МИНИСТЕРСТВОТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО ДНЕС Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ВРАГ НА БЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА
Камелия Мирчева
Камелия Мирчева
Днес махат Ботев и Вазов от учебниците по литература,
утре осъмваме
с решение за въведен задължителен турски
език.
Децата ни няма да учат невероятните творби на Яворов,
Дебелянов, Йовков и Елин Пелин, но за сметка на това ще ги зомбират с турски
сериали и американски екшъни.
Лудостта, безочието и некомпетентността могат да
владеят само тъпа и непросветена нация и те, нашите самозабравили се
управляващи я създават.
Създават я, като всеки ден рушат по частица от
нормалните човешки ценности. Промиват мозъците на хората с грозни интриги,
скандали и заливат живота ни с помия и агресия. Днешните „герои” не са като
Ботев. Те не живеят в изгнание. Те просто правят медийни империи и ни зомбират
с жълти вестници, като подменят всеки ден нормалните човешки добродетели.
Днешните „герои” са толкова обемни, че могат да бъдат по-лесно прескочени,
отколкото заобикколени. Речниковият им запас е ограничен и пропорционален на
интелекта им.
Днешните
„герои” не жертват живота си. Те просто ограбват живота на другите. Те биват
охранявани от дебеловрати момчета и прелитат със скъпите си коли безнаказано на
червено, защото имат депутатски имунитет. Изцепките, простотиите,
вулгарността, наглостта и глупостта на днешните „герои” са събития, показвани
по всички медии.
Махането на творбите на българските класици от
учебниците по литература не е събитие. Този факт не се отразява, а за него само
се съобщава с няколко реда. Този факт по значимост не може да се мери с непристойното поведение
на Волен Сидеров, което е събитие от „национално и световно” значение и
денонощно се отразява от медиите.
За жалост това е действителността. Нашата
действителност, която убива децата ни. Действителността, която е продължение на
онази друга действителност, която уби поетите и писателите ни. И в онази, и в
тази действителност „Свестните у нас
считат за луди, глупецът вредом всеки почита: "Богат е", казва, пък
го не пита колко е души изгорил живи, сироти колко той е ограбил и пред олтарят
бога измамил с молитви, с клетви, с думи лъжливи”.
Действителност, в която свестните, считат за луди, а
лудите са се разпищовили в парламента. Нищо ново под слънцето – робска психика,
създала един жестик и зловещ свят, в които се шири безумие, алчност и злоба.
Днес плача за България, която ден след ден се превръща
в паметник на глупостта, на безумието, на родоотстъпничеството и алчността, на
некомпетентността и лудостта.
„Лудите не може никой утеши, бесните не може
никой укроти” , колко актуални са и днес тези
думи на Ботев. Ботев, четникът, поетът, революционерът, националният герой
убит на 28 години. Ботев, пожертвал
живота си за свободата на България днес бива отново прострелян, предаден и
поруган от Министерството на
образованието, което изхвърля от учебната програма творбите му: ”Майце си”,
“Моята молитва”, „Към брата си“, „Делба“, „Елегия“, „Борба“ и
„Хайдути“.
Днес плача за българщината, която ежеминутно бива
убивана от продажни политици и некомпетентни управници. Плача за убитият на
фронта, 29 годишен Димчо Дебелянов, който през Първата световна война сам настоява
да бъде изпратен там, като доброволец. Днес Министерството на образованието
отново разстреля Димчо Дебелянов, като изхвърли от учебната програма творбите
му „Пловдив“, „Станси“, „Черна
песен“, „Спи градът“, „Помниш ли, помниш ли…“, „Гора“,
„Миг“, „Един убит“, “Сиротна песен“, „Тиха победа“, „Прииждат, връщат
се“.
Плача, заради разочарованието на Яворов, отишъл си от
този свят на 39 години. Крещя срещу жълтата преса и некомпетентния съд,
истинските убийци на Яворов и казвам не
на днешната му екзекуцията от страна на Министерството на образованието, което
изхвърля от учебните програми творбите му: “На нивата”, “Заточеници”,
“Арменци”, “Хайдушки песни”, “Ще бъдеш в бяло”, “Стон”, “Калиопа”, “Стон”,
“Песен на песента ми”, “Нощ”, “Песента на човека”, “Към върха”, “Маска”, “Две
души”, “В полите на Витоша”.
Бездушните чиновници, политическите пионки днес отново
разпънаха душата на Яворов, на поета и революционера, на участника в
Балканската война през 1912 г. и на доброволец в Македоно-одринското опълчение.
Днес разстрелват
българската вяра. Разстрел, без съд и присъда. Куршумите летят не
от гарнизонното стрелбище на София,
където през 1942 година са пронизали 32 годишният Вапцаров. Куршумите идват от
Министерството на образованието, което изхвърля от учебната програма „Вяра” на Никола Вапцаров.
Днес плача за убитият на 34 години Алеко Константинов.
Бай Ганьо уби автора си на 23.5.1897г.. Днес, Министерството на образованието
убива отново Алеко, като изхвърля от
учебната програма „До Чикаго и назад” и фейлетоните му.
Днес Министерството на образованието предава, убива, разстрелва и екзекутира българската
нация и лишава децата ни от по-голямата част на Вазовите творби в „Епопея на
забравените”. Министерството на образованието не пожали и Пенчо Славейков,
Христо Смирненски, Йордан Йовков, Димитър Димов, Гео Милев, Елин Пелин, Николай
Лилиев, Светослав Минков, Блага Димитрова, Емилиян Станев, Николай Хайтов,
Ивайло Петров, Валери Петров, Павел Вежинов, Йордан Радичков.
Днес, МИНИСТЕРСТВОТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО е вредно за
българската нация, повече от всякога. То убива интелекта на децата ни. Маха от
програмите класиците на българската литература. Посяга на паметта за
българската идентичност. Съсипва вярата
и идеалите ни. Днес, Министерството на образованието работи не за просвета на
нацията, а за нейното по-бързо оскотяване.
Днес, моят глас е „глас в пустиня”. Той е заглушен от
новините за поредните свинщини на управляващите ни, от събитията, създадени от
малоумно управление.
Днес, моят глас е много тих, но аз вярвам, че хилядите
знайни и незнайни възрожденци и герои, дали живота си за род и родина не са се
пожертвали напразно.
Вярвам в българската нация и в здравия разум и се моля
повече българи да чуят гласа ми и да кажат НЕ НА ТОВА БЕЗУМИЕ.
20.06.2013г.
гр. Стара Загора
ЕЛЕГИЯ
Христо Ботев
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
"Търпи, и ще си спасиш
душата?!"
Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!
Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана - рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.
Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!
А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!
АРМЕНЦИ
ПЕЙО ЯВОРОВ
Изгнаници клети, отломка
нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди
събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се
пей.
Те пият... В пиянство щат лесно
забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.
Кат гонено стадо от някой звяр
гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник
безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е
път.
Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват
души.
А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...
Те пият и пеят... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се
пей.
ВЯРА
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Ето - аз дишам,НИКОЛА ВАПЦАРОВ
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
ИВАН ВАЗОВ
БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
ДИМИТЪР ДИМОВ
ОТКЪС ОТ "ТЮТЮН"
Гроздоберът
беше към края си. От малките вили и кирпичените постройки сред лозята се
разнасяха ту задружни песни, бързи и жизнерадостни като хоро, ту самотни и
провлечени гласове на един само певец, наситени с печал, която се издигаше към
синьото небе. Слънцето грееше меко, листята на черниците, крушите и дюлите,
засадени около вилите, капеха при всяко полъхване на вятъра, а жълтите пръчки
на лозите, привързани с лико, висяха огънати безпомощно под тежината на
изобилния плод. По песъчливата и рохкава почва между дънерите сновяха с кошници
гроздоберците — повечето млади хора. Те се смееха весело и се закачаха помежду
си. Отвреме-навреме прекаляваха и биваха нахоквани от по-старите. Памида те
изтърсваха небрежно в каци и кошове, а кехлибарено-жълтия болгар и мискета,
покрит със синкав прах, нареждаха грижливо в плитки сандъчета, за да го
поставят после в трици, които щяха да го запазят до късна есен. Когато се
събираха около каците или сядаха да закусят, те започваха да се замерват със
зърна, виковете им ставаха някак лудешки, а закачките — горестни и настойчиви,
защото знаеха, че това опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае
само няколко дни.
Ирина
— дъщерята на Чакъра, старши стражар от околийското управление, известен на
целия град, също вземаше участие във веселието. Дори тя си позволи свободата да
пофлиртува с един приятен и разглезен младеж, който беше дошел в бащиното си
лозе ей-така, от ексцентричност, само за да погледа гроздобера, но не и да
работи и през всичкото време въртеше около показалеца си кордона на кучето от
вълча порода, с което ходеше навсякъде. Той беше син на народен представител и
спадаше към първенците на града. Но той не й хареса, защото шегите му бяха
много смели. Стори й се, че той не би разсмивал по тоя начин едно момиче от
своята среда. Оскърбена малко и потисната от собственото си държане — не
трябваше да се смее на остротите му толкова високо — тя реши да си отиде в
къщи. Взе една кошница с десертно грозде и незабелязано от никого се отдалечи
от лозето, без да се обади дори на братовчеда си Динко — едно селско момче с
шаячни дрехи и цървули, на което Чакъра даваше малко скъпернически безплатна
храна и квартира, за да учи в гимназията. Срещу това роднинско благодеяние
Чакъра го използваше през лятото за полската работа в лозето и тютюневата си
нива.
Ирина
тръгна между лозята по остатъците на един древен римски път, за който учителят
по история в гимназията твърдеше, че е от времето на император Траян. До
зидовете, които укрепваха наклона, за да не се рони почвата, растяха градински
чай и къпини, пожълтели от есента, и шипки с оранжеви плодове. Някои от лозята
бяха вече обрани и пусти. Само плашилата, с изтърбушени сламени туловища и
фантастични шапки, висяха самотно на коловете си и тъжно поклащаха от ветреца
дрипите си. От многоцветната и умираща растителност, от имортелите и
жълтурчетата край пътя се излъчваше някакво примирение, което тишината и мекото
слънце насищаха със сладостна печал.
Филмът "Тютюн" може да бъде изгледан на линк
