисля за тази реалност и се връщам назад във времето към една друга реалност, пълна със звъна на мечове и римски императори.

Картините на тази реалност превръщат усещанията ми във врата, която трябва да отворя. Днес мога да си позволя всичко. Мога да отварям и затварям всякакви врати. Мога дори да преминавам през тях. Днес мога дори да си поставя толкова голяма цел, чието реализиране да изуми дори мен самата.

Знам че точно днес мога всичко, което пожелая, защото снегът и студът ме карат да изпитвам една велика благодарност и радост, породена от обикновените неща – запалена печка, снежна приказка, чаша кафе, усмивка на хора, които обичам, хубава музика, разговор с приятели...

„...Мъдростта прави мъдрия по-силен от десет властника в един град...”

В главата ми започват да се въртят мисли от Еклисиаста, една от най-мъдрите книги на Библията. От много дълго време не бях се връщала към нейните текстове и все още незнам защо точно днес се случва това. Сигурно си има причина. Винаги за всичко има причини. И те са провокирани от нещо, което човек трябва да преоткрие за себе си.

Търся причините и се опитвам се да подредя пъзела на мислите си. Винаги търся причините. Понякога търсенето е дълго и болезнено, друг път – леко, лесно и по-кратко. Търся причините, защото няма нищо случайно на тази земя и в този живот. Опитвам се да уловя отговорите, но днес те ми се изплъзват и се стапят като огромните снежинки върху стъклата на колата. Иска ми се да споделя мислите си, но се въздържам, тъй като още звучат в мен думите на сина ми, които изрече преди няколко години: „...Понякога може да стане много досадно и страшно уморително за някого да пътува с енциклопедия, даже, ако тя има образа и гласа на човек, когото обичаш и цениш?...”

И въпреки, че думите му тогава не бяха насочени към мен, винаги, когато пътуваме заедно се опитвам да бъда внимателна в това отношение, макар че категорично си давам сметка, че знанията ми са твърде ограничени и малки и на светлинни години разстояния от енциклопедичните.

Снежинките стават по-едри и по-бели. Красотата им ми носи покой. И там някъде в сърцето на покоя се връщам отново към Еклисиаста: „...Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека... Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето... Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак...”

Мисля си за земите и за реките. За тази земя и за тази река. И за тези които са дохождали по земята и по реката.

Реката е Осъм. Траките я наричали НОЯ, римляните – АСАМУС, а гърците – ОСМОС.

Земите около Ломец са принадлежали на тракийското племе КРОБИЗИ.

Според едно сведение на Филарх, което се отнася към средата на ІІІ в. пр.н.е техният владетел – царят на кробизите Исант надминавал по разкош своите съвременници. И толкова. Много малко се знае за кробизите, живели в земите около Ломец. Като че ли един от малкото известни факти за тяхното присъствие тук си остава намерената от археолога Иван Христов през 2006 година бронзова тракийска маска, датирана около V-VІ век пр. Хр.

Кой са били кробизите?!... Земеделци и скотовъди или невероятни естети?!.. Хора, живели в къщи, изградени от кал и плет или прочути мъдреци, които са владеели тайните на времето?!... Фолклористите твърдят, че митът за Златното руно по някакъв начин е свързан с кробизите.

Дали е така можем само да гадаем.

„...Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето... И видях, че предимството на мъдростта пред глупостта е тъкмо такова, каквото е предимството на светлината пред тъмнината: на мъдрия очите са в главата му, а глупавият ходи в тъмнина; но узнах, че една съдба ги всички постига...защото няма да помнят мъдрия вечно, както и глупавия; след време всичко ще бъде забравено, и, уви мъдрият умира тъй, както и глупавият...”

С тези мисли от Еклисиаста спираме пред вратите на крепостта Состра.

Тя е шестата пътна станция, разположена по продължението на античния път Виа Траяна, който е минавал през планината Хемус и е свързвал провинция Долна Мизия с Тракия. По цялото продължение на пътя – от Ескус до Филипополис, са изграждани множество пътни станции, селища, укрепления и наблюдателници.

Първите писмени сведения за крепостта датират в Пойтингеровата карта, която е изработена през ХІІІ век от неизвестен монах. Монахът направил копие на стара карта изработена през епохата на късната Римска империя. На нея са били обозначени пътищата и градовете познати на римляните от периода на късната античност и тя дава практическото описание на пътната мрежа, градовете, разстоянията и кръстопътищата в Римската империя.

Градовете и пътищата, които водят към тях остават. Понякога те са много по-вечни в сравнение с хората, които са ги построили.

Унгарският пътешественик Феликс Каниц, посетил тези земи през 1871 година пише:”"...Източно от селото Ломец попаднах на обширни руини от някакъв град. Близо до него, сред гъстата гора се намира "ключът" на този град - един стар кастел, който сигурно е охранявал горното течение на р. Осъм...".

Според неговите думи крепостта по онова време е стояла непокътната и на места е имала височина до два - три метра.

В първите десетилетия след Освобождението камъните от крепостта са били използвани като източник на материал за строителство на жилищни и стопански постройки в близките села. През пролетта на 1900 година са открити три мраморни ари с надписи. И въпреки, че откриването на надпис е най-високо ценената археологическа находка, тъй като тя освен, че е много рядка, дава и точни сведения за историята, през 40 на ХХ век площта на крепостта Соста е пресечена от насипа на жп линията Ловеч- Троян.

Размерите на крепостта са впечатляващи – имат формата на ромб, с дължина на стените 130 метра. На площ от 4 кв. км. в периода II-V в. на това място са съществували силно укрепен лагер (крепост), цивилни селища, сгради и некрополи.

Опитвам е да подредя фактите от археологическите находки.

Най - ранно датираните от тях са елинистични сребърни монети на Александър Велики и един златен пръстен с гема / вдълбан в полускъпоценен камък животински образ/ открити през 1931 г. при провеждане на изкопните дейности за прекарване на жп линията. По това време са намерени и 30 сребърни тетрадрахми, сечени на о-в Тасос.

И въпреки, че тези две монетни съкровища са единствените засега известни от Предримската епоха, с изключение на четирите броя бронзови монети, сечени в Маронея през II в. пр.Хр., намерени само на 100 метра западно от кастела Состра, жп линията е прекарана и открита с огромни почести през 1948 година.

Днес периодично се обсъждат огромните разходи по поддръжката й и липсата на печалби, но това е една друга история в основата, на която стоят много актуалните и днес въпроси за липсата на компетентност и качества на много хора във властта.

През 1998 г. в северната част на селището в пределите на Состра в меден съд са открити внушителен брой монети от времето на император Нерон и почти без прекъсване на всички следващи римски владетели до император Елагабал. Предполага се, че причините за укриването на това съкровище са свързани с първите готски нашествия в провинцията.

Мисля си за триумфа падението на императорите. Мисля си за съградените и разрушени от тях градове. За онези градове, издигнати върху пепелищата на унищоженият от тях предишен град. Градове и крепости, познали велики радости и велики страдания на човеците, живели в тях.

Градове и кастели, в който е пулсирал живот, изграден върху костите на други човешки същества. През времето и хилядолетията е без значение дали си бил император или поданик.

И императорите и поданиците могат да бъдат безкрайно щастливи и безгранично нещастни. Въпрос на избор и на гледна точка за смисъла на живота и приоритетите в него.

Мисля си за оня шеметен полет на духа, за раждането и смъртта, за любовта и омразата, за човешкото безумие и величие, подплътени с власт и за последиците от тях.

Мисля си за градовете, за императорите, поданиците и техните сенки и всичко отново се слива в думите на Свещеното писание:„...Суета на суетите, всичко е суета... Защото, кой знае, кое е добро за човека в живота, през всички дни на суетния му живот, които той прекарва като сянка? И кой ще каже на човека, какво ще бъде след него под слънцето?...”

На територията на крепостта се различават две кули, щаба на военната част, склад за жито, жилищната сграда на командващия офицер, жилищните сгради на военните, помещенията за отсядане на държавните куриери и чиновници, мястото за погребения и улици.

Крепостта е била и крайпътен комплекс със селище, разположено извън крепостните стени. Типично за ония времена при управлението на Римската империя било появата на укрепен военен център да доведе до създаването на селища, концентрирани около него. Там живеело населението, което се грижело за поддръжката на военния лагер, за прехраната на кохортата и за изработването на оръжията. В тези селища се развивала оживена търговска дейност и кипял живот.

В тези селища живеели поданиците на други поданици. Живели в сянката на императорите и владетелите си. Мисля си за тях. За ония обикновени хора, изживели живота си безмълвно в сянката на тези, които са решавали живота и съдбините им.

Точно тук, в центъра на крепостта Состра мислите ми отново се връщат към триумфите и залезите на императорите. И те се преплитат с живота на техните поданици и ме понасят към света, в който човек живее.

Към оня свят, който човек си сътворява от хилядолетия. Свят, който би трябвало да се променя към по-добро.

В миг проумявам, че ония светове, в които са живели императорите и днешния свят си приличат. И като че ли единственото ново под слънцето е техническата революция, а останалото е митология облечена в подходящи думи.

Защото и днес религиозни фанатици сеят смърт. Защото и днес знаещите и мъдрите не са героите на нашето време, а политиците владеят живота ни и в промеждутъка между лични амбиции, борба за власт, страсти и интриги, предателства, сблъсъци на сила и малодушие, обвинения и бягства от отговорност те са толкова изморени, че не им остава време да мислят за нещо друго освен за собствените си ползи и облаги. Комедията се превръща в трагедия, поради факта, че някои от тях въобще не са способни да мислят... И забравят. Забравят, че „...всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст и всичко се връща в пръстта...”

Мисля си за преходността на човека и за непреходността на земята и на реките. Всичките ми мисли се завъртат в кръг и се събират в една точка от времето и в думите: „...Няма да помнят мъдрия вечно, както и глупавия; след време всичко ще бъде забравено, и, уви - и мъдрият умира тъй, както и глупавият...”

И въпреки това световете на мъдрите и на глупавите са два различни свята. Страшно е да живееш в света на глупеца, тъй като няма начин той да не те повлече след себе си.

Знам колко трудно е да опазиш душата си чиста и да си свършиш добре работата, когато те ръководи не мъдрец, а глупец. Усещала съм много пъти безнадеждност, породена от човешка глупост, облечена във власт и въпреки, че знам, че всичко е суета на суетите, не съм успявала да остана безучастна.

В този миг си спомням купищата пропиляно време в битки с човешката глупост и проумявам отново и отново, че тя е бездънна и безкрайна. Отново си напомням, че не мога да променя света, а само себе си и благодаря на Бог за огромният му подарък – мъдрите хора, с които се срещах в живота си.

Внезапно, в реда на тези мисли ме обзема едно безкрайно щастие от това, че днес съм тук, с хора които обичам. Щастлива съм, че стоя в средата на това древно място и изживявам миг на духовен катарзис от прозрението, че винаги всичко има смисъл, че едва ли бих могла да оценя човешката мъдрост, ако не се бях се срещала толкова пъти човешката глупост.

Давам си сметка, че всяка една среща ме е променяла, провокирала е мислите ми и всъщност е била подарък, който да ми помогне да направя своите собствени избори в даден момент от живота си.

Щастлива съм от това, че моят труд не ме уморява, а ми носи радост и удовлетворение и знам, че трябва да продължа напред, въпреки трудностите, изкушенията и изпитанията. Щастието е състояние на ума. Всичко е в начина на мислене е на възприемане на света. Когато човек открие своето вътрешно състояние на радост и хармония, той променя светоусещането си и светът се променя за него.

Всеки човек е способен да създава своята реалност и да я променя.

Няма никакъв начин да успееш да контролираш света. Не можеш да промениш хората в него. Не би могъл да влияеш дори на близките си, ако не си готов да променяш себе си и да изживяваш собствения си живот. А това става само ако си наясно какво искаш, ако си готов да направиш нужното, за да се случи желаното и да платиш цената – собствената си морална цена до която води личния избор.

През време на своето съществуване Состра е преминала през различни исторически етапи. Първият период е датиран между ІІ и ІІІ век.

Годината била 142 г. от н. е. Времето на управлението на римския император Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин Пий. За него се знае, че след смъртта на съпругата си е основал фонд за оказване помощ за издръжката на сираци и девойки от бедни семейства, че е подобрил положението на робите, като е приравнил законодателно наказанието за убийството на такъв, с това на свободен, намалил е данъците, не е преследвал християните, създал е сиропиталища.

Наричали го благочестив и възхвалявали времето на неговото управление, като златен век за Рим. Знае се още, че за Антонин Пий, който управлява Римската империя от 138 до 161 г. след н. е. Состра е важен охранителен форт, в който е разположена ІІ Матиакска кохорта.

Вторият период на историческият живот на Состра е свързан с римския император Галиен, за когото се твърди, че е роден в Августа Траяна /Стара Загора/.

Публий Лициний Галиен е 67 римски император. Той въвежда нов тип войски – мобилни конници и елитни части, подчинени направо на владетеля. Настанява в Состра, така наречената „червена кохорта”, която по своята същност е армейско подразделение на гарнизон в града. За него се знае, че е бил блестящ оратор, човек, увличащ се от изкуство, наука и философия и надарен с разностранни интереси и способности. Бил е много близък приятел с древногръцкият философ Плотин, който доразвива учението на Платон, в духовна космология, включваща субстанциите уникалност, интелигентност и душа.

Малко известен е факта, че въпреки приятелството и сходните идеи между императора и философа, когато Плотин поискал от Гален да му предостави един изоставен град, който да управлява, като приложи платоновите идеи за идеалното общество му било отказано. И защо ли?!...

Животът на императора се преобърнал след неговия неуспешен поход в Галия. Неограничената императорска власт не го е предпазила и едва ли е му е донесла много радост. През 268г. заговорници го убиват.

Преди да издъхне Галиен посочва за свой наследник на трона илирийският военачалник Клавдий ІІ, наречен по-късно Готски заради победата му над готите.

Най-голямата ирония на съдбата е, че точно той е организирал заговора за убийството на императора.

Стоя на мястото, на което са се извисявали върху пиедестали императорските статуи в кастела - принципията – щаба на войсковата част.

Принципията е била най-важната по значимост сграда в кастела и най- представителната. В нея са се съхранявали символите на римската власт и войска. Там са стояли знамето на частта, квартируваща във форта и статуята на действащи император.

Днес тук има копие на открития 1,70 м. висок и тежащ около тон и половина постамент, на който е била поставена статуята на император Галиен. Оригиналът е поставен пред Музей на занаятите в гр. Троян. От откритият при археологическите разкопки надпис става ясно, че императорският паметник е поставен в Состра по заповед на долномизийския управител Гай Юлии Виктор.

Заповедта и изсичането на надписа са изпълнени от военната част, чийто командир е претора Аврелий Домециан, командир на „кохортата на възвръщенците”, която се състояла от 1000 пехотинци. /Титлата претор според специалисти се приравнява към днешното офицерско звание полковник./

В процесът на археологическото проучване на крепостта са открити местата на четирите порти на кастела, разположени в средата на крепостните стени, които са се охранявали от кули, разположени при портите и по ъглите на укреплението.

Реставрирани и възстановени днес са главната източна порта, югоизточната кръгла кула и източната крепостна стена на крепостта.

„...Кой знае, кое е добро за човека през всички дни на суетния му живот?...И кой ще каже на човека, какво ще бъде след него под слънцето?...”

С тази мисъл пристъпвам към мястото, където се е намирал Хореумът- помещението, в което са се съхранявали оръжията и всички войскови принадлежности.

Удивлявам се на доброто състояние на стените и колоните. Чудя се на стоителните знания и умения притежавани от древните римляни.

Дори днес, при развитието на техниката и науката съвременния човек не може да даде отговор за съставките на така наречения римски хоросан, който е изключително здрава сплав.

Последният период от развитието на кастела започва след овладяване на кризата в империята при император Теодосий І и свършва с унищожаването на крепостта в края на V век.

Новият император?!...Неговото име е Флавий Теодосий. По негово нареждане са избити 7000 души, за да се потушат безредиците в Тесалоника /днешен Солун/.

Това негово деяние води до официалното му отлъчване от църквата, но тъй като императорът по-късно се покаял и то публично, отново бил приет в редовете на вярващите християни.

Църковните историци дори го нарекли ТЕОДОСИЙ ВЕЛИКИ, защото следвал твърда и последователна политика в подкрепа на християнството, като го обявил за единствена религия в Римската империя. Теодосий отменил Миланският едикт, година, който обявявал всички религии в империята за равноправни. Този едикт бил издаден през 313 година император Константин, когото също наричали Велики.

Теодосий извършил още едно „велико” дело - забранил провеждането на Олимпийските игри, тъй като според него те били езически. Това се случило през 393 г.

Преди смъртта си той разделил римската империя между синовете си на източна и западна.

Мисля си за римските императори, за техните легиони и военачалници и за великата заблуда, че някой може да бъде владетел на света. Мисля си и за днешните владетели и за техните заблуди. Мисля си за света и за времето, което изтича през пръстите ми. И въпреки, че: „...Всичко си има време и време има за всяка работа под небето:
има време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото,... има време да плачеш, и време да се смееш;... време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни;...време да търсиш, и време да губиш; има време да мълчиш, и време да говориш...Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било..” аз в този миг нямам никакво време, тъй като идва пътническият влак Ловеч – Троян. Свирката му раздира тишината и дава знак, че времето ми в кастела е изтекло.

Бързам. Влакът бавно и величествено преминава през средата на крепостта.

Има нещо зрелищно и нелепо в това – римска крепост, разделена на две от жп линия, по която се движи пътнически влак в студен декемврийски ден.

В древен Рим, когато имало глад и недостиг на хляб пускали гладиаторите. Тълпата ревяла от опиянение и забравяла за глада. После на екзалтираната тълпа императорът раздавал малко хляб. Тя засищала глада си и и го възвеличавала. Суета на суетите, всичко е суета. Няма нищо ново под слънцето. „Хляб и зрелища”.

Зрелища около нас колкото щеш. Само, че днешните гладиатори карат бързи коли, носят скъпи костюми и воюват с други оръжия. Воюват задкулисно, чрез интриги, подкупи и покровителства. И създават реалност, в която има „...място за съд, а там - беззаконие; има ...място за правда, а там – неправда...”

Днешните гладиатори дори неосъзнават как императорите им ги пускат на тълпата.

Няма нищо ново под слънцето.

„Хляб и зрелища”, историческа амнезия, ирационално мислене, плюс малко драма и емоция и някакъв нов човек, подплътени с добра пиар реклама.

Това са съставките на властта и те предопределят великите житейски и човешки трагедии и комедии, а реалността е твърде прозаична – няма нищо ново под слънцето – само камъните остават вечни.

Реалността?!...Тя винаги е била въпрос на гледна точка и на управление.

„Хляб и зрелища”?!...

Зрелища и днес колкото искаш. И то безплатни. И все по много. По всяко време и по всеки телевизионен канал.

А за хляба?!...За хляба да му мисли Бат Бойко, ако му остане време за това и ако не е забравил да мисли....

27.12.2009

с.Лесидрен

Един спомен на Райко Крумов за изборите в Лесидрен през 1942 година

  

ЕДИН СПОМЕН НА РАЙКО КРУМОВ ЗА ИЗБОРИТЕ В ЛЕСИДРЕН през 1942 година

                                                                       

Откъс от книгата на Камелия Мирчева "За Лесидрен и лесидренци"

....Това беше през 1942 година. Като войник бях простинал, та ми дадоха един месец домашен отпуск. Само, като си спомня за  тогава, тръпки полазват по тялото ми. Как няма да простинеш?!...Бяхме в Самоков, високо поле, дебел сняг, преспи, а вятърът стига до костите. Под командата на германците нашите офицери по цял ден ни гонеха на учение, а ризата цапа на гърба от пот. Вечер се прибираме в студените помещения, зъзнем под одеялото цяла нощ. В помещенията, където спяхме нямаше печки. Сутрин по тавана и колоните беше провесен скреж, като вън на боровете, които растяха в двора на казармата. Несмеехме да се оплакваме, че ще играе каишът на взводния подофицер по гърба ни, докато се сгреем.

Когато ни пуснеха в отпуск пътувахме все пеша, десетки километри. Спомням си, че тогава слязохме в девет часа вечерта на гара Карлуково. Бяхме трима души от село.

Решихме да тръгнем пеша. Малката пътечка въз баира отвъд Искъра едвам се виждаше.

 Вятърът свиреше зловещо и засипваше всяка диря в снега. Чуваше се, че имало вълци по тия места, а ние освен войнишките ножове друго оръжие нямахме. Цяла нощ блъскахме дебелия сняг, люшкахме се като пияни от тежкия багаж и едвам вървяхме по лошия път.

Единият ми другар от село беше ковач и в куфарът си носеше стари железа от софийските вехтошари, искаше му се да поработи през отпуската си, за да изкара някои лев. Другият мъкнеше туба с газ.

По това време в село нямаше електричество. Светехме само докато вечеряме и то със свещи от лой или свинска мас, а след това седяхме в тъмното до печките, като талъсъми, докато ни се доспи.

Аз помагах в носенето на куфарите на другарите си, понеже моя багаж беше лек. В раницата си имах само два чифта долни дрехи, един корав войнишки хляб и малка бучица солено и твърдо, като тебешир сирене.

Носех тези припаси за всеки случай, защото не се знаеше къде ще закъсаме. Па и по гостилниците по онова време два пъти седмично даваха варени картофи, вместо хляб.

С разпукването на зората, аз потропах на вратата на моята родна къща. Баща ми ме целуна по челото, а майка ми се разплака. Дадоха ми дрехи да се преоблека Пих топъл чай и легнах да спя. Изморен от дългия път и под влиянието на прекарания воден плеврит се наложи да стоя почти цялата седмица на топло вкъщи.

Но когато мартенското слънчице започна да наднича през прозореца ми започнах да излизам навън. най-често ходех до бюфета в читалището. Той беше в малкия салон на общинския дом, където давахме вечеринки. Имаше и едно радио  на батерии, около, което се трупахме да слушаме новините. Тук идваха малко хора. Само попа, кмета, бирника и някои от учителите. Но ние с дядо Дончо Печев почти всеки ден бяхме в бюфета.

В село беше настанала една суматоха, хората не знаеха какво им носят дните и нощите. Постоянно идваха повиквателни. Служеха на царската власт заедно и бащи и синове. През ден изпращахме запасняци за „новите земи”, за Беломорието, за Скопие. Стари баби и млади невести със здравец в ръка, задавени в сълзи изпращаха близките си далече зад граница, без да разбират защо.

Та пък и кой ли да им каже истината и да им обясни. На очите на  истината и на правдата немците бяха завързали черни кърпи.

Прогресивните учители бяха изпратени в Сърбия, а комунистите не смееха гък да кажат, защото само за една думица играеше куршума.

Хората бяха задлъжнели в борчове. Бирниците описваха често добитъка и покъщнината и я продаваха на търг, но нямаше кой да купува. Единствената утеха на бедните селяци останаха кръчмите, които по-това време наброявах в село двадесет и четири.

Всички по-близки на властта селяни и чорбаджии станаха кръчмари и като кърлежи смучеха труда на своите събратя.  

По това време се готвеха избори за народни представители. Те, тогавашните народни представители не представляваха народа, а себе си и защитаваха интересите на царската власт, търговците, банкерите и чорбаджиите.

Радиото и вестниците гърмяха навред за победите на германците във Франция и за отстъплението на руснаците от източния фронт.

Големи бяха обещанията на немците към нас. Обещаваха цяла Македония, даваха ни излаз на Бяло море, та дори и колонии от остров Тасос и Самотраки. Но защо ли ни бяха тия „нови земи”,милиони левове отиваха да се правят бункери и за боеприпаси, храната отиваше за фронта, а народа гладуваше. Измря толкова млад и невинен народ…

Та бяхме с дядо Дончо в бюфета на читалището, когато влязоха кмета Матей Младенов, бирника и още двама трима души. Застанаха пред голямата карта на Азия и Европа, която стоеше в стаята и на нея отбелязваха с червен молив докъде са стигнали войските.

- До тук са стигнали нашите – каза кмета.

Той обясни къде са направили пробив, къде колко жертви е дал врага и къде ние и все сочеше по картата с червения молив.

Ние бяхме насядали край печката. Някои играеха табла, други просто си говорехме.

- Ще видим тая с какъв край  ще излезе – прошепна дядо Дончо.

Той се беше съсредоточил във вестника, четеше го, като сричаше на глас, като първолак.

- Те власите накрая се дават – продължи да говори, като на себе си дядо Дончо - не знам ли ги аз немците и в Европейската война, уж храбри, уж победители бяхме, до като ни скъсаха на Добро поле и излязохме победени, та ни разсипаха да плащаме репарациии.

-То и Наполеон някога е стигнал до Москва, но после Германия не е видял – каза тихо и Йото Марковски, които играеше табла с Вълко Андреев.

За да не доловят агенти разговора, Вълко извади книжка с пиесата „Страхил войвода” и започна да разпределя ролите.  Поканиха и мен да участвам.

Единствено пиесата щеше да изнесе в малкия салон за просвета. Тогава нямаше ни кръжоци, ни ограмотяване. Такава беше политиката на правителството.

Знаеха те, че само простия и непросветен народ се държи в подчинение. Работникът и селякът им се даваше само да блъскат, за да нямат време да мислят. Малко деца отиваха в града да учат, след като завършеха на село ІІІ клас. Нямаха средства за учене.

Тия, които учеха често се увличаха от прогресивни идеи и бяха бити и изключвани поради тези причини.

След като кмета отбеляза всичко по картата, заряса плешивата си глава и каза:

-Непобедима сила са германците, нашите съюзници.

После кмета отиде при радиото, завъртя копчето му, а то записука и започна да пее: „Рим, Берлин и Токио верни в борбата, скоро ще наложат нов ред на земята”.

„Добър ред въведоха” – си мислех аз. Та този ред го въвеждаха още от първите войни, когато накачиха България нашите управници на германската колесница. Незнам ли, че в Европейската война германците, като си тръгвали обирали и конските подкови. Нали бяха казали, че ние славяните сме полудиво племе и че ще служим за тор на семето, което ще засеят на Балканите. И ето, че сега отново ни грабеха и просеника ни взеха, вместо хляб картофи ядяхме, ако имаше.

- Какво ще речеш, дядо Дончо? – попита бирника, като ни изгледа някак си особено и с тънка усмивка .- Кой ще победи? Германия ли или Англия, Америка и Русия?

Старецът остави вестника на масата, разтърка треперещите си ръце и рече:

- Не ги гледайте вие къде са сега стигнали германците, зная ги аз руснаците, помня ги от тукашното мурабе. Сила са те, не ги гледайте, че сега отстъпят, може такава да им е политиката. Може войната да продължи с години и аз да умра и да не дочакам края й, но знайте едно – най лошото нещо е войната. А Русия, ще победи, това зная.

Като чух приказката на дядо Дончо аз се смаях, по това време никой не смееше да говори така за това и то открито.

- Стара изкуфяла глава - викна бирника - не го слушаите - протри си ръцете и излязоха с кмета от стаичката.

Много теглила бяха минали през главата на дядо Дончо. Във всички войни бе участвал и в Турската, и в Сръбската, а в Европейската бяха заедно със сина си Петър. Там, към Дойран, киснаха в пълните с вода окопи. Там простина сина му и след като се върнаха се залежа и почина.

Остави на дядо Дончо и баба Мария сираче, момиченце на 6 месеца, а майка й Дойка, като я поотгледа се ожени отново. Остана детенцето на плешките на старческите ръце.

- Ех, да беше жив Петър, аз да бях умрял – казваше дядо Дончо - ама, живот, имала глава да тегли. От теглото си само човек не може да избяга.

Сега дядо Дончо си нямаше вече нииде никого. Марийка, внучката му отиде при Райна даскалицата, да й гледа децата и на училище да ходи.

Пък и инженера Лисев от Плевен, като изправяше улиците на село оряза парцелката на дядо Дончо от всякъде. Остави го като на остров. Не му оставиха педя земя да може баба Мария барем лучец да си посади.

А на баба Пена Цалина къщата се е изпречила насред селото, а не я бутнаха. Завиха пътя на другата страна, нали братовият й син е големец в Плевен?

Никой от нашите управници не помогна на дядо Дончо, а и пенсия не дадоха за сина му, че си бил умрял на село. Не го обичаха сегашните управници и се го подозираха какво си шушне с дядо Банчо Кацаров.

- Кажи, кажи нещо за войните – рекох аз на дядо Дончо и му подадох цигара.

Сладкодумен беше дядо Дончо. Сладкодумен и мъдър. Запали си той цигарата. понамести на главата си поизносеното кълпаче, погледна ни през очилата и като видя, че между нас няма „шпиони” започна за разказва:

-През турското мурабе бях на 6-7 годинки. Тогава бягахме от турците в Боримската кория, нали я знаеш високата церова гора до Борима. Имах по-голяма сестра Стана и по-малък брат Петър. Мама го задяваше в цедилото и бягахме. Помня първия път. Тати сряза улията и ни направи с кака цървули. Дотогава на крака си цървул незнаех какво е. Облякоха ми върху ризата елек и една скъсана дреха на тате. Помня, като сега, че като тръгнахме предницата на дрехата беше дълга и я застъпвах. Тате сипа в друга улия малко царевично брашно, подкара едната крава с телето, а другата и овчиците оставихме на средата на двора на произвола на съдбата. Газехме през лапавицата и бързахме, защото бяхме чули, че турците са се показали на Копаната мугурица.. Идваха от към Лешница. Припукваха пушките. Бързахме, а малкият ми брат врещи в цедилото на мама.

- Пено, хвърли го в търнето ма – викаха жените, като минавахме откъм гората към Жилязвене. - Не видиш ли ,че ще ни издаде и зарад него всички ще изгинем. Пък и други имаш, не си сама.

- Чедо ми е - не мога да го оставя – плачеше мама - В гората стояхме цяла седмица. Под открито небе в снега. Не смееха огън да запалят, за да не ни забележат турците. Там простина сестра ми и като се върнахме в село след два дена умря. Като се върнахме и потърсихме нашата  къща в бахчака, беше изгоряла. Имаше и една опечена в пожара кокошка. Турците бяха ограбили всичко, подпалили сяното, а от четирийсете къщи  бяха останали само двайсет и седем. Кравата я нямаше, от  овцете само две шилета имаше, а кучето виеше на умряло. Отидохме тогава у чичови. Тяхната къща едва ни побра роднините. Не ти е работа, тегло, тегло…

Дядо Дончо се поизкашля, отръска от закърпените си потурки падналата пепел от цигарата Извади табакерката и лулата си и се накани да я напълни с тютюн, но Филип Иванов му подаде цигара.

- Казвай по-нататък, дядо Дончо – рече Ибраим Банков, инвалид, останал такъв от първите войни.

Запали си стареца цигарата, потърка  с длан белите си мустаци и продължи:

- По време на войната, когато турците бяха избягали към Плевен. На коловръз на площада бяха навързани алести коне с дълги гриви и сплетени опашки. Тогава за пръв път видях руснаците. А те повечето, високи, руси, с ботуши и сиви шинели и калпаци, големи калпаци с червени дъна. Отидохме да ги видим. Сипваха им чай, а един от тях ми даде бучка захар и ми каза „кушай, кушай”.

Някой ми рече, че това значи да лапна захарта и аз побързах да направа това. За пръв път тогава ядох шикер, а такова като вафли, бонбони тогава нямаше. „То и сега заради някои ги няма” – каза дядо Дончо и посочи с ръка към стената, на която беше закачен календар със снимка на Хитлер.

- Вечерта в чичови дойдоха двама руснаци – продължи старецът. -Тясно ни беше, но се посместихме, зер то вече си бяхме свикнали с теснотията. Сутринта те донесоха голямо бреме със зелено сено за конете си, откъснаха от него и хвърлиха и нашите две шиленца.

Бяхме се унесли по разказа на дядо Дончо, когато се усетихме, че вратите  на салона се отвориха и в него се намъкнаха трима души: стражарят, с щръкналия си като бирено буре корем, с лъскав нов, син шинел със златни копчета.

Беше си засукал мустаците и гледаше страшно. Вторият човек беше млад, червендалест мъж, с тънки черни мустачки, с мека шапка със зелена връзка и със лъскави ботуши. С тях и нашият Стоян Келемето. Като ги поогледах се сетих, че това са агитатори за изборите. Настана тишина. Такава тишина, че муха да бръмне ще се чуе. Всички погледи се насочиха към тях. Младият мъж дойде близо до нас и рече:

- Да ви дадем бюлетини за неделя за изборите. Нали знаете, че ще избираме най-добрия кандидат в окръга, г-н Иван Петров, син на най-видния търговец в околията, почитан и уважаван от всички нас.

Мъжът бръкна в джоба си и извади от там кутия цигари първо качество. Поднесе на всички, които пушат да си запалят.

Стражаринът стоеше срещу съседната маса, гледаше вестника и от време на време шибаше единият си ботуш с малка пръчица.

Кафеджията в това време, без да му казва някой нещо,  бутна джезвето с кафето в печката.

Келемето извади от джоба на дрехата си тесте с бели бюлетини, удари ги по масата, както някога  Въло Катрачев биеше кайметата, кога играеха комар с дядо Дичо Вълов.

След това Келемето раздели бюлетините на купчинки и започна да ги тъпче в ръцете ни.

- Не ги ща- рече дядо Дончо и повърна с костеливите си ръце  обратно бюлетините.

- Ка нема да ги земеш? – почна да се сопа, като вързано куче Келемето -Ще ги земеш, ще гласуваш и баба Мария да доведеш.

- Дали ще гласувам и за кого не се знае – каза старецът и бръкна с машите в печката да си вземе огън за лулата. – Сигур и другаде тъй са ги срещале, че са разлютени – прошепна тихо той, намигна ни и се изправи до прозореца.

Стражаринът беше отишъл до картата и гледаше до къде са стигнели войските. Кметът беше отбелязал с червения молив по картата.

- Знаеш ли ти, кой е Иван Петров – ревеше Келемето и очите му бляскаха, като на лисица.

По всичко си личеше, че е пил. Бръкна в джоба си, като продължаваше да се блещи и извади от там снимка.

- Това е той, избраника ни… Това е нашият закрилник…За него ще гласувате - вече фъфлеше Келемето - Ако знаете какъв човек е той, нашия избраник – на рана да го сложиш, ще оздравее…

Не знам дали другите знаеха нещо за въпросния избраник, но аз го знаех. Беше адвокат в Околийския град. Много братя беше скарал, заради подялба на бащино имане, много народ беше изгорил.

Земята, заради такива като него, като че ли беше утесняла, та брат брат си убиваше, заради педя земя. А ливадите  на Лесидрен, по Коник, по Калник бяха оградени, та не можеше даже и по пътя и птичка да прехвръкне.

Та същия, тоя Иван Петров, за да изглежда по-близо до народа оставил меката си шапка и си сложил голям селски калпак. А той му прилича, като на свиня тучев звънец -  казваше Петко Георгиев, Зеления вятър. Разправяха, че е голям оратор, каквото си поиска това обещава на селяните. В Малка Бресница, като правил събрание за агитация рекъл:

- Училище, читалище и нови мостове ще ви направим, ама бетонни, не да ходите, а да летите, стига да се пънете по дървените.

- Какви мостове, ние река немаме, вие мостове ще ни правите?- обадил се някой от задните редове.

- И река ще ви направим - рекъл Иван Петров и закрил събранието.

Хората бяха недоволни и гладни. По-всичко си личеше, че нямаше много хора да гласуват. И си бяха прави.

Всичко тънеше в мизерия, по улиците – кал до коляно, нито за водоснабдяване се мислеше, нито за електричество. Глад, война и мизерия.

Келемето не се беше оставило от своя мерак да агитира:

- Не щеш, значи дядо Дончо, не щеш да гласуваш? Ще те пишем тугива в чернийот тефтер, тъй да знаеш – махаше пръст и се олюляваше - Ще гласуваш, щото…

- За кого да гласувам, бре Келеме, за бирниците ли дето ми продадоха кравата, че на стари години сух хляб да ям. За тия дето ме лишиха от пенсията за сина ми ли да гласувам, бре Келеме?...- тихо каза дядо Дончо и дръпна от лулата си.

- Я бе, господин старши, вземи му лулата да го питам аз как се пуши контрабанда тютюн? – ревна Келемето.

Стражарят изгледа дяда Донча, като крава, чуждо теле и посегна към лулата.

- Каква контрабанда, бре?!...-отвърна старецът и извади от джоба си пакета с тютюнеца.- Е го, има си и бандерол и си е редовен. Вижте, редовен си е тютюна, или се чудите как и петте ми останали овчици да ограбите, както ми взехте кравицата…

- Това за после ще го оставим, ами взимай бюлетините, че инак нали знаеш?... – рече Келемето и натъпка бюлетините в джоба на дядо Дончо.

- Не ги ща - отвърна стареца, извади ги от джоба си и ги хвърли, а те се разлетяха из стаята, като бели пеперуди.

- Тъй ли?. ..- ревна Келемето, замахна с юмрук и удари дядо Дончо.

Старецът политна въз печката и кюнците се сринаха. Очилата му  излетяха под стола. Едното стъкло беше станало на захар. Аз рипнах бързо и препречих пътя на стола, които Келемето беше вдигнал, за да удари отново старецът.

- Стойте ! - ревна стражаринът и измъкна пистолета си.

Оня младият се втурна и дигна калпака на стареца. Подържа го, па го остави на масата.

- Какво правите?... – ревеше стражарина и размахваше оръжието - Всичките ще ви арестувам, дето срупате печката.

- Дайте да му строша и другото стъкло на очилата, на тоя дърт вампир…- ревеше Келемето - Да окьоравее и на не може вестник да чете и да си мъти главата.

Аз го изпреварих и прибрах очилата на дядо Дончо в джоба си и си мислех, защо не бях излязъл във войнишката си форма да го видя тогава Келемето дали щеше да ми посегне.

Дядо Дончо се беше свил до печката и едвам продума:

- Какво искате от мене, бре хора?!...Не видите ли, че с единият крак съм в гроба, ами ще ме и биете?!...

-А-а-а… Не лъжи, старо – ревна стражаринът - сички видяхме ка се спъна и срупа печката. Сички видяхме…

Аз отидох при кафеджията бай Филип Иванов и започнах да му помагам да оправим печката. В помещението се беше запушило.

- Бихте ме, че не ща да взема бюлетините и да гласувам в неделя – тихо прошепна дядо Дончо, тръскаше с треперещите си ръчици калпака си.

- Шът…- изрева стражаринът.

Поокопитен дядо Дончо се изправи и силно рече:

-И кожата де ми одерете, за вас, па нема да гласувам…

Старецът извади луличката си напълни я тютюн и я запали. Димът й се сля с окъпаните му със сълзи очи…

 

 

 

ТРАДИЦИОНЕН ТРАКИЙСКИ СЪБОР И КУРБАН В ПАМЕТ НА ДИМИТЪР КАРЕВ в село Горно Ботево

ТРАДИЦИОНЕН ТРАКИЙСКИ СЪБОР И КУРБАН
В ПАМЕТ НА ДИМИТЪР КАРЕВ в село Горно Ботево

Камелия Мирчева

На 26.10.2011г. /Димитровден/ в село Горно Ботево, Старозагорско, се проведе традиционният Тракийски събор и курбан в памет на Димитър Карев.

Преди 13 години, при откриването на паметника на Димитър Карев, доц. Атанас Щерев дава обет, всяка година на Димитровден да прави курбан в памет на дядо си. Тази година това се случи за тринадесети пореден път.

Организатори на Тракийския събор са Тракийско дружество "Димитър Карев" и Народно читалище „Пробуда” в с. Горно Ботево, Тракийско дружество "Одринска епопея" в гр.Стара Загора и фондация "Д-р Димитър Щерев" гр. София.

Гости на тържеството бяха представители на Тракийско дружество "Фере" и Народно читалище "Тракия" в село Ракитница, Старозагорско.

Народно читалище „Пробуда” в с. Горно Ботево е основано през 1927г. Негов председател е госпожа Недка Филипова, а секретар библиотекар Гергана Вълчева. Тя сподели: ”Днес в село Горно Ботево празнуваме денят на селото и традиционният тракийски събор. Читалището организира чествания на бележити дати, годишнини и празници. Нашата цел е да съхраним и запазим родовата памет, традициите и обичаите на нашите предци” .

„Ето пак настъпи 26 октомври- Димитров ден. На този ден ние отново се събираме, за да почетем паметта на нашите близки, прокудени от родните си места от Беломорска и Одринска Тракия... През тази година се навършват и 98 години от разорението и етническото изтребление на нашите деди от Беломорска и Одринска Тракия. На нас, днешното поколение българи се падна честта и отговорността да запазим жива паметта за дейността на великия българин Капитан Петко Войвода, посветил целия си живот за освобождение на българските тракийски земи, за обединението им с родината, за единението на българската нация, за нова демократична България... „Не забравяйте, но не отмъщавайте!". Тези думи отправени към идните и днешни поколения на наследниците на тракийци ни задължават много. Ние трябва да пазим и да не допускаме отново нашите бащи, майки и деца да изживеят ужаса на войната... Днес ние сме се събрали за пореден път да си спомним за оная дълга върволица от прокудени и търсещи спасение хора, пропъдени от родните си места, оставени без дом, без семейства, без средства за преживяване, но все пак намерили сили в себе си да отстояват християнската си вяра и българска народност и да търсят спасение в нашата родна България. Нека си спомним и за всички ония, които оставиха и костите си по бойните полета.” – каза в приветственото си слово Мариана Манева, потомка на тракийски бежанци и председател на Тракийско дружество "Димитър Карев" в с. Горно Ботево.

Госпожа Петра Мечева - член на централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България и Председател на Регионален съвет на тракийските дружества в Стара Загора каза: „...Тракийските бежанци!...Боси, голи, гладни, уморени и отчаяни, те преминали през острите върхари и дошли, тук, в България. Помня първото си посещение в село Горно Ботево. Беше през 1996г. Когато влязох в кабинета на тогавашния кмет, видях на стената портрета на Капитан Петко войвода. Попитах господин Атанасов, защо точно този портрет е на стената, а той ми отвърна: „От 500 къщи в Горно Ботево, 350 са на бежанци от Беломорска Тракия. И всичките са от едно и също село- Бълъкьой.” Бях много впечатлена, от това, че той, който не беше потомък на тракийски бежанци, уважава паметта им. Къщите на бълъкьойци са посещавани от Димитър Карев, просветител и автор на книгата „Бълъкьой – един кът от Беломорска Тракия”. Постепенно възникнаха идеите една улица в селото да се нарече „Бълъкьой” и да се открие паметник на Димитър Карев в центъра на Горно Ботево. Когато откривахме паметника, доцент Атанас Щерев, внук на Димитър Карев по майчина линия, изрече: „До като съм жив, всяка година, на Димитровден ще давам курбан в памет на моя дядо”. И вече толкова години това се случва. ..Тракия живее в сърцата ни. Тази Тракия, която остана, извън пределите на България. Ние помним и тачим паметта на нашите деди. Ние помним, че Горно Ботево е дало убежище на най-голямата компактна група на преселници от с. Балъкьой...”

Димитър Карев е роден на 16 октомври 1883г. в село Балъкьой, Дедеагачко, Беломорска Тракия.

Още като ученик в Одринската гимназия „Д-р Петър Берон” участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. През 1903 г. става част от Вътрешната Македоно - Одринска революционна организация към сформираната чета в Дедиагачко и Гюморджина. За тази си дейност лежи в турските затвори в Ортакьой и Одрин. По-късно получава амнистия, завръща се с. Балъкьой, където е назначен за учител.

По време на Първата Световна война е мобилизиран и примирието през септември 1918г. го сварва на фронта в Карабайр.

През 1919 г. по силата на Ньойския договор България загубва Беломорска Тракия, Южна Добруджа, Западните покрайнини и Македония. Надеждата за осъществяване на национално обединение рухва. Следва нов погром и разорение на тракийските българи.

След загубата на българските територии на два пъти - през 1913 г. и 1920 г. Димитър Карев предвожда големи групи бежанци от Беломорска Тракия. След злополучните за България войни около 50 семейства от Балъкьой, по-голяма част от които се заселват в с. Горно Ботево.

„Този курбан е един скромен спомен и почитане на паметта на всички българи, наши предци, които са дали живота си, за да я има България. На всеки Димитровден, тук, в Горно Ботево, освен, че почитаме паметта на дядо ми, Димитър Карев, ние се опитваме за запазим и да съберем останалите мъждукащи спомени на родовата памет. Да запазим родовите връзки, които във времето се разпиляват. Ние трябва да работим за това, децата ни да знаят своя род и корени, да знаят и помнят историческата истина...” каза доцент Атанас Щерев.

Вокалните групи към Читалище”Пробуда” в с. Горно Ботево, Читалище "Тракия" с. Ракитница и Певческата група при Регионален съвет на Тракийските дружества в гр.Стара Загора, просълзиха с изпълненията си на тракийски песни присъстващите.

Веска Симеонова и Златка Янева представиха за първи път, песента посветена на Димитър Карев.

След празничната част присъстващите поднесоха цветя пред паметниците на Димитър Карев и на загиналите 45 души от Горно Ботево във войните.

Изиграха традиционното кръшно тракийско хоро на център на село Горно Ботево.

И се упътиха към Пенсионерския клуб, където ги посрещнаха майсторите на курбана.