опит за интервю с ИВАН АРАБАДЖИЕВ
Иван Арабаджиев е роден на 21.11.1966 г. в гр. Стара Загора.
През 1988 г. завършва Институт по изобразителни изкуства в гр. Дупница. През 1995 и 1997 г. участва в Международното биенале на Хумора и сатирата в гр. Габрово, а през 1999 г. в Международна изложба "2000 г. под звездата на Витлеем" - гр. Одеса, Украйна, където получава награда - номинация в раздел графика.
Член на Съюза на българските художници.
Заместник председател е на УС на Арт-клуб “Херос”в Стара Загора.
Живее и твори в родния си град в областта на живописта, графиката и скулптурата, като художник на свободна практика.
Реализирал е 17 самостоятелни изложби в страната и чужбина.
Тиха и прохладна августовска вечер. Пием си кафето с Иван Арабаджиев и си говорим. Подхващам темата за идеята ми да направя едно интервю с него. Той ме поглежда и отвръща:”...Какво интервю. Виж как добре си говорим?!...”
Познавам Иван от преди повече от 20 години. Познавам го в мигове, при който е толкова спокоен, че тишината в сърцето му би могла да проглуши света. Познавам го и в минути, при който като говори от устата му излизат огън и пламък.
Познавам го и знам, че винаги лицето му е открито, а сърцето пълно...
Познавам Иван. С годините се променяше. Ставаше по мъдър.
Променяха се и картините му. Променяха се цветовете, гамите, темите...
Но силата на картините му винаги оставаше. Те са нещо, което трудно може да се опише с думи. Картините на Иван Арабаджиев трябва да се видят и преживеят. Това е един друг свят, прекрасен и истински. Това е свят на мечти, символи, послания. Свят, който може да те направи по-добър и повече ЧОВЕК.
Познавам Иван Арабаджиев и неговите картини от много отдавна.
Работили сме съвместно. Правили сме общи изложби. Винаги ме е изненадвал с творбите си. А те са невероятни.
Защото Иван Арабаджиев е художник, който рисува първо със сърцето си, а после с ума и ръцете си. При него творчеството е цялостен процес.
Казва за себе си, че познава пътищата на нещата и състоянията им и пребивава във всяко едно от тях. Знае, че каквото трябва да стане, вече е станало, защото може да рисува с всичко и навсякъде.
Иван Арабаджиев е не само мой приятел.
Той е човека, който може да се изправи и да улови слънцето. А после да го постави в земята и от там да се роди песента на Рисувача. Тази песен е пълна със звуци, багри, послания и знаци, които са закодирани в картините му.
Говорим си с Иван за новите му творчески планове. Той ме поглежда усмихнато и казва: „ Какви планове?!...Работя и творя добро. Творците винаги знаят кое е добро. Обичам да решавам нерешими въпроси и да вземам невъзможни решения. Ценя всички свои неща, ценя и времето, което отделям за тях. Творецът твори, а не очаква. Другите очакват новото творение на твореца. Творецът може всичко. Може да направи от океана равно поле, може да прояви такава гъвкавост, че да прекара всичко през иглени уши, може да бъде спокоен и бурен. Творецът може всичко...”
После разговорът тръгва в посока какви са предимствата и недостатъците на това човек да живее и твори в Стара Загора? Иван Арабаджиев е категоричен:”...Стара Загора е раят на Земята. Всички във Вселената знаят това. Този град е светиня и много от хората, който живеят тук, трябва да се потрудят, за да останат в него. Това е лично дело и всеки сам трябва да работи за него, а не да чака някой друг да свърши работата вместо него...”
Бих могла да споря за това къде е раят на Земята. За мен раят а Земята е в Лесидрен.
Но днес нямам настроение за спорове. А и като се замисля, разбирам колко прав е Иван. Раят може да бъде навсякъде, стига човек да си го създаде. Да разбере какво иска и да направи необходимите действия за осъществяването на желаното.
И раят и адът са вътре в човека. Защото светът е един и същ, но хорските чувства, мисли, представи и действия го правят различен.
Сякаш прочел мислите ми Иван продължава:”...Човек първо трябва да се научи да вижда и влиза в рая, после да успее да остане там, а след това да научи реда и законите, който действат в него...Има си ред за тези неща...”
Разговорът ни неусетно преминава върху темата за предизвикателства към съвременният човек? Иван отпива глътка от кафето си и продължава:”...Човекът трябва ясно да осъзнава това, че е ЧОВЕК и да постъпва винаги по човешки. Вярата е нещо, което се придобива с опита, а българите са много опитни в различни неща. Талантът е като хубав имот, който е получен по някаква причина. Дано успеем да го открием, запазим и умножим. Ценностите са безценни, но не са безплатни. Човек плаща за тях с живота и душата си. Най-големият и единствен успех е вътрешното познание. Единственото постижение е изявата на вътрешното познание. Всеки който е успял и постигнал нещо, знае това. Хората трябва да се научат да слушат и да чуват. Да внимават какво говорят и да чуват това, което им се говори. Защото достойно е да бъдеш човек, още по-достойно е да бъдеш достоен човек, но най-достойно е да си съзнателен и внимателен човек...Съвместните дела са сложна работа, защото всички трябва да познават Човека до себе си. Да познават този, с който ще извършат съвместни дела. Трябва да познават сърцето му и това какво излиза от там. Трябва да знаят неговата мечта и дали той е готов да изпълни тази мечта. Всеки ще работи за изпълнението на своята мечта и когато се изпълнят двете мечти, те могат да се превърнат в една, която двамата човеци да реализират. Всички мечти са равностойни, независимо от тяхната големина...”
Така е, всички мечти са равностойни. Като се замисля как сами унищожаваме мечтите си ми става тъжно.
Мислите ми се въртят около това как хората убиват доброто в себе си и защо твърде често не осъзнават, че могат да бъдат по-добри. Всичко тръгва от човека, достига до другите и отново се връща от там, откъдето е тръгнало.
Ако от човека тръгне добро, при него се връща същото, но с двойно по-голяма сила. Ако от човека тръгне злоба, интрига, клевета, то те ще стигнат до другите, но рано или късно ще се върнат към първоизточника си. Иван продължава:”...Няма малко и голямо зло. Злото разрушава всичко около себе си и накрая се саморазрушава. Но докато това се случи вече са нанесени много вреди. От зло добро не става. Злото не твори, то само руши... Животът е трептяща светлина. Познаването на живота е особена работа. Животът се познава по това, че е жив. Никой не може да отнеме изпълнената мечта...”
Убедена съм, че всеки един човек може да бъде промяната, която иска да настъпи в света. Но за да се случи това се изисква усилие и смелост. Най-големият проблем на голяма част от хората е, че не проумяват собственото си участие в това, което им се случва в личен, професионален и обществен план.
Хората обичат да се оплакват, да мрънкат за това колко са зле, да намират причини все някой друг да е виновен за провалите и неуспехите им.
Твърде често чувам, в колко тежки времена живеем и колко сме зле. Твърде често се срещам с липсата на надежда и вяра...
Постепенно разговорът ни с Иван Арабаджиев се насочва към темата за времето, в което живеем: „...Какво му е на времето, в което живеем?!” – казва той - На мен винаги ми е интересно. Всеки сам решава какво му е интересно и дали му е интересно. Любовта в сърцето е мечтата в главата. Не мога да спра да мечтая. Животът не прави отстъпки. И аз не правя отстъпки, предпочитам да направя две неща, отколкото да отстъпя от едно...Мъката и тъгата са подтиснатите радост и веселие. Аз обичам радостта и любовта. Имам всички неща. Времето за мен е сега. Рисувачът рисува всичко, което му трябва. Ако няма врата ще си я нарисува. Ако вратата няма ключ и ключалка - ще си ги нарисува. А после ще отключи вратата и ще мине през нея. А там, оттатък вратата – може да има всичко, каквото поиска и каквото си нарисува...”
Мисля си за вратите, които се отварят и затварят. За пропуснатите възможности. За знаците, които ни се пращат и които за съжаление сме забравили как да четем. Мисля си за това, което има след вратите и ключалките и чувам думите на Иван:”...Отключи си сърцето, отвори си очите, определи какво искаш. Тогава предприеми нужните действия и всичко желано вече се е случило...”
Камелия Мирчева
август 2009г.
Стара Загора
Няма коментари:
Публикуване на коментар