вторник, 30 август 2011 г.

Неизвестната България конкурс

ДОКОСВАНЕ ДО ПУСТОШТА...ИЛИ ДВА НЕУСПЕШНИ ОПИТА ЗА ИЗКАЧВАНЕТО НА БАТАШКИ СНЕЖНИК
Александър Караджов


Незабравими са залезите на брега на язовир Доспат. Слънцето, планината и водата се сливат в едно. Човек остава на брега, вперил взор на запад, желаещ този залез да продължи вечно...Но след няколко плясъка на риби и пърхания на криле на птици, докосващи водата, всичко затихва и настъпва нощта...Не по-малко завладяваща и опияняваща.




Нощувката край язовир Доспат мина под напевите на хиляди щурци около нас, а на следващият ден всичко бе потънало в роса. Сякаш бе валял проливен дъжд.
Подсилихме се с топла супа и започнахме да се подготвяме за път. Чакаше ни тежък и дълъг ден.
Маршрутът ни бе плануван да премине през Широка поляна, Голям и Малък Беглик и да достигнем до град Батак.
Непосредствено след Доспат навлезнахме в кралството на иглолистните гори. Там, където зеленината идва в повече на непривикналите към нея. И добре, че бяха красивите гледки, които компенсираха отвратителния асфалтов път от Доспат до Батак.



Разстоянието между двата града е 52 км., но се изминава за около 2 часа. На места кратерите по пътя достигат дълбочина над 20 см., като каране със скорост по-висока от 20 км./час крие сериозен риск за живота и здравето на пътниците и превозните средства.
Преминахме покрай язовир Широка поляна и Голям Беглик, които са част от Баташкия водносилов път. Това мега - съоръжение за времето си е истниско постижение на инженерната мисъл и днес си е достойно за гордост. Оползотворяването на водите наистина е максимално, и най-важното, не е строено едно към гьоторе, както сме свикнали да виждаме днес. Средногодишно този комплекс осигурява на България 800 млн. квтч. електроенергия.
Баташкият водносилов път се простира върху 3 600 кв. км. площ, а тунелите, които свързват отделните язовири са с дължина 78 км. За обслужването на тази гигантски хидроенергиен обект са прокарани 90 км. служебни пътища , 170 км. далекопроводи и 115 км. телефонни линии. Около водните басейни възникнаха високопланински курортни комплекси.



"Неусетно" достигнахме град Батак. Бях ходил там доста отдавна и наистина не си спомнях нищо. Градчето ни изненада приятно с подредената си централна част и оживлението по улиците, може би защото бе събота.
Интересен факт е, че оттук е произлязла уникалната брадва — балтак (баташки топор) - произвеждан и до днес от самобитни майстори в региона. С балтака се извършват 95% от горските дейности включително и измерване (разстоянието от върха на острието до края на "държалото" е точно 1 метър).



Веднага след това обаче дойде второто ни впечатление - силно неприятно. Огледахме се за туристически информационен център (ТИЦ), който се оказа на 30 метра от нас.
Уви, не работеше. Хората си почивали в събота и неделя. После претендират, че развиват туризъм. Недопустимо е това да се случи където и да било в чужбина. Все пак масовите посещения са през почивните дни и празниците. Е, явно хората от ТИЦ-а са си надскочили масрафа и са го ударили на почивка.
Напук на туристите, дошли за пръв път там и нуждаещи се от ценна информация. Както бе в нашия случай. Пристигнали по обяд, имахме за цел да изкачим връх Баташки снежник по маршрут, който би ни отнел най-малко време.



Попитахме човек на портала на общината, който не бе особено разговорлив и услужлив. Веднага ни отправи предложение да наемем водач, който по мое мнение бе приятелят му, стоящ до него. След като му отказахме тактично, двамата започнаха да ни дават напътствия накъде да се движим, като откровено си противоречаха. В крайна сметка ни казаха, че най-бързо ще се качим, като минем покрай ВЕЦ "Батак", хижа Техеран и Ровното. Речено - сторено.
Потеглихме по маршрута. След повече от четири часа всички пътеки свършиха, маркировка изцяло липсваше, а пред нас нямаше и признак да сме близо до върха.
Единодушно решихме да се върнем до града и да потърсим място за бивак, а на следващия ден да направвим втори опит за изкачване на Снежника.
Добрахме се със сетни сили до изходната ни точка и седнахме за кратка почивка, както и да обмислим следващия си ход.
Решихме да потеглим към Нова Махала и Фотиново, където да нощуваме и на следващия ден рано сутринта - атака на върха.
Дали от жегата, или от непримиримостта ми обаче, по средата на пътуването отправих към другите предложение да направим втори опит откъм Нова Махала преди мръкване, като се предполагаше, че слизането ни обратно ще е по тъмно и ще си направим криво - ляво лагера за нощуване на светлината на челниците.
Учудващо, бях подкрепен с пълно мнозинство. Вече карахме по прашен път до село Нова махала в търсене на маскимална близост под върха.



Нова махала /Йенидже джумая, Ени махле/, е разположена в едно от най- красивите кътчета в северните склонове на Западните Родопи в Баташката планина на 1150м. надм. височина, източно от гр. Батак. Селище с много стара история, населено е предимно от мюсюлмани–сунити. Жителите му смятат, че са потомци на заселили се по тези земи юруци.
Накрая на селото видяхме доста любезно семейство, които се опитаха да ни упътят.
Думите им ни обнадеждиха, звучаха оптимистично. Показаха ни откъде да минем, имало маркировка, за три часа сме горе.
Беше 18.10 ч. Потеглихме, този път без големите раници. Бяхме бързи и наваксвахме в началото, докато се движехме по горския път. Изкачването започна, като на места пътеката се губеше и се налагаше да се катерим директно през сечището - доста екстремно придвижване падна.
Сякаш виждахме върха вече. Притесни ни факта, че нямаше маркировка. Явно хората се бяха качвали преди 20 години. Днес беше друго. Изкачихме и последното било с надеждата, че пред нас ще се разкрие уникална гледка.



Надеждата ни умря. За пореден път пътеките свършваха. Оставих другите да починат и се отдалечих да огледам терена, като взех радиостанцията със себе си. След около 200 метра излезнах на широко, открито пространство, почти непроходимо от хвойни и клекове. Ясно личаха следи от мечка, или мечки, които бяха ровили мравуняците около мен. Определено се стреснах и се върнах при другите.
Обмислихме дали да продължим, но след 5-минутна оперативка, и след като бях видял, че зад въпросното било има още едно, видимо по-високо, решихме да слизаме по най-бързия начин, за да използваме максимално остатъка от отиващия си ден.
Слизането бе скоростно. Спуснахме се за час до Нова Махала, като взехме отсечката почти набегом.
Надеждата ми за изкачване на този непопулярен връх се срина. Успокоявах себе си, че явно не е трябвало да го изкачим. Ще се върнем друг път. Той ще си е там.
Бяхме при колата още по светло. Отправихме се в посока Фотиново, с идея да нощуваме на удобно място.
То не закъсня. Вляво от пътя намерихме удобна беседка с барбекю и чешма, а поляната бе прекрасна за разпъване на палатки. Мястото бе на завет и за разлика от бреговете на язовир Доспат, тук нямаше никаква влага.



Сладка е вечерята след тежък преход. Още по - сладка е раздумката край галещия ни лагерен огън. Обсъдихме изминалия ден, открихме грешките си. Някои останаха неоткрити, може би за да не спираме да се усъвършенстваме и да не спираме да търсим отговори при следващите си докосвания до Майката - Природа.
Сънят ни бе непробуден.Събуди ни някакъв горски, който явно си търсеше раздумка. Похвали се, че той направил беседката и чешмата. Беше приятен човек.
За днес бяхме планирали да посетим Фотинските водопади - черешката на тортата, като имах една малка изненада за другите.
Пътят се изкачваше стремително нагоре, като по моя преценка бяхме на около 1500 метра надморска височина. Отново навлизахме в истински зелен рай. Борови гори и изумрудени поляни. Сега разбрах защо определят село Равногор като най-екологично чистото място в странта.
Именно оттук, близо до разклона за Равногор, вдясно тръгва път за Девин, който минава през Кьошка и Лесичево, но минавалите оттам го определят като изключително лош. Ще го оставим за някое от следващите си ходения, вероятно с колела.
Пътят започна да се спуска към село Фотиново, като много рязко растителността премина от иглолистна в широколистна. Явно наистина сме били нависоко.
Село Фотиново се намира източно от Баташки снежник на 1100 м надморска височина, на двата бряга на Фотинска река.
За първи път село Фотен се споменава като българско селище в писмени източници от края XVI век. В границите на селото се намират няколко средновековни моста по Фотинска река от XVIII-XIX в., стара воденица, джамия от края на XVII век и църква" Св. Успение Богородично" построена през 1914 г.
Получихме насока от местните хора, които се оказаха много приятелски настроени към нас.
Поехме към водопадите, като през цялото време се движехме по стар път край реката. Навлезнахме в Ловно стопанство "Борово". Личеше си, че е доста диво. Над нас висяха огромни скални късове, а под нас бучеше Фотинска река.
Достигнахме до първия водопад, като тук, за разлика от Батак, хората се бяха погрижили и бяха поставили прекрасна маркировка.



Самите Фотински водопади са три, като най-долните два образуват красива каскада.
Най-висок е средния - около 15 метра. Под него падащата хилядолетия наред вода е изровила скалите и днес там се намира голям вир с неизвестна дълбочина. По моя преценка над 6 метра. При пълноводие гледката е уникална.
Изненадата, която бях подготвил за момчетата, бе спускане с рапел по единия от водопадите. Останаха очаровани. Има отлични условия за каньонинг по тези места. Въпреки ледената вода, някои от нас не се сдържаха и се изкъпаха във Фотинската река.
Очарованието, което преживяхме и по време на това наше пътешествие, бе несравнимо. Заредени с енергия и живот се отправихме към монотонното си ежедневие в очакване на бъдещи приключения. Вероятно отново в този прекрасен край на България.






конкурс


Неизвестната България конкурс


Енергийна среща с камъните на познанието
/пътепис за Беленташ/
Милена Колева


Непринуден чар и светоусещане завладяват сърцата завинаги на всички посетители открили “камъните на познанието”, някъде там в дебрите на родопските планински масиви на величествен Белинташ.
Място, толкова неразбираемо, противоречиво, непознато и интересно, че винаги остава туристите възхитени, ободрени и изпълнени с нови животворни сили от едно запомнящо се пътуване.



Непознатото винаги блести примамливо и предизвиква неистов и траен интерес .
А имаме ли отговор за необяснимото...загадъчното...феноменалното...? Нека го потърсим, заедно!
Отправяме се към сърцето на Родопите, но не само за да се насладим на красотата на природните дадености, който предлага региона, а и за да се докоснем до необикновени и тайнствени места. Да се заредим с чиста енергия, да потърсим Висшето съвършенство, което може би само ще ни открие...

Родопите – планина, покрита с красивата и загадъчна мантия на легендите. Долините й са попили и съхранили най-много от периода на древността. Къде да я търсим тази мистичност и хармония? Тук, в Орфеевата долина, близо до Кръстова гора- един регион, благословен от Бога, наситен с лечебни чудеса и чисто енергийно поле.
Ако погледнем на югоизток от Святото място ще видим възможно най-запомнящата и величествена гледка – Белинташ .
Едно място, свързано с хилядолетни тайни и загадъчни мистерии, привличащи човешкото око и предизвикващи силен интерес.
Самото име Белинташ се превежда като: “камък на знанието”, “бял, добър камък”, а някои го наричат дори “българският стоунхендж”, което сравнение предизвиква във всеки един родолюбец неприкрита гордост, но всъщност тя е оправдана. Има доста доказателства за съществуването на необикновени чисти сили и пречистващо-зареждаща енергия, витаеща около “камъните на познанието".




Дали е случайно местоположението на Белинташ? Къде е истината всъщност?
Тръгваме по пътя Асеновград – Кърджали, достигаме до едно малко селце – Мостово, което бихме отминали спокойно, ако не знаем, че всъщност загадъчната история започва от тук, от родопския рид „Добростан”.
Това е мястото, от което се води главната начална точна към същността на тайнството и донякъде разкрива част от мистерията. Селото, чието местоположение е на 27 км от Асеновград се намира в средата на точно описан квадрат, наоколо са разположени цели четири свещени места- Юта, Белинташ, Караджов камък и Кръстова гора.

Но нека разгледаме първоначално символиката в имената на селата- Москово и Врата между, които се намира Белинташ. Неслучайно тези села носят тези олицетворяващи имена, носещи в себе прехода от моста към вратата...
И може би показват тънката линия на двете допирни точки водещи към Божието творение, в лицето на “умните камъни”. В с. Москово можете да видите запазения и до днес естествен мост над реката на самия вход на селото. С времето реката сама е издълбала пътя си в масивната скала, което е поредното доказателство за силата на природата и нейната чиста водна енергия около тези места.
Още с навлизането на скалния масив Белинташ ще видите табела, гласяща “Скала на познанието”. Звучи любопитно и определено предизвиква интерес. Но не само, защото още при първите стъпки, извървени в местността ще усетите нещо необикновено, което е трудно да се опише- усещане за пречистване, силата на човешкия организъм, желанието за живот... Това е космически туризъм! Сякаш цялата вселена ти взаимодейства и се чувстваш прероден, изпълнен с оптимизъм, помагащ ти да достигнеш абсолютната, чиста, пълна хармония на тялото и духа.



Пътят по скалния масив е стръмен, но за сметка на това ако човек има желание почти не усеща натоварването, докато се изкачва нагоре към върха. След това ти се струва, че всичко е било като един миг. И няма как да е иначе, защото там горе на скалите времето сякаш е спряло, а човек се изпълва с тонус и отлично настроение. Да изкачиш Скалите на познанието, да се докоснеш до вълшебните камъни по пътя си, да преживееш едно вълшебство- това са само част от благата, даваща ни истинската българска природа.
Докато се разхождате из скалните масиви, няма как да не забележите и издълбаните стотици ниши. Две ямки се отличават от останалите по това, че винаги са пълни с вода. Това говори за непресъхващата сила и енергия на феноменалния скален масив. Хубаво е човек да се докосне до тях за да се пречисти и зареди със сили. А това става мигновено, понеже положителната енергия се носи из въздуха, усеща се и при допира с камъните или при измиване с вода от скалните ниши. А гледката от високо ще ви възроди за пореден път. Изобщо гарантирано е, че това местенце, наричано още “земята на бесите” –веднъж посетено ще ви накара да се влюбите в природните му дадености, и да се връщате там отново и отново...




А какво ли се крие из скалните ниши обзели Белинташ? От къде това място черпи толкова енергия ? Казват, че в миналото в множеството дупки са се поставяли чисти физически кристали, а сега има само етерни кристали, които не се виждат.
Ето защо, може би там горе се е образувала кристална енергийно-информационна решетка, станала причина и за честото посещение на Белинташ от екстрасенси, които също се “зареждат”. Всеизвестен мит е, че наред с Царичина и Кръстова гора, Белинташ е една от най-посещаваните от НЛО части на България. Една легенда разказва, че издълбаните ямки са били звездна карта, служеща за ориентир на инопланятяните.
На Белинташ ще видите и “Халките”. Тук не става въпрос за скалния феномен “Халката”, намиращ се в природен парк Сини Камъни, гр. Сливен ( местността Карандила), а за две халки, изсечени в южната част на платото. Друга легенда разказва, че именно тук, а не в Мала Азия е заседнал кораба на Ной. Според библейското сказание Ной е пуснал гълъба да полети и да провери дали водите на вселенския потоп са се отдръпнали. На тези две халки Ной превързал своя кивот.
Хората с по-голямо въображение виждат в скалните образувания- три изсечени глави –едната на пазителя на светилището, която се намира в южната част и две мечи глави, разположени от северната част на платото, откъм извитата пътека. Това са великите пазители на тракийските тайни, останали завинаги на поста си, вградени в скалата.
Ако се вгледате добре още при входа на платото на Белинташ ще видите интересното скално образувание, т.нар “Страж на светилището”.
Огромната скала, приличаща на сфинкс, гледаща със зловеща мистичност, макар вградена, но в същото време те обзема чувство, че във всеки един момент може да се “надигне”. А вие ще приемете ли предизвикателството да посрещнете изгрева, легнали на “камъните на познанието”, както са го правили тракийските жреци, хиляди години назад във времето?



Ако сте се престрашили да преминете през входа и “Стражът на Светилището” ви допусне да продължите напред – пред вас ще се открие запомняща се гледка. Божествена харизма, зеленина, спокойствие ще хармонизират с вашето вътрешно светоусещане. А от двете страни на платото се открояват пред погледа ви –две скални образувания, свързани помежду си с конче. Когато ги прескочи човек ще види следващата забележителност – щръкнал, сцепен на две камък. Особено подходящо за посещение на това място е през есенното равноденствие, защото само тогава слънцето спуска един единствен лъч до утробата на камъка. Момента е много специален, заслужава си да се види и снима. Освен това траките са смятали, че когато има равноденствие небето опложда земята. Интересно, нали?
Казах ли ви, че това място ще ви докосне и до приказния свят? Но съвсем скоро приказката се превръща в лабиринт, а оттам и в тайнствена загадка. Когато се разхождате и разглеждате Белинташ ще откриете върху скала издълбани разбъркани цифри, приличащи на указател. Съвременните изследователи са разкрили, че те маркират точно комплекса от светилища в тази част на Родопите- Долнослав, Драганица, Белинташ, Караджов камък и Кръстова гора. Това не би могло да бъде случайно съвпадение! Толкова свети места на едно място, сякаш Бог е събрал по-различните си сътворения и висши сили близо едно до друго.



Родопите предразполагат към много природно красиви и интересни маршрути. Близо до Кръстова гора, която бе отправна точка на нашето виртуално пътуване из дебрите на нашата непозната България, можем да се насладим освен на “Белинташ”, също и на “Хайдукташ” и “Караджов камък”. Имената им звучат по по-нашенски, нали? И двете месности предизвикват интерес. За любителите на екстремните ситуации и маршрури е “Караджов камък” – със своите 400 метра обща дължина, представлява страхотно предизвикателство за катерачите. Непростимо е да не се изкачите, има пригодена за това дървена стълба. Първоначално ще ви се стори стръмно, но бързо ще се уверите в противното. Ако разполагате с необходимата алпийска екипировка може да се пробвате и от по-стръмната страна на скалата. На места дължината на “Караджов камък” достига около 20 метра. Ако се изкачите до върха ще откриете подобни ямки като от Белинташ, но без вода.
И понеже се намираме в сърцето на Източните Родопи няма как да не споменем отново тракийското присъствие по тези земи, а именно факта, че в миналото “Караджов камък” бил известен като свещено място, посветено на мъртвите. И тук, може би ще откриете тази доза тайнство или забулена мистерия, още повече, че заедно с Белинташ и Кръстов връх - оформят култов комплекс.
На слизане трябва да бъдете внимателни, докато не стигнете до пътечка, която огражда скалата. При слизането си ще виждате освен от множеството издълбани скални ниши, обвили “Караджов камък”, както и няколко пещери. Също така можете да срещнете някоя дива коза или котка, както и да се насладите на полета на скалните орли, което е почти неизбежно, защото те гнездят по скалисти места.
Когато достигнете до пътеката около самия “Караджов камък”, извеждаща ви от подножието на скалното образувание- можете да се отправите към живописната малка махала, наречена –“Ряката”. Тя е разположена в дерето на река Сушица, в подножието на местност “Хайдукташ”. Място, чието име само говори за себе си. Тук можете да похапнете, пийнете и отпочинете сред спокойствието, излъчваща природната картина, като едни истински наследници на хайдутите.
Навярно не се помъдрява чрез допира на човек с “умните камъни” на Белинташ, нито пък се става гадател на бъдещето, ако прекарате няколко часа сред тази вълшебна идилия. Но със сигурност ще бъдете приятно изненадани от непознатата, но съвършено хармонична природа на земята на могъщото царско-жреческо общество на протоптаки- бесите.
Белинташ – величествен, страшен и феноменален природен дар! Едно българско богатство, носещо в себе си астрономическия план, истинската благодат, необходимото спокойствие, чистата енергия и шанса на всеки от нас да открие екзистенциалните си търсения и въпроси, да се докосне до съвършената природна среда.
Колкото интересни, зареждащи със животворни сили и обновяващи организма, толкова и мистични, загадъчни, забулени във тайни си остават “камъните на познанието” на Белинташ. А понякога си мисля, че за да остане природа не е задължително да знаем всичко за нея!




понеделник, 29 август 2011 г.

Неизвестната България конкурс


На гости на кралица Мария
Дейзи Патън

Пътувахме към Балчик, към «Тихото гнездо» - двореца на една от най-успешните и красиви владетелки в Европа през миналия век - румънската кралица Мария Александрина Виктория де Единбург.
Бях чела много за това място, но никога не бях го посещавала. Сега нямах търпение да видя всичко онова, за което се пишеше с такива предизвикателни думи! ...Думи, които те карат рано или късно да тръгнеш натам и да се докоснеш до непознатото...



Още в далечина се виждаше белоснежната снага на двореца, построен в приказния залив на Балчик...
С приближаването ни към «Тихото гнездо» все повече се възхищавах на Мария, за великолепния и избор на това райско кътче за нейния дворец...
Тишината бе лъчисто отражение на юнското слънце и нищо не можеше да я смути, а плясъка от крилете на чайките бе неизменна част от нея...
Мария ни очакваше...



Духът й беше там, големите й, дълбоки сини очи гледаха в далечината за нас! Тя е обичала гости от всички краища на света, а ние сега идвахме чак от Африка!
Виждах красивото й лице, усмихнато и благородно...Вълнението ми нарастваше.Още малко и щях да я прегърна. Още малко и вече щяхме да бъдем със съпруга ми нейни скъпи гости в двореца
И ето, вратите бяха отворени за нас и за още много посетители..
Вълшебната красота ме превзе още щом се отзовахме вътре...
Освен главния замък, множесвото изваяни, кокетни сгради се изписаха пред нас като редове от нежните стихове на Мария, позната като поетеса под псевдонима Кармен Силва (пееща гора).
Нежен полъх носеше звуци на арфа от невероятните паркове, тераси, градини и уханни цветя...
Вървейки между красиви порти от ковано желязо, лабиринти от водни канали и водни огледала, усетих защо кралицата е изпитвала такъв трепет към Тихото гнездо.
Не можех да сравня с нищо уханието от тайнствените и красиви места като Гетсиманската градина, Градината на Аллах /там където сега са кактусите/, или новата Плачеща градина с плачещи върби, мостът на въздишките, най-голямата на балканския полуостров магнолия.



Тук с моя съпруг видяхме римска баня и красиви водопади.
Вървяхме умислени, заслушани в шармантния глас на легендата, която извиваше с нас по лабиринтите на «Тихото гнездо».
А екзотиката на ботаническата градина, която е неизменна част историята на Двореца спря дъха ми! В нея има 370 етикетирани растителни вида – дървета, храсти и кактусова колекция от 600 индивида.



Парковете и градините наистина бяха олицитворение на божиите земи. Не беше непонятно и невъзвожно да не видя това с очите си-един изграден съвкупен свят от християнски и мюсюлмански свещени сгради.
Между тях е декоративната джамия с минаре, поставените на много места кръстове с надписи на черковнославянски език - донесени от гробищата на манастирите в Молдова. Също така византийски православен параклис..
- Това съчетание - разказа управничката на музея - се дължи на учението на персиеца Бахаулла, на което Мария била поклонничка. Религията проповядва единство на Бога, единство на всички религиозни учения и човешкия род ...
Това беше новото, което научих там за Бахаулла... А колоните, арките, чешмите и мостовете са украсени с ориенталски, тракийски, римски и християнски символи.



Сякаш в това, живописно късче земя до морето се събираше целия свят.
Елинистичният мраморен трон бил докаран чак от Флоренция...
Нямах търпение да го докосна, да усетя още по-силно духа на Мария...
И ето, че вече седях в него... Погледът ми бе отправен далече в морската шир, а мислите ми прехвърляха времето назад...



Тя беше тук. Виждах я - висока, стройна и красива, облечена в бяло, с изписана тъга в дълбоките сини очи. Виждах я, очакваща яхтата на любовта й да пристигне в последния пристан на нейния живот- замъка «Тихото гнездо»...
С просълзени очи й благодарих за гостоприемството, за създанената от нея красота, която се запечата в съзнанието ни, за вълшебството на това наше гостуване...
После с бавни стъпки тръгнахме към изхода....
Зад нас оставаше бялата тишина, която ни подари нещо скъпо, нещо, което аз и съпругът ми отнесохме със себе си завинаги...