сряда, 11 април 2012 г.

Лесидренски истории


Заслужила
/хумористичен разказ/
автор: Мирчо Мирчев

-Няма признателност на този свят! Няма, зачитане един вид, няма! Че, аз колко заслуги имам в миналото, ехе-е-е, колко работи съм вършила, а ей, на, сега куцо и сакато на служба се натъкми, само за мен няма...Знаеш ли, през двайсет и трета година, ти надали помниш, щото си  била малка тогава?! Та като се разбунтуваха селата по нас, знаеш ли колко заслуги, имам още от тогава?!...Като дойдоха момчетата в село ошлевих[1] колкото димитровчета имаше в градината и на всяко момче на пушката боднах по едно. Приветствах революцията, така да се каже, а сега – нула признателност за това! Хайде, по напукун[2], кога дойдоха германците, черве да ги ядат дано, аз винаги съм казвала на моя мъж:
- Няма да видим добро, Санде, от тез пусти немци и ушите ни ще изядат, почерниха хубавата ни земя, болест дано да ги итръшне!...Е, верно, пред другиго не смеех да го казвам, защото такова беше времето...Ама, нали съм агитирала мъжа си, то това малко ли е ?!...Сандо, моят де, си е малко глупавичък и то не да го агитираш, ами и с тупан да му блъскаш на главата, от дума не взема, ама все пак, потрудила съм се в агитацията. Ами, кога момчетата взеха балканите, да се бият, аз все на тяхна страна бях. Верно, че с нищо не съм им помогнала, но не ми се е отдало случай, сестро, затова аз крива ли съм?!..Да знаеш, че ако ми се беше паднала сгода и живота си немаше да пожаля, но не би...Ама затова, като дойде пък девети, ти нали беше тука, та знаеш какво правех?!...Я, ми кажи, кой тичаше повече от мене?!...Нито ядях, нито спях. На сушеница[3] бях станала от тичане. Бре събрания, бре агитки, бригади ли не щеш, общоселски седянки ли - без мене нищо нийде не минаваше. Ти остави, ми и със Сандьо се скарахме тогава. Заради това малко беше останало и да се разведем, на стари години за резил[4] да ставаме. Ти нали си го знаеш моя, какъв е пиприв и калпав, ако няма кой да му наготви и сложи, тъй ще си умре от глад. Веднъж, връщам се от общоселската седянка посред нощ, а вратата заключена. Тропам аз, викам му да отвори, а той:
- Дето, кай си била до сега, там да вървиш.-
И моят човек не щя да ми отвори, та спах при телицата в яслата. Тегло голямо, ами добре, че не беше много студено, та иначе да съм си умряла за едната хубост! А на заранта Сандьо като ревна, до бой се стигна, ама нали съм по-яка, та го обезоръжих набързо. Знаеш ли какво ми струваше да взема от него точилката и да го поналожа с нея по гърба?! Тегло ти казвам, тегло...След това се пооттеглих малко от обществения живот, за да има мир и любов вкъщи, ама нали ти барем знаеш, колко съм се изказвала по събранията. Че и в Червен кръст съм активистка, ама кой ли ти признава?!...За благодарност ме бутнаха на работа в птицефермата. Че й председателят взе, че се изпусти, та ми рече:
- Ти, како Тошке, си пълничка жена, не си за друга работа. Ще те турим на работа в птицефермата.
Една седмица седях, сестрице, окапаха ми кокалите, разглобих се. Че то да не е една кокошка, не са две, ами хиляда и двеста, пипката дано да ги скъса!...Всяка заран, додето изчистиш кокошарника, свят ти се завива. После, трици им бъркаш, с вода ги поиш, яйцата събираш, тегло сестрице, доде се мръкне крак не подвиваш. Па нали са направили началничка на Пеня Фандъчка момичето. От него какъв зор видях, да знаеш?!...Една седмица седях, ама още ден да бях останала  щеше да ме умори проклетото момиче. Нали уж е учено, пък все кусури намира, туй не било тъй, онуй не било иначе. Режим трябвало да спазвам, все в едно време на работа да ходя, ей, до гуша ми дойде от нея.
- Абе – викам й – ти  ли ще ме учиш мене как се кокошки гледат?
- То стрино Тошке, специалистите препоръчват да с поддържа температура и режим на хранене – мънка тя.
- Пала ти палила, викам и специалистите и книгите, че и тебе с тях. Ъкъл на мене ще давате?! Ей си ти кокошките с курниците даже и си ги гледайте.- викнах й аз и повече не се вяснах там.
Завчера викам на председателя:
- Туряйте ги, туряйте ги на служби разни там, дето и пръста си не са помръднали в миналото да помогнат, пък мене ме подхвърляйте. Ама, пада ми се, че аз живота и младостта си дадох за вас...
А той:
- Е, не е чак тъй, како Тошке.
Че като отворих едни уста, като зинах и той поомекна:
- Абе, чакай бе, како Тошке, нали в птицефермата те назначихме, защо напусна?
- Иди ти в птицефермата, кокошкарин с кокошкарин!- викам му аз.- Жена си прати там, бълдъза си прати и нея. Че аз за там ли съм?! С моите заслуги, за птицефермата ли съм? Че що ме не сложите в пощата, за телефонистка? Нищо, че съм вече на възраст, аз глас си имам! Ами взехте, че сложихте там на Гаваз Стоян момичето, дето мърка, като коте и приказката му не можеш разбра?
- Ама, чакай, како Тошке, ти за там ценз нямаш. Нали едвам седми клас си завършила?!..
- У-у-у!...Да ви се не видят цензовете и намярата. То чунким онова, като има образование, образованието ще му върши работата? Пипето, пипето, викам, то е важното...Е, хайде, добре де...Турнете ме тогава в селкопа. Все ще ми намерите там какво да правя. Кое писъмце да разнеса, да пополея цветята, да попримета. Ако не в болницата ме сложете. Мигър не мога да върша работа колкото Черна Стана? Или в училището да мета? Зер  и за метенето ли се иска ценз?!..
- Абе, няма, свободни места няма – отвръща той – как да те назначим?!Няма какво, ами ако искаш си се върни във фермата още не сме назначили човек на мястото ти.
- Какво, да се върна там?! Та Фандъковата рошлавица  да ме командва и ъгъл да ми дава?! Благодарим – рекох аз и тръшнах вратата за сбогом.
Та сега съм дошла тука, при тебе, сестро, да те помоля, ти като се поиздигна, все ти се чува тук там думата, да видиш, белким[5] ме назначат някъде. Не е като хептен да не съм заслужила. Все и аз нещичко съм дала, барем ти си живяла тука и знаеш?!...

                                                   художник: Мирчо Мирчев

Пеньо Паничката
/хумористичен разказ/
автор: Мирчо Мирчев

Човешка слабост, бе, какво да я правиш? Да е дреха, ще я прекроиш, ще я обърнеш и ако това не би, в чепкалото ще я хвърлиш и пак ще се отървеш от нея. И нали човек, пусто да остане, тъй е направен, че без слабост не може, ти  и да я оставиш, тя не те оставя пущината. Един обича да си пийне повечко, отколкото му носи бъклицата и да прощаваш да се търкулне и да прави компания на прасетата в някоя локва. Друг обича повечко да си  хапне и си му личи на човека. Бай Ламби Явашът, да речем обича да си поспива. Прати го някъде да свърши някоя работа и шавни[6] за малко да го не гледаш, току виж че започнал да дава концерт и на тънко и на дебело.
А пък Пеньо Паничков друга слабост си има: душа и свят му е речи да държи. Ти го знаеш, Паничков, и тебе и мене едно време е учил? И ако ушите ми сега са по-дългички, негова е тази заслуга. Нали си спомняш, ден не се минаваше да ги издърпа с педагогическа цел и за назидание?
Е, тогава беше млад, наперен, един високичък тъй и представителен. А гласът му? Пази боже! Като гръмне – страхотия. А пък нали обичаше да е на всяко гърне меродия, каквито и големци да дойдат от някъде ще ги посрещне и кой ще им държи реч – Паничков?
Веднъж незнам по каква случайност да се изтърси в наше село  и Филов, министър бил тогава. Че като станал наш Паничков, като му дръпнал една реч – света смаял казват, цели два часа траяла. Бая страх бра горкия Паничков заради тая реч после по Девети.
- Сърце – вика – да ме е свило тогава. Да ме е онемяло и угасило, ама тая реч да не бях държал. Ама, аз от пустия език си патя. Нищо и никаква мръвка, брей, ама какви бели прави?
Уволниха го само тогава Паничков и не го закачаха повече. Но след две години го назначиха пак за учител, та си дослужи човека и лани се пенсионира. Е, не е сега такъв, какъвто беше някога, че й годинките му станаха множко – шейсет надхвърля вече. Посмали се, поприведе се, по голямата му глава остана тук там косъм и гласа му не гърми вече, като в бъчва, ами бръмчи, като мушица в лампено шише. Ама пустият му език не се оставя. Веднъж като започне, кадър да си да слушаш какво знае бай ти Паничков.
Нали е касиер на читалището. Дойде една вечер по мръкнало в къщи за членския внос. Платих му аз, даде ми човека квитанция, както си му е реда. Почерпи ни жената по едно сладко, че той нали е въздържател и се готвя аз да го изпратя до улицата, както си му е реда. Ама оня ти му човек и не мисли да става. Че  като започна от първобитното общество, за Сирия, за Вавилон, мина през Египет. Гледам по едно време жената заспала до печката, задрямала на стола. Мисля си, ха дано се сети тоя човек да си тръгва, ама и той нали ум си няма, навил пружината и не спира. Почна за Атина и Спарта, па като свърна към Рим. Половин час само за Спартак говори. Хеле, прескочи варварските  нашествия и разпадането на римската империя и започна от феодализма.
 Добре, ама петлите вън почнаха да кукуригат. Гледам будилника-един часа.
„Чакай - рекох си- да преместя будилника по-близо и да го обърна към него – белким го види и се сети да си тръгне”. Ама, не видя ли го, незная, но и това не помогна. Додето се усетя и беше подхванал френската революция. Аз малко неучтиво започнах да дремя, но какво да правя, човещина...И току чувам от време навреме през съня си: „...Марат, Дантон, Робеспиер...”, па кимна с глава и пак се унеса в дрямка. Га се сепнах – часа два и половина, а нашия човек още разправя за династичните борби в Испания. „Е – мисля си тъжно – то ще осъмнем тука, додето стигнем до Втората световна война. Много далеко е тя още..Ами я да му реча, че е време да лягаме...”
Мисля си, ама как да му реча, неудобно е някак си. Нейсе по лицето ми ли забеляза, що ли  та ми рече:
-То май късничко стана, а? Време за лягане...
От тия думи сякъш ми съмна.
-   Време си е, часът е два и половина.- отвърнах му аз.
А  той:
- Бре, че се улисах – и взе, че стана.
А аз това и чакам. Рипнах за пардесюто му. Взех го от окачалката и му го държа, да го облече. Е, добре де. Облече го човека, ама само единия ръкав. Пардесюто се преметна през рамото му, като тога. Бай Пеньо поизви глава през другото рамо и продължи:
- Великите открития на осемнайстия век тласкат живота напред...
Е, чак сега я втасахме – мисля си аз. – Почна ли откритията, осъмнахме. И прав бях.  Почна бай ти Пеньо за  противоречията между буржоазията и пролетариата, за партиите, за бунтовете и революциите. Като се разпали, оня ми ти човек – страх да те обземе. Разправя той, с падесюто наметнато на едното му рамо. Аз седа зад него и държа  другия, празния ръкав и нарочно го повдигам уж да му помогна да го облече, ама той и намерения  няма. Попрескочи малко от събитията и мина на Първата световна война. Че като започна, Франц Йосиф, че Тройния съюз, Съглашението... Абе попретупа ги на две, на три и захвана Великата октомврийска революция. За не поприказва най-малко час. Аз се поуморих да стоя прав, та взех че седнах на стола. А, той, ей страшен човек, седи прав с необлечено пардесю и хич и не мисли да спира...Ей, смаях се с него! От де се взе толкова душа у тоя човек, как уста не го заболя...Хеле, стигна до Втората световна война...У съседите изтропа врата, хората бяха станали и хранеха добитъка.
- Тю-ю бре...-със съжаления каза бай Пеньо – то май почна да съмва. Е, прощавай, че те забавих, ама да знаеш, че най-интересното от тук започва. Ама нищо, някой друг път ще дойда да си  побъбриме...Айде, лека нощ...пардон .....и довиждане.- облече другия ръкав на пардесюто и излезе.

                                              художник: Мирчо Мирчев

Хорски одумки
/хумористичен разказ/
автор: Мирчо Мирчев

Ти момче, слушай какво ще ти рекат хората, зер между хора живеем...Не може тъй през просото да караш направо, че ще те дигнат на прът, но и от своя си ъкъл не се дели.  Хеле, аз като се уволних от казармата, тъкмо беше прибрано гроздето и новото вино аха да втаса...Бе с една дума, изредиха се и роднини и приятели: „Добре дошъл, добре заварил, живо-здраво, туй-онуй”...
Всеки ме кани, всеки ме черпи, да е колай – в пазва ще ме турят. Па и аз, какъвто си ти сега, момчерляк, изслужил таман, изтънил съм мустачките и съм кривнал каскет – света мой. Де по седенки, де по забави, не усетих кога се изтъркули зимата. Някои мои  набори се изпоожениха, ама аз, такова още не ми се щеше да се главявам, знаеш.
-    Е...- мисля си – ергенлък – пашалък! Карай Минко, че после няма. Туриш ли си веднъж главата в торбата и доведеш ли прокурор в къщата си, край!... И като го подкарах тъй, че втора, че и трета зима. Живея си живота, един вид, като птица на свобода. Хубаво, ама срещне ли ме  някоя леля, кой знае каква роднина на лелята на майка ми, спре ме, па току ме поразпита как сме в къщи и таман вече сме се наканили да си тръгваме тя току отвори уста:
-   Ей, Минко, по гледай зимъс да ни развеселиш лели. Играе ми се, бре!...Хайде, хайде! Какво още чакаш, време ти е...
Дам аз обещание, че ще я бъде тая работа, поема нагоре към чершията и си свиркам. Я изминал стотина крачки, я не, ей ти на среща на свахата сестра й – Крива Гена.
- О-о-о Минко, къде се губиш бре леля?! Отдавна не съм те виждала. Какво правите, що чините?!...Майка ти здрава ли е?!...Ей, па зимъс да и доведеш отмяна бре, да има кой да й помага. Па и аз да поскачам малко на хорото, доде съм по-млада.
И на нея обещавам. Вървя и си мисля : „Отскачала си ти, та си се не видяла. То в пътя не можеш да вървиш, хоро ще играеш! Пък и за млада още се туряш?!...”
Вървя и си мисля и току пред мене изкочи баба Цана. И тя там, някаква роднина на баба ми, ама точно каква незная. Кипри беззъбата си уста и отдалече подхваща:
- Минчо, Минчо, а пък момиче съм ти намерила, баби, с Господа да думаш, така няма да случиш... Стоянка Керината, баби. Е, малко е кривогледичка и черничка, ама пък къщовница и чисница е... Пък ти хубост не гледай, синко, че  няма да я топиш в тиганя я[7]...Тя хубостта е до време. Ти чиляка[8] гледай. То момичето, добро е, па е натрупало прикя[9], натрупало, три кола не можат я дигнат...Защо ти е някоя гола – голошата, да не можеш да я облечеш. Ами!... Ти мене слушай, па ако сбъркаш, Асаница ще ми викаш...
На другата вечер, мръкнало, не мръкнало, ей иде леля Пена, на мама сестра й.
- Ида, како, да ми дадеш малко квас, че съм го свършила...
„Е, добре, де, квас, квас, па вземи го и се омитай”- мисля си аз, но не, като отвори  леля Пена една ми ти уста, че като занарежда:
- Че ти губиш бре, лели...Защо седиш, защо чакаш още?!..Хората се изпожениха, а ти ...
Абе то и аз съм устат /зер може и на нея да съм се метнал/, ама  да ти кажа право, като заприказва оная ми жена – сбърках се. Запремигах на парцали, глътнах си речника и копче не можах да й кажа. И да речеш, че с това се свърши, как да е, ами то мине се, не мине някой ден и хоп, друга леля цъфне. Като довтаса уж кросно да иска и като се почне...Тегло.
То мойто тегло го остави, но веднъж, като довтасала леля Пена и да вземе да рече на мама:
- Ма како, защо не го лекувате това момче, ма?!...Ами че хората гълчат, че има охтика, та затова се не жени. Да земите на доктор да го заведете, що го държите тъй ма, како?!...
„Тъй ли ...- рекох си аз – ще им запуша на тях устата, та да видят те...”
Имах си аз вземане, даване с едно момиче, за него бях решил да се женя. Казах на нашите, съгласиха се те. Разчу се из село новината. Че като се почна, брате, пак делегации – остави се. Бе леле, бе стрини, бе на стринките стрини... Край няма, една влиза у нас, друга излиза...Стана из къщи, като на панаир. Па приказки, приказки – глава да те блъсне! Тя /моето момиче/, па такава била, онакава, прикя нямала, гола като пушка, мързелива, болна и не знам каква си още...
А леля Пена, как не онемя, седи като чук на главата ми:
- За какво ти е тая, не видиш, че е гола голненичка?!...Нели в къщата им с трън да завъртиш, няма каква да закачиш...А пък е зла, зла – на зъмче[10] в устата да плювне и то ще умре. Ами!...Я да ти вземем на Кера Стоянка, че е момиче, та цена няма. И дрехи си е натъкмило и прикя, и къщата им за него, че едно на майка и баща. Пък е блага, блага, на рана да я сложиш и раната ще оздравее...Ти мене слушай, лели и няма да сбъркаш...
Правих аз опозиция, опъвах се, брате, ама на глава с тях не можеш излезе. Да вземе леля Пена да надума  и мама, та в чудо се видях. На ставане и на лягане мама все за Стоянка ми приказва.
- Ако не вземеш Стоянка – вика ми мама – хич друга в къщата ми не води...
Бре да му се не види и работата, чудя се аз какво да правя. И нали съм си добряк си викам: „Майка ми е, ще я послушам, пък и хатъра  й да не троша”...
И се ожених, момчето ми за кака ти Стоянка набързо, набързо. Направих сватба, почерпих, напоих сватбарите, както си му е реда. Дарих ги, нахраних ги. Наиграха се и доволни и предоволни си тръгнаха. Нали ти казах, че Стоянка не ми беше дип по сърце, ама взел съм я вече и няма какво да се прави. Свършило се то, ама гледам да се погаждаме и работата да върви. Първия, че и втория месец минаха без особени произшествия, де тъй, де инък, горе-долу погаждаме се...Ама хеле на третия месец показа си рогцата кака ти Стояна. Опасно нещо, бре момче. Да ти не дава Господ ни на стига, ни на среща. Аз река тъй, тя инак, аз река две, тя двеста. Ако й реча:
- Стоянке, утре да вземем да насадим лука, че влагата е добра...
         Като ревне оная ми ти жена:
- Утре не е добра влагата, други ден ще го садим.
Ако се съглася, тя като се облещи връз мен с кривите си очи:
- Тъй ли?! Чакай ти да изсъхне влагата, па сади тогава...
С две думи, братко, каквото и да кажа, тя все наопаки.Търпях аз, търпях, надувах се, пъшках, па ми пределя веднъж и взех, че я понатупах. Писна тя, ревна, взе си дръмката и бегом у майка си. Още си е там. Ей рахатясах малко.
 Добре, ама като тръгнаха ония приказки из село, остави се брате. Че тя тъй, че аз инак. Па като си ги поукрасят, думи немам. Тръгна, да речем в празник да поизляза и аз, като хората. Таман съм си затворил вратницата и някоя от моите лели цъфне:
- Кво правиш Минко-оо?...Ох, лели, каква беше тя тази вашата бре?!... – и като почне едно словестно, та отиде един час.
Тъкмо се откача от нея и  насреща ми друга. И тя същата песен пее, само че вариацията й малко различна. И като почнат, хем да ме съжаляват, хем да ми се присмиват, хем нещо да изкопчат се мъчат...И то не за друго, ами да си имат новини, дето да си ги украсяват и разнасят из цяло село в обръщение.
Рекох си: „Никъде нема да излизам, белким мирясат малко”. Седях си до пладне у нас, изчетох де що вестник имаше. Но щом кривна пладне, като се заточиха. Най – напред дойде Крива Гена. Каза си каквото си беше намислила, прочете ми едно конско и хеле, тръгна си. Още не хлопна вратницата и ей ти баба Цана. Привила се на ерголям, чука по плочките с тояжката.
- Минко-о-о, Минко-о-о, тука ли сте бря?!...Яла да заприш кучето, че глей ка се спуща!...Като вълк, бре, ще ме изяде, пусто да остане...
„Де да бе те разкъсало” – мисля си аз, ама излязох и вързах Шаро. Че и стол й подадох да седне под черницата. Каза си и тя речта и куцук-куцук, най-накрая се измете. Тъкмо въздъхнах и иде леля Пена. Па нали е и устата, проклетията, като почна, не се спря, мели, мели, като воденица.
- Ти, Минко – вика ми тя – не си прав, лели...Я си прибери булчето и си живейте в мир, че хората ще ви се смеят. Надвий си на инатите и си земи жената, пък ако сгрешиш, ела и ме заплюй...
Че като кипнах:
- Ще те заплюя не, ами и друга ще има. Че ти ме ожени за тая кривоока проклетия, па сега си почнала да ми опяваш и ъкъл да ми даваш. Марш от къщата ми, додето си още цяла и кокалите са ти по местата си...
Офейка моментално. Казвам ти, повече не се вясна у нас и сега, като ме срещне избикаля през две улици...
Та такива ми ти работи, момче. Слушай и хората, байовото, ама от своя ум не си се дели. Слушай какво ти казва, препатил човек.

                                                    художник: Мирчо Мирчев

Как не станах човек на изкуството?
/хумористичен разказ/
автор: Мирчо Мирчев

Не ми работи късмета на мен и това си е?!...Помня, кога бях на височина не повече от три педи и тоалета ми се състоеше само от едни платнени гащи с пробито дъно и кълчищна ризка и от тогава още все, на мен ми се случваха едни такива мизерии: я куче ще ме ухапе, или пък пърча на баба Ванка ще ми направи порядъчен прорез на кълките...
И ако и това не стане, ще се препъна, ама колкото да се разбия носа...Хайде – рекох си – като поотрасна, дано да ми проработи орисницата, но и тогава ми потръгна, като на куче тояги...
В гимназията, то не е много за приказване, ама...Случи се понякога всичките уроци ги зная, като по вода, дето се вика. Препирам да стана и да изявя знанията си, ама проклетата даскалица, хич ме и не поглежда биля, ами ме сбара баш кога бъкел не мога да откопча.
Де така, де иначе, избутах гимназията и взех една диплома, не ти е работа, таман с 3,18. Е, върви следвай висши науки с такава диплома?!...За учение и дума не можа да стане... Брей, че какво друго да се прави?!..Между нас да си остане, ама в ТКЗС то хич не ми се ходи. И занаят никакъв нямам. Хеле, взеха ме войник, та си платих поне задълженията към държавата. И като се уволних, почнах пак да се мотая нагоре-надолу.
Посред зима им дойде на ум на нашите от читалището да образуват нещо като театър. Защо да няма и в наше село театър, като виж къде по-забутани села имат?!...Намери се от някъде и режисьор. Един наперен старик, с вирната глава. Събраха се хора и трупата стана. Ама нали там в представлението трябват и стражари, пъдари, вратари и разни други такива, дето само да си покажат мутрата на сцената и пак да се скрият. Е, викам си аз, тази работа е баш за мене. Да не е кой знае каква философия?!...Навлечеш там някакви си парцалаци, нашариш си физиономията, та и родната ти майка да не може да те познае, пъкнеш на сцената, кажеш си приказките и толкоз! Лесен занаят. И почнах аз. Ще дебютирам, както казват, с ролята на прислужника  от „Женитба”. Каза ми режисьора какво се иска от мен. Каза ми какво са казали Станиславски и още десетина други човека, дето не им запомних имената. И режисьора, ей, устат човек ти казвам. Само да го слушаш – знае, знае...
- Туй – вика - сквозное действие, както казваше нашият велик учител Станиславски е такова едно действие, как да ви кажа...бе действие такова, че трябва да го действаш, пардон, да го преживееш, да го уловиш...Хайде, сега започвай и преживявай...
Бре, преживявах го така, преживявах го иначе, ама режисьора тръска голата си глава, петте му косъма се люлеят на нея, а очите му – хвърлят мълнии.
- Няма сценичен живот...Няма я голямата и малката правда! Няма мускулно отпускане – крещи той.
Ха сега де!?...Напъвам се аз, кривя се на сцената, насам-нататък, търся правдата, ако не голямата, то барем малката да хвана, ама той се мръщи и сумти недоволно:
- Шаблон, шаблон! Щампа...Дай публично усамотяване!
Ей, същиса ме този човек с тия приказки, та ептен се пообърках. Правда голяма и малка ли да търся, да се усамотявам ли, какво по-напред?!...Усамотих се аз, мускулите си отпуснах, но не би...Въртя ме оня ти ми човек, сука ме насам, натам, па види се, че се умори, та се тръшна на един стол, хвана си главата и ме остави. Че като отпуснах тогава един глас, па като почнах, та изглежда чак на улицата са ме чули, защото бай Събо, прислужника на читалището де, пооткрехна вратата, показа рошавите си мустаци и учудено ме зяпна.
И сега, викам си, ако не си доволен, белята си търсиш! А оня ми ти човек се обърнал към стената, стиснал ушите си с длани и реве, като приклещено яре:
- Фалш, фалш...Епохата, епохата, не предаваш1
Гледай го ти!?...Сега пък епоха, че от де да ти я търся тая пущинска епоха, бре човек?!...В джоба си да не съм я сложил, че от там да я извадя? Доедя ме, да  знаеш, па като рипнах от сцената, прелетях през салона и отидох, та се не видях. Не ти ща, викам си, ни епохите, ни правдите...
 На другия ден постъпих в Промкомбината тенекеджия. И да ти кажа ли, много съм си доволен. Работата е проста и ясна: режеш тенекето, очукаш го оттук оттам, запоиш го и гюмчето готово. Чиста работа, няма правди, няма епохи...


                                                 художник: Мирчо Мирчев

Хоби
/хумористичен разказ/
автор: Мирчо Мирчев

Всеки си има хоби за удоволствие и радост на душата. Един събира кибритени кутийки, друг – знания някакви, или ако няма такива, то мидени черупки ще колекционира...
Наш Иван Ценкин, възрастен човек, то косата му побеля, ами и шкембенце отпусна, ама като излезе от канцеларията, душа и свят му е да намине към читалището.
Не че ще седне там да чете някоя книжка или вестниците да прегледа. Ами от списанията се залавя и най-напред от тия дето имат най-хубави и най-много картинки. Обръща списанието отпред отзад и се чуди:
- Тц, тц, тц,... бре,... че хубави картинки, бре че чудо!?...
И ха да види, че не го гледа някой, извади ножичката и хръц, хръц изреже картинките. Па ги сгъне под масата и хоп скрие ги във вътрешния си джоб конспиративно.
Веднъж да вземе да изреже от списание „Изкуство” една репродукция на Венера от Джорджоне. Нали е ценител, човека, харесала му се Венера, очите му взела. Въртял, сукал, ама я задигнал. Попогладил я с ръка, че се поомачкала в джоба му. Ала в бързината пооткъснал и мястото дето пишело, че това е Венера на Джорджоне и ако не знаеш и през ум няма да ти мине  коя е на картинката.
Като се прибрал бай Иван скрил Венерата в речника за чужди езици на етажерката.
А булката на бай Иван кака Цецка, не е учила история на изкуството и отде да знае жената, че имало някога такъв човек – Джорджоне, дето си изрисувал голата Венера.
И да вземе веднъж, кака Цецка, като никога да поизбърше прахоляка от етажерката и не шещ ли, стъписала се като видяла, че се подава единият крак на Венера от речника. Дръпнала го тя и се смаяла. Смачкала листа на топка и го скрила в джоба на престилката си. За обед нищо не готвила  причакала бай Иван наежена, като квачка:
- Не те ли е срам, бре пунгашино?!...Я се погледни на какво си замязал?!...Корема ти само че дето по земята не се влачи, по главата ти останаха само два-три бели косъма, да не си без хич, креташ, като патарок, ама за мъскърлъци си се сетил!
Бачо Иван мига ситно, ситно:
- Какви маскърлъци, ма Цецке?!...
- Какви ли, какви?!...Ах, пуста тояга нечегарена[1]!?...и още питаш?!...- Тресе месища буля Цеца и пристъпя към упуления си съпруг.- Ами тая хубостница, коя е бре?!...Остаря, ей, ама от шашкъниите си няма да се откажеш! Ама, хак ми е. Че какви момчета ме искаха, мене, ей-й-й...И мама, бог да я прости, не ме даваше на тебе, ама кой да я слуша?!...Бий си сега главата с развален мъж...
Бай Иван си слага очилата и се взира в омачканата хартия.
- Чакай, чакай бре, жена, ама това е Джорджоне, ма...
Буля Ценка още повече настръхва:
- Жоржон ли, ще ти дам аз на теб един Жоржон?!..Хем ме глада, хем ме лъже?!...Какъв Жоржон бе?!...Кьорава ли съм аз, та да не видя, че това е жена и то гола?!...На ти един Жоржон, на ти и Жоржоница...
И хърт! – на две, хърт на три, хърт, хърт,.. докато от Венера нищо не остана, а шепата на кака Цецка се напълни с малки хатийки. Сетне тя замахна и ги хвърли в лицето на същисания си съпруг. Малките книжни късчета се полепиха по голото му теме, по лицето му, по сакото му и по врата му, като едри снежинки.
И от този случай, не че бай Иван се отказа от изрязването на картинки. Не, но много внимава, види ли, че на картинката има жена, пък макар и да е облечена, от главата до петите, я подминава и хич не я и поглежда...

                                         Фотоколаж: Камелия Мирчева
 
Мирчо Вътов Мирчев е роден на 15.04.1922 г. в Лесидрен в семейството на  Въто Мирчев и Дона Радева.
През 1936 г.  завършва прогимназиалното училище в с. Лесидрен. Завършва непълната гимназия в гр.Тетевен и продължава образованието си в Народна смесена гимназия „ Симеон Княз Търновски” гр. Луковит, където се дипломира през 1941 г.
През есента на същата година е приет за студент в Юридическия факултет на Софийски университет, където завършва І курс и се записва в Художествената академия, която не успява да завърши поради беднотията, която го преследва цял живот и поради това, че е призован да отслужи задължителната си военна служба.
През 1948 г. е приет в Учителския институт, в гр. Пловдив, завършва успешно  І курс и е принуден да напусне поради невъзможност да се издържа  и започва работа, като нередовен учител.
През 1954 г. изкарва курсове и придобива правоспособност за киномеханик.   През 1957 г.издържал изпитите за ръководител на театрален колектив и получава удостоверение, което му дава право да ръководи такъв.
През 1966 г. завършва Техникум по дървообработване и вътрешна архитектура, резбарски отдел в гр.София.
Работи, като нередовен учител, пощенски служител, тракторист, в Промкомбината  и читалището в с.Лесидрен и като художник на свободна практика.
През 1986 г. се открива първата му самостоятелна изложба в ХГ „Вароша” гр. Ловеч. 
1988 г. –  самостоятелна изложба в гр. Угърчин. Експозицията от творби – картини и дървопластика е дарена на града. През 1989 г. Мирчо Мирчев  е обявен за почетен гражданин на гр. Угърчин.
През 1990 г. открива самостоятелна изложба в ХГ в гр. Ловеч  и  дарява 165 творби на ХГ „Вароша” .
1991 г. самостоятелна изложба в Галерия „Леседра” гр. София.
През 1993 г. прави второ дарение на ХГ „Вароша” от 167 творби, оценени на 1 422 000 лева.
1994 г. изложба с дарените общо 401 творби в ХГ „Вароша” гр. Ловеч.
Умира на 22. 07. 1999 г. в Лесидрен.



[1] необелена


[1] набрах
[2] после
[3] изсъхнала бях, отслабнала
[4] за смях
[5] дано
[6] мръдни
[7] тиган
[8] човека
[9] чеиз
[10] змииче