Един спомен на Райко Крумов за изборите в Лесидрен през 1942 година

  

ЕДИН СПОМЕН НА РАЙКО КРУМОВ ЗА ИЗБОРИТЕ В ЛЕСИДРЕН през 1942 година

                                                                       

Откъс от книгата на Камелия Мирчева "За Лесидрен и лесидренци"

....Това беше през 1942 година. Като войник бях простинал, та ми дадоха един месец домашен отпуск. Само, като си спомня за  тогава, тръпки полазват по тялото ми. Как няма да простинеш?!...Бяхме в Самоков, високо поле, дебел сняг, преспи, а вятърът стига до костите. Под командата на германците нашите офицери по цял ден ни гонеха на учение, а ризата цапа на гърба от пот. Вечер се прибираме в студените помещения, зъзнем под одеялото цяла нощ. В помещенията, където спяхме нямаше печки. Сутрин по тавана и колоните беше провесен скреж, като вън на боровете, които растяха в двора на казармата. Несмеехме да се оплакваме, че ще играе каишът на взводния подофицер по гърба ни, докато се сгреем.

Когато ни пуснеха в отпуск пътувахме все пеша, десетки километри. Спомням си, че тогава слязохме в девет часа вечерта на гара Карлуково. Бяхме трима души от село.

Решихме да тръгнем пеша. Малката пътечка въз баира отвъд Искъра едвам се виждаше.

 Вятърът свиреше зловещо и засипваше всяка диря в снега. Чуваше се, че имало вълци по тия места, а ние освен войнишките ножове друго оръжие нямахме. Цяла нощ блъскахме дебелия сняг, люшкахме се като пияни от тежкия багаж и едвам вървяхме по лошия път.

Единият ми другар от село беше ковач и в куфарът си носеше стари железа от софийските вехтошари, искаше му се да поработи през отпуската си, за да изкара някои лев. Другият мъкнеше туба с газ.

По това време в село нямаше електричество. Светехме само докато вечеряме и то със свещи от лой или свинска мас, а след това седяхме в тъмното до печките, като талъсъми, докато ни се доспи.

Аз помагах в носенето на куфарите на другарите си, понеже моя багаж беше лек. В раницата си имах само два чифта долни дрехи, един корав войнишки хляб и малка бучица солено и твърдо, като тебешир сирене.

Носех тези припаси за всеки случай, защото не се знаеше къде ще закъсаме. Па и по гостилниците по онова време два пъти седмично даваха варени картофи, вместо хляб.

С разпукването на зората, аз потропах на вратата на моята родна къща. Баща ми ме целуна по челото, а майка ми се разплака. Дадоха ми дрехи да се преоблека Пих топъл чай и легнах да спя. Изморен от дългия път и под влиянието на прекарания воден плеврит се наложи да стоя почти цялата седмица на топло вкъщи.

Но когато мартенското слънчице започна да наднича през прозореца ми започнах да излизам навън. най-често ходех до бюфета в читалището. Той беше в малкия салон на общинския дом, където давахме вечеринки. Имаше и едно радио  на батерии, около, което се трупахме да слушаме новините. Тук идваха малко хора. Само попа, кмета, бирника и някои от учителите. Но ние с дядо Дончо Печев почти всеки ден бяхме в бюфета.

В село беше настанала една суматоха, хората не знаеха какво им носят дните и нощите. Постоянно идваха повиквателни. Служеха на царската власт заедно и бащи и синове. През ден изпращахме запасняци за „новите земи”, за Беломорието, за Скопие. Стари баби и млади невести със здравец в ръка, задавени в сълзи изпращаха близките си далече зад граница, без да разбират защо.

Та пък и кой ли да им каже истината и да им обясни. На очите на  истината и на правдата немците бяха завързали черни кърпи.

Прогресивните учители бяха изпратени в Сърбия, а комунистите не смееха гък да кажат, защото само за една думица играеше куршума.

Хората бяха задлъжнели в борчове. Бирниците описваха често добитъка и покъщнината и я продаваха на търг, но нямаше кой да купува. Единствената утеха на бедните селяци останаха кръчмите, които по-това време наброявах в село двадесет и четири.

Всички по-близки на властта селяни и чорбаджии станаха кръчмари и като кърлежи смучеха труда на своите събратя.  

По това време се готвеха избори за народни представители. Те, тогавашните народни представители не представляваха народа, а себе си и защитаваха интересите на царската власт, търговците, банкерите и чорбаджиите.

Радиото и вестниците гърмяха навред за победите на германците във Франция и за отстъплението на руснаците от източния фронт.

Големи бяха обещанията на немците към нас. Обещаваха цяла Македония, даваха ни излаз на Бяло море, та дори и колонии от остров Тасос и Самотраки. Но защо ли ни бяха тия „нови земи”,милиони левове отиваха да се правят бункери и за боеприпаси, храната отиваше за фронта, а народа гладуваше. Измря толкова млад и невинен народ…

Та бяхме с дядо Дончо в бюфета на читалището, когато влязоха кмета Матей Младенов, бирника и още двама трима души. Застанаха пред голямата карта на Азия и Европа, която стоеше в стаята и на нея отбелязваха с червен молив докъде са стигнали войските.

- До тук са стигнали нашите – каза кмета.

Той обясни къде са направили пробив, къде колко жертви е дал врага и къде ние и все сочеше по картата с червения молив.

Ние бяхме насядали край печката. Някои играеха табла, други просто си говорехме.

- Ще видим тая с какъв край  ще излезе – прошепна дядо Дончо.

Той се беше съсредоточил във вестника, четеше го, като сричаше на глас, като първолак.

- Те власите накрая се дават – продължи да говори, като на себе си дядо Дончо - не знам ли ги аз немците и в Европейската война, уж храбри, уж победители бяхме, до като ни скъсаха на Добро поле и излязохме победени, та ни разсипаха да плащаме репарациии.

-То и Наполеон някога е стигнал до Москва, но после Германия не е видял – каза тихо и Йото Марковски, които играеше табла с Вълко Андреев.

За да не доловят агенти разговора, Вълко извади книжка с пиесата „Страхил войвода” и започна да разпределя ролите.  Поканиха и мен да участвам.

Единствено пиесата щеше да изнесе в малкия салон за просвета. Тогава нямаше ни кръжоци, ни ограмотяване. Такава беше политиката на правителството.

Знаеха те, че само простия и непросветен народ се държи в подчинение. Работникът и селякът им се даваше само да блъскат, за да нямат време да мислят. Малко деца отиваха в града да учат, след като завършеха на село ІІІ клас. Нямаха средства за учене.

Тия, които учеха често се увличаха от прогресивни идеи и бяха бити и изключвани поради тези причини.

След като кмета отбеляза всичко по картата, заряса плешивата си глава и каза:

-Непобедима сила са германците, нашите съюзници.

После кмета отиде при радиото, завъртя копчето му, а то записука и започна да пее: „Рим, Берлин и Токио верни в борбата, скоро ще наложат нов ред на земята”.

„Добър ред въведоха” – си мислех аз. Та този ред го въвеждаха още от първите войни, когато накачиха България нашите управници на германската колесница. Незнам ли, че в Европейската война германците, като си тръгвали обирали и конските подкови. Нали бяха казали, че ние славяните сме полудиво племе и че ще служим за тор на семето, което ще засеят на Балканите. И ето, че сега отново ни грабеха и просеника ни взеха, вместо хляб картофи ядяхме, ако имаше.

- Какво ще речеш, дядо Дончо? – попита бирника, като ни изгледа някак си особено и с тънка усмивка .- Кой ще победи? Германия ли или Англия, Америка и Русия?

Старецът остави вестника на масата, разтърка треперещите си ръце и рече:

- Не ги гледайте вие къде са сега стигнали германците, зная ги аз руснаците, помня ги от тукашното мурабе. Сила са те, не ги гледайте, че сега отстъпят, може такава да им е политиката. Може войната да продължи с години и аз да умра и да не дочакам края й, но знайте едно – най лошото нещо е войната. А Русия, ще победи, това зная.

Като чух приказката на дядо Дончо аз се смаях, по това време никой не смееше да говори така за това и то открито.

- Стара изкуфяла глава - викна бирника - не го слушаите - протри си ръцете и излязоха с кмета от стаичката.

Много теглила бяха минали през главата на дядо Дончо. Във всички войни бе участвал и в Турската, и в Сръбската, а в Европейската бяха заедно със сина си Петър. Там, към Дойран, киснаха в пълните с вода окопи. Там простина сина му и след като се върнаха се залежа и почина.

Остави на дядо Дончо и баба Мария сираче, момиченце на 6 месеца, а майка й Дойка, като я поотгледа се ожени отново. Остана детенцето на плешките на старческите ръце.

- Ех, да беше жив Петър, аз да бях умрял – казваше дядо Дончо - ама, живот, имала глава да тегли. От теглото си само човек не може да избяга.

Сега дядо Дончо си нямаше вече нииде никого. Марийка, внучката му отиде при Райна даскалицата, да й гледа децата и на училище да ходи.

Пък и инженера Лисев от Плевен, като изправяше улиците на село оряза парцелката на дядо Дончо от всякъде. Остави го като на остров. Не му оставиха педя земя да може баба Мария барем лучец да си посади.

А на баба Пена Цалина къщата се е изпречила насред селото, а не я бутнаха. Завиха пътя на другата страна, нали братовият й син е големец в Плевен?

Никой от нашите управници не помогна на дядо Дончо, а и пенсия не дадоха за сина му, че си бил умрял на село. Не го обичаха сегашните управници и се го подозираха какво си шушне с дядо Банчо Кацаров.

- Кажи, кажи нещо за войните – рекох аз на дядо Дончо и му подадох цигара.

Сладкодумен беше дядо Дончо. Сладкодумен и мъдър. Запали си той цигарата. понамести на главата си поизносеното кълпаче, погледна ни през очилата и като видя, че между нас няма „шпиони” започна за разказва:

-През турското мурабе бях на 6-7 годинки. Тогава бягахме от турците в Боримската кория, нали я знаеш високата церова гора до Борима. Имах по-голяма сестра Стана и по-малък брат Петър. Мама го задяваше в цедилото и бягахме. Помня първия път. Тати сряза улията и ни направи с кака цървули. Дотогава на крака си цървул незнаех какво е. Облякоха ми върху ризата елек и една скъсана дреха на тате. Помня, като сега, че като тръгнахме предницата на дрехата беше дълга и я застъпвах. Тате сипа в друга улия малко царевично брашно, подкара едната крава с телето, а другата и овчиците оставихме на средата на двора на произвола на съдбата. Газехме през лапавицата и бързахме, защото бяхме чули, че турците са се показали на Копаната мугурица.. Идваха от към Лешница. Припукваха пушките. Бързахме, а малкият ми брат врещи в цедилото на мама.

- Пено, хвърли го в търнето ма – викаха жените, като минавахме откъм гората към Жилязвене. - Не видиш ли ,че ще ни издаде и зарад него всички ще изгинем. Пък и други имаш, не си сама.

- Чедо ми е - не мога да го оставя – плачеше мама - В гората стояхме цяла седмица. Под открито небе в снега. Не смееха огън да запалят, за да не ни забележат турците. Там простина сестра ми и като се върнахме в село след два дена умря. Като се върнахме и потърсихме нашата  къща в бахчака, беше изгоряла. Имаше и една опечена в пожара кокошка. Турците бяха ограбили всичко, подпалили сяното, а от четирийсете къщи  бяха останали само двайсет и седем. Кравата я нямаше, от  овцете само две шилета имаше, а кучето виеше на умряло. Отидохме тогава у чичови. Тяхната къща едва ни побра роднините. Не ти е работа, тегло, тегло…

Дядо Дончо се поизкашля, отръска от закърпените си потурки падналата пепел от цигарата Извади табакерката и лулата си и се накани да я напълни с тютюн, но Филип Иванов му подаде цигара.

- Казвай по-нататък, дядо Дончо – рече Ибраим Банков, инвалид, останал такъв от първите войни.

Запали си стареца цигарата, потърка  с длан белите си мустаци и продължи:

- По време на войната, когато турците бяха избягали към Плевен. На коловръз на площада бяха навързани алести коне с дълги гриви и сплетени опашки. Тогава за пръв път видях руснаците. А те повечето, високи, руси, с ботуши и сиви шинели и калпаци, големи калпаци с червени дъна. Отидохме да ги видим. Сипваха им чай, а един от тях ми даде бучка захар и ми каза „кушай, кушай”.

Някой ми рече, че това значи да лапна захарта и аз побързах да направа това. За пръв път тогава ядох шикер, а такова като вафли, бонбони тогава нямаше. „То и сега заради някои ги няма” – каза дядо Дончо и посочи с ръка към стената, на която беше закачен календар със снимка на Хитлер.

- Вечерта в чичови дойдоха двама руснаци – продължи старецът. -Тясно ни беше, но се посместихме, зер то вече си бяхме свикнали с теснотията. Сутринта те донесоха голямо бреме със зелено сено за конете си, откъснаха от него и хвърлиха и нашите две шиленца.

Бяхме се унесли по разказа на дядо Дончо, когато се усетихме, че вратите  на салона се отвориха и в него се намъкнаха трима души: стражарят, с щръкналия си като бирено буре корем, с лъскав нов, син шинел със златни копчета.

Беше си засукал мустаците и гледаше страшно. Вторият човек беше млад, червендалест мъж, с тънки черни мустачки, с мека шапка със зелена връзка и със лъскави ботуши. С тях и нашият Стоян Келемето. Като ги поогледах се сетих, че това са агитатори за изборите. Настана тишина. Такава тишина, че муха да бръмне ще се чуе. Всички погледи се насочиха към тях. Младият мъж дойде близо до нас и рече:

- Да ви дадем бюлетини за неделя за изборите. Нали знаете, че ще избираме най-добрия кандидат в окръга, г-н Иван Петров, син на най-видния търговец в околията, почитан и уважаван от всички нас.

Мъжът бръкна в джоба си и извади от там кутия цигари първо качество. Поднесе на всички, които пушат да си запалят.

Стражаринът стоеше срещу съседната маса, гледаше вестника и от време на време шибаше единият си ботуш с малка пръчица.

Кафеджията в това време, без да му казва някой нещо,  бутна джезвето с кафето в печката.

Келемето извади от джоба на дрехата си тесте с бели бюлетини, удари ги по масата, както някога  Въло Катрачев биеше кайметата, кога играеха комар с дядо Дичо Вълов.

След това Келемето раздели бюлетините на купчинки и започна да ги тъпче в ръцете ни.

- Не ги ща- рече дядо Дончо и повърна с костеливите си ръце  обратно бюлетините.

- Ка нема да ги земеш? – почна да се сопа, като вързано куче Келемето -Ще ги земеш, ще гласуваш и баба Мария да доведеш.

- Дали ще гласувам и за кого не се знае – каза старецът и бръкна с машите в печката да си вземе огън за лулата. – Сигур и другаде тъй са ги срещале, че са разлютени – прошепна тихо той, намигна ни и се изправи до прозореца.

Стражаринът беше отишъл до картата и гледаше до къде са стигнели войските. Кметът беше отбелязал с червения молив по картата.

- Знаеш ли ти, кой е Иван Петров – ревеше Келемето и очите му бляскаха, като на лисица.

По всичко си личеше, че е пил. Бръкна в джоба си, като продължаваше да се блещи и извади от там снимка.

- Това е той, избраника ни… Това е нашият закрилник…За него ще гласувате - вече фъфлеше Келемето - Ако знаете какъв човек е той, нашия избраник – на рана да го сложиш, ще оздравее…

Не знам дали другите знаеха нещо за въпросния избраник, но аз го знаех. Беше адвокат в Околийския град. Много братя беше скарал, заради подялба на бащино имане, много народ беше изгорил.

Земята, заради такива като него, като че ли беше утесняла, та брат брат си убиваше, заради педя земя. А ливадите  на Лесидрен, по Коник, по Калник бяха оградени, та не можеше даже и по пътя и птичка да прехвръкне.

Та същия, тоя Иван Петров, за да изглежда по-близо до народа оставил меката си шапка и си сложил голям селски калпак. А той му прилича, като на свиня тучев звънец -  казваше Петко Георгиев, Зеления вятър. Разправяха, че е голям оратор, каквото си поиска това обещава на селяните. В Малка Бресница, като правил събрание за агитация рекъл:

- Училище, читалище и нови мостове ще ви направим, ама бетонни, не да ходите, а да летите, стига да се пънете по дървените.

- Какви мостове, ние река немаме, вие мостове ще ни правите?- обадил се някой от задните редове.

- И река ще ви направим - рекъл Иван Петров и закрил събранието.

Хората бяха недоволни и гладни. По-всичко си личеше, че нямаше много хора да гласуват. И си бяха прави.

Всичко тънеше в мизерия, по улиците – кал до коляно, нито за водоснабдяване се мислеше, нито за електричество. Глад, война и мизерия.

Келемето не се беше оставило от своя мерак да агитира:

- Не щеш, значи дядо Дончо, не щеш да гласуваш? Ще те пишем тугива в чернийот тефтер, тъй да знаеш – махаше пръст и се олюляваше - Ще гласуваш, щото…

- За кого да гласувам, бре Келеме, за бирниците ли дето ми продадоха кравата, че на стари години сух хляб да ям. За тия дето ме лишиха от пенсията за сина ми ли да гласувам, бре Келеме?...- тихо каза дядо Дончо и дръпна от лулата си.

- Я бе, господин старши, вземи му лулата да го питам аз как се пуши контрабанда тютюн? – ревна Келемето.

Стражарят изгледа дяда Донча, като крава, чуждо теле и посегна към лулата.

- Каква контрабанда, бре?!...-отвърна старецът и извади от джоба си пакета с тютюнеца.- Е го, има си и бандерол и си е редовен. Вижте, редовен си е тютюна, или се чудите как и петте ми останали овчици да ограбите, както ми взехте кравицата…

- Това за после ще го оставим, ами взимай бюлетините, че инак нали знаеш?... – рече Келемето и натъпка бюлетините в джоба на дядо Дончо.

- Не ги ща - отвърна стареца, извади ги от джоба си и ги хвърли, а те се разлетяха из стаята, като бели пеперуди.

- Тъй ли?. ..- ревна Келемето, замахна с юмрук и удари дядо Дончо.

Старецът политна въз печката и кюнците се сринаха. Очилата му  излетяха под стола. Едното стъкло беше станало на захар. Аз рипнах бързо и препречих пътя на стола, които Келемето беше вдигнал, за да удари отново старецът.

- Стойте ! - ревна стражаринът и измъкна пистолета си.

Оня младият се втурна и дигна калпака на стареца. Подържа го, па го остави на масата.

- Какво правите?... – ревеше стражарина и размахваше оръжието - Всичките ще ви арестувам, дето срупате печката.

- Дайте да му строша и другото стъкло на очилата, на тоя дърт вампир…- ревеше Келемето - Да окьоравее и на не може вестник да чете и да си мъти главата.

Аз го изпреварих и прибрах очилата на дядо Дончо в джоба си и си мислех, защо не бях излязъл във войнишката си форма да го видя тогава Келемето дали щеше да ми посегне.

Дядо Дончо се беше свил до печката и едвам продума:

- Какво искате от мене, бре хора?!...Не видите ли, че с единият крак съм в гроба, ами ще ме и биете?!...

-А-а-а… Не лъжи, старо – ревна стражаринът - сички видяхме ка се спъна и срупа печката. Сички видяхме…

Аз отидох при кафеджията бай Филип Иванов и започнах да му помагам да оправим печката. В помещението се беше запушило.

- Бихте ме, че не ща да взема бюлетините и да гласувам в неделя – тихо прошепна дядо Дончо, тръскаше с треперещите си ръчици калпака си.

- Шът…- изрева стражаринът.

Поокопитен дядо Дончо се изправи и силно рече:

-И кожата де ми одерете, за вас, па нема да гласувам…

Старецът извади луличката си напълни я тютюн и я запали. Димът й се сля с окъпаните му със сълзи очи…