Психотерапия на щастието

ПСИХОТЕРАПИЯ  НА  ЩАСТИЕТО[1]

Камелия Мирчева - психолог

ВСИЧКО Е В ТВОЙТЕ РЪЦЕ

                                            /притча/

 В едно село живеели двама мъдреци. Първият бил много добронамерен и позитивен човек, докато вторият все критикувал хората, които идвали при него.

При първият постоянно идвали хора, кой за съвет, кой просто да си поговори с него, а при другият никой не идвал и той започнал някак си да завижда. Решил да го провокира и с това да урони авторитета му пред хората.  Дълго мислил как да стори това и най-накрая решил:”Ще взема една пеперуда в ръката си. Ще отида при него, когато има най-много хора  и ще го попитам:”Кажи ми жива ли е пеперудата?” Ако каже, че е жива ще я смачкам и ще го компрометирам. Ако каже, че е мъртва, ще я пусна и пак ще го компрометирам”…

  След като измислил всичко отишъл при мъдреца и го попитал:

-  Ти като си толкова мъдър, можеш ли да ми кажеш жива или мъртва е пеперудата, която държа в ръката си?!...

Човекът  го погледнал, усмихнал се  и кротко  казал:

- Всичко е в твоите ръце. Ако искаш ще бъде жива, ако искаш няма да бъде жива…

 художник Камелия Мирчева

Живеем в динамично и забързано време.

Живеем в свят, който всеки миг се променя. Живеем  почти прединфарктно, без да се замислим много върху смисъла  и потребността от това, което се стремим да постигнем и цената, която плащаме.

Затрупваме се с работа, желания, проблеми и постепенно загубваме способността си да се радваме на живота, да виждаме красивите неща около себе си, да даряваме и получаваме обич и да се усмихваме.

Ставаме изнервени, намръщени и вечно сърдити и недоволни от себе си, от колегите си, от децата си, от света, които ни заобикаля. И вместо да променяме и развиваме себе си, си намираме достатъчно оправдателни причини за гневното си и обидено настроение и състояние.

Дори нещо повече, намираме си виновник за всичко това. Той може да е член от семейството /съпруг, съпруга, свекърва, дори собственото ни дете/, колега или началник, който се превръща в най-големият ни враг.

Прехвърляме върху него всички причини за нашите собствени неуспехи, провали или неудовлетворения и отделяме толкова излишно време да проектираме сценарий, за това какво би могло да се случи или не в живота ни, ако този човек го нямаше...И не отделяме и минута време да се замислим за собственото си участие във всичко това.

  художник Камелия Мирчева

Жената седеше в кабинета ми и нервно ми разказваше за това колко безнадеждна е собствената й 16 годишна дъщеря:”... Тя ни мрази, мен и баща си. А аз съм посветила живота си на нея. Излиза с оня, а той не е за нея. Аз знам какво е добро за нея. Цял живот не съм работила, за да се грижа за нея. И сега го правя. Ходя с нея всяка сутрин до училище и като й свършат часовете я чакам. Студ, пек, аз я чакам...Но тя не разбира...Ще си провали живота...Бяга, от задния вход и аз тръгвам да я търся. Обаждам се в полицията...Няколко пъти я довеждаха, сега ми обясняват, че не е за издирване...Иначе е отличничка, няма оплаквания от нея в училище, но нещата са много лоши...Ходих и в Агенцията за закрила на детето. Питаха ме бия ли я. Преди съм я била, като не ме слуша, но сега не мога, защото е по-висока от мен...Заключвам я и тя пак излиза...”

Само час преди нея един баща ми обясняваше, че 12 годишният му син няма проблем, ами учителката му го мрази и затова постоянно се оплаква от него: „...Биел децата, всеки ден. Ами това са си момчешки работи. Момчето трябва да се научи да се защитава, за да не го тъпчат. Пък и аз съм му казал да не се притеснява и да не обръща много, много внимание на госпожата. Момчето ми е отличник и това е най-важното...”

  художник Иван Арабаджиев

И на двамата зададох един простичък въпрос:”Какво би Ви направило щастливи?”

Мъжът ме погледна изумено, помълча известно време и отвърна:”...Това за щастието са измислици, дето ги има само по филмите. Животът е гаден и тежък, живееш го и след това умираш...”

Жената бе не по-малко изненадана от въпроса ми. Тя отговори веднага:”...Това за щастието не съм го мислила, ама знам, че с мене не може да се случи. То да си щастлив трябва да имаш много пари, ама ако имаш пари може пък да си болен и пак да не си щастлив?!...Не зная какво да Ви кажа...”

Отговорите им не ме изненадаха. Години наред задавах този въпрос на всеки човек, който ме  търсеше за психологическа помощ.

За пръв път го зададох на един клас ученици, при които бях поканена да изнеса лекция.

Зададох им въпроса и им оставих имейл, на който да ми изпратят отговора си, ако желаят. Бях много изненадана от самият факт, че получих отговорите. Всички споделяха колко им е било трудно да отговорят на въпроса ми.

Няколко тийнейджърки ми пишеха, че този въпрос ги е променил и ги е накарал д осъзнаят важните неща.

А едно 17 момче ми беше написало: „щастието е дума, която съществува само в тълковния речник, дори в речниците по психология я няма...”

Провокирана от думите му направих справка в психологическите речници и енциклопедии и момчето се оказа право.

В Български тълковен речник[2] срещу думата щастие е записано „душевно доволство и успех в живота, чест, доброчестие и благополучие”.

Според М. Аргайл[3] щастието и благополучието могат да бъдат определени като личностна черта, тъй като се състоят от редица взаимосвързани елементи и демонстрират устойчивост във времето и в различните житейски ситуации, като се усилват или намаляват в зависимост от влиянието на продължителните благоприятни или неблагоприятни събития.

По въпросите за щастието съм разговаряла с много хора. Хора в различен възрастов диапазон, с различно материално състояние и успехи в живота.

Сред тях имаше такива, които се бяха научили как да постигат целите си, но щом ги постигнеха, започваха да ги омаловажават и не можеха да се радват на постиженията си.

И въпреки успехите си те живееха  в терзания и неудовлетвореност от себе си.

Имаше и други, вечно недоволни от нещо, което не можеха определят какво е. Те много успешно успяваха да вгорчат своя собствен живот и този на околните.

Имаше и едно десет годишно циганче, което живееше в една стая с родителите си и осемте си братчета и сестричета.

В домът им нямаше вода и ток от половин година. Беше с тънка мръсна и скъсана блузка в една много студена зима. Та то ми каза категорично:”...О, аз знам какво е щастие. То е да има всеки ден по три филии хляб на ядене, картофена гозба и някой да ти е дал да му допиеш кока-колата”...

  художник Камелия Мирчева

Работя с хора, които са постигнали удивителни неща в живота си, но въпреки това не са намерили душевен покой.

Светът е пълен с нещастни хора, които имат различна материална и професионална реализация.

Щастието е субективно обусловена и строго индивидуална личностова  категория, свързана  с уменията на човек да постига това, което желае и да оценява и да се радва на това, което има. И въпреки, че щастието е свързано с личният успех, то не се измерва с това колко и какво е постигнал човек, а с чувството на удовлетвореност от постижението.

Личният успех е свързан:

Ø      с умението на индивида да приема собствените си грешки, като възможност за учене и усъвършенстване, а не като провали;

Ø      с приемане, осъзнаване, освобождаване или трансформиране на отрицателните емоции, които са неизменна част от живота;

Ø      с осъзнаване на собствените желания и цели и с действия за постигането им;

Щастието е състояние на индивида, свързано и с личната му готовност и нагласа да бъде щастлив. А това се формира в ранните детски години на човек, въпреки че е постоянен и продължителен процес, който протича  през целият човешки живот. Радостта става трайно състояние на духа, само когато човек осъзнае, че неговото щастие зависи от него самият.

Когато човек осъзнае, че има силата да бъде това, което е, когато на него му е даден шанс в детските години да преоткрива своята вродена доброта, да получава и да дава любов, да вярва в собствените си способности, да се учи от грешките си, да обича себе си и света, който го заобикаля ще формира увереност и отговорност.

  художник Иван Арабаджиев

Често внушаваме на децата си, чувството, че тяхното щастие и успех зависят от единствено от другите хора. И по този начин блокираме техните мечти. Насаждаме им чувство за малоценност и вина и ги превръщаме в нещастни хора, които не вярват в себе си и изпитват вечен гняв и неудовлетвореност от живота си, която предават и на своите деца.

В училище децата  учат какво ли не, но никои не ги учи да осъзнават и разбират собствените си чувства, мисли, емоции, представи и постъпки. Отделяме доста внимание и време на външният свят /среда, околни и т.н./ и почти никакво на вътрешния свят на човека.

Човек може да изпитва обич, само ако в детството си е получавал такава. Външният свят може да даде на човек усещания за радост, красота, любов, щастие и спокойствие само, ако човек е получил тези неща в детството си и е научен как да ги дарява на другите.

Не бива да се отричат външните  фактори и критерии. Те са катализатори, но сами по себе си те са само една предпоставка за щастие.

Щастието не е възможно без наличието на това човек да се чувства добре със себе си и да живее в хармония с околния свят.  А това се учи. Уроците от грешките могат да бъдат усвоени, само ако човек получава обич  и подкрепа. Човек би могъл да живее и без любов, би могъл да оцелее и във враждебна среда, би могъл да понесе и физическо насилие, но това ще доведе до неговата деформация. Ще натрупа у нега гняв, омраза, агресия, злоба, неудовлетвореност.

  художник Камелия Мирчева

Всеки човек има потребност от обич и любов.

В различните етапи от живата му тя е различна, поради възрастовите различия в емоционалните дефицити на индивида. Типовете любов са свързани с родителската обич, обич към приятели, обич към себе си, интимна любов, обич към хора, зависими от нас /деца, родители, близки/, обич към другите, като способност да даваме и получаваме любов.

Различните видове обич дават на човека възможност да формира в единна цялост различните лица на своята същност. Потребността от тях се появява в различни етапи на човешкия живот и ако не бъде удовлетворена води до личностова криза.

Тя може да бъде свързана с междуличностни проблеми и нарушения в общуването, с криза на идентичността или с постоянна неудовлетвореност.

Когато детето загуби обичта и подкрепата на родителите си, то страда. Чувства се неадекватно, изпълнено със съмнения и страхове. Изпитва емоционално объркване и напрежение, през него преминават противоречиви чувства. Приема на подсъзнателно ниво, че си е заслужило липсата на обич.

В периода от своето развитие започва да формира ниска самооценка. Понякога е възможно да включи като защитен механизъм агресивни реакции, чрез които задоволява потребността си от това да бъде забелязано.

Когато човек смята, че не е достатъчно добър, когато изпитва неудовлетвореност и неувереност в себе си, той прави несъзнателен пренос на тези си чувства към другите.

Формира прекалено големи очаквания  и изисквания към тях. В резултат на това, той включва  като защитен механизъм вътрешните си съпротиви към всичко и към всички. Водещи в живота му стават емоционалните модалности страх и гняв. 

  художник Камелия Мирчева

В живота си като възрастни ние сме това, което сме получили в детството си.

Ако сме получавали отхвърляния и никой не ни е научил как да се справяме с тях,  ние ги трупаме в себе си и в един миг те екзалтират и преобръщат живота ни.

Животът е динамичен процес на постоянно развитие и изменение.

Когато човек е удовлетворен от живота си той приема любовта като огромен дар, като потребност да я сподели безрезервно, безкористно и е щастлив дори само от това, че е способен да я изпитва.

Човек не би могъл да изживее  живота си пълноценно, ако не се научи да приема, изживява и управлява емоционалните си състояния.

Нашите мисли и чувства формират поведенческите ни модели. От нашето поведение зависят взаимоотношенията ни с околните. Те могат да бъдат позитивни или негативни, градивни или разрушителни. И ще бъдат такива, каквито сме ние самите.

Ø       „...Щастието е някой да те обича, така както мама ме обичаше преди да умре...”

                                                                / Петър, на 10 години/

Ø       „...Щастието е да можеш да ходиш...”

                                                                          /Христина, 40 годишна, инвалид, с ампутиран десен  крак/

Ø       „...Щастието е в това да имаш нови коли и много пари...”  

                                                                                  /Явор, 20 г. общ работник/

Ø       „...Щастлив съм, когато рисувам ...”

                                                                     /Петко, 15 годишен/

Ø       „...Моето щастие са внуците ми...”

                                      / 75 годишна пенсионерка/

Ø „...Щастието е да ти купят торта за рождения ден...”

                                        /Мария, 10 годишна, живее в ДДЛРГ/

Ø „...Щастието е измислица, то в живота не съществува...”

                                     / 25 годишна студентка по право/

Ø „...Бих могла да бъда щастлива, ако ми се паднат добри и послушни ученици...”

                                  / 48 годишна, учителка/

Ø „...Щастлива съм, че най-накрая си намерих постоянна работа по специалността...”

                               / 25 годишна, учителка по музика/

  художник Камелия Мирчева

Според направените изследвания  в  „Картата на щастието”, създадена от социалния психолог Ейдриън Уайт, българите са едни от най-нещастните хора на света. Интересен е и факта, че извън класацията на 20 най-щастливи страни попадат и държави, като Франция, САЩ, Великобритания и Япония.

Защо българинът е толкова нещастен?!...И съществува ли формула на щастието? Отговорът на тези въпроси е труден и същевременно лесен. Защото щастието е състояние на човешкия дух и неговата формула е закодирана във всеки човек. Необходимо е само да отключи сърцето си и да се огледа наоколо.

Щастието е около нас. То може да бъде открито в обичта на детето ти, в благодарността към едно добро дело, в един пролетен дъжд или в усмивката, с която посрещаш деня и даряваш околните.

Щастието е в ръцете на човека  и само, ако той поиска може да го има в живота му.

               Не е необходимо човек да отиде на края на света, за да проумее, че може да бъде щастлив, единствено и само, когато иска да бъде щастлив. И въпреки това не би било зле да обиколи света и сам да се убеди в това, че щастието не е крайна цел, а начин на пътуване.

---

[1] Материалът е публикуван под заглавието „Психология на щастието” в бр. 6 /2007г. в списание обществено възпитание” и в http://dhost.info/boldin/authors/k/kamimircheva/stastieto.htm и  psihologia.org  и под заглавието „Човек може да бъде щастлив само толкова, колкото сам си позволи” през юни 2009 г.  в Блогът на Камелия Мирчева в нетлог / http://bg.netlog.com/kamimircheva/blog/blogid=16646/, през август 2009 в „Позитивно мислене”

 / http://bg.netlog.com/groups/Positive_thinking_bg/blog/blogid=26184/ и през юни 2009 година във вестник „Новината” бр.291

[2] Български тълковен речник, Изд.”Наука и изкуство”,С. 1976

[3] Аргайл М. Психология счазтья М. 2003

Разкази

НАДБЯГВАНЕ  С  ВРЕМЕТО

/разказ/

Камелия  Мирчева

Всяка прилика с действителни лица е случайна. 

Разказът е плод на  въображението на автора.

Психолози, като Лия Кацарова само за един ден се сблъскваха с трагедии и тайни, които другите хора едва ли виждаха през целия си  живот.

Някои нейни колеги проявяваха прекалено голямо съчувствие към клиентите си, а други пълно безразличие.

Някои от дълго практикуващите психолози се превръщаха в забавни циници, а други ставаха толкова безсърдечни, че трудно се трогваха от каквото и да е било.

Лия познаваше много психолози, които  изпадаха в депресии от безсмислието на  живота и стигаха до границата на лудостта. Имаше и такива, които поемаха безсмислени рискове в работата си с цел изследване на човешката душа. Самото поемане на рискове им действаше толкова по-възбуждащо, колкото повече се приближаваха до границата на допустимото в отношенията между терапевта и клиента.

За себе си Лия беше намерила границата, в която да бъде полезна на клиентите си. През последните години си беше  създала железни правила, които не нарушаваше при никакви обстоятелства. Едно от тези правила беше да не приема повече от пет човека за деня.

Тя можеше да си позволи да работи по-малко, тъй като бе един от скъпо платените  психолози. Винаги я търсеха повече хора, отколкото тя можеше да приеме. През последните години  ги насочваше към няколко по-млади и амбициозни свои колеги, които току що бяха започнали да изграждат своята практика.

От доста години Лия бе подредила живота и работата си в една система от собствени правила и принципи, приети  на базата на натрупан професионален опит и житейска мъдрост. Винаги, когато нарушаваше някое от тях  следваха безсънни нощи и много въпроси за размисъл. Не че тя не променяше правилата си. Правеше го, но само когато това бе необходимо.

Денят бе топъл. Един от тези септемврийски понеделници, в които човек се чувства отпуснат и странно тъжен. Листата на дърветата бяха накапали по улиците на града и създаваха усещане за безнадеждно изтичащото време на последните слънчеви есенни дни.

Лия  влезе в кабинета си и чу звъна на телефона. Когато разговорът приключи, тя се замисли за жената, която щеше да я посети след няколко часа. Имаше нещо особено в гласа й, далечно и същевременно познато, въпреки че звучеше различно. Жената не се представи, просто помоли за час.

Лия си запали цигара и се запита какво беше това, което я накара да приеме жената след определеното  работно време. 

В миг се сети, че днес за втори път наруши свое  правило. А това вече беше сигнал, че нещо не е наред.

Сутринта докато пиеше кафето си Лия потъна в спомени. Сети се за един специален човек в живота й, с когото се бяха разминали.  Бе прогонила мислите си за него, въпреки тъгата и болката. „Мъжът на моя живот” с тиха тъга констатира тя: „мъжът, който предпочете да тръгне и търси идеалното място, където би искал да живее, вместо да остане с мен и да ми позволи да споделя живота му”.

Той беше най-невероятното човешко същество, което бе познавала. Той  я  накара да изживее най-красивите си чувства и въпреки това й  каза:

-  Между нас е възможно да има само приятелство. Не изпитвам други чувства. Не искам да те загубя, но само като приятел.

 И тръгна да търси себе си и онова място, в което би искал да остане. Обикаляше света. Обаждаше се от различни места – Париж, Рим, Мадрид, Толедо, Барселона, Букурещ, Ню Йорк, Атина…Понякога споделяше, че се чувства самотен.

В началото тя четеше за градовете, в които той живееше. После спря да го прави. Достатъчно й беше да знае, че го има някъде там, в незнайно коя точка на света и че е добре. В последните години редовно поверяваше имейлите си и се радваше, когато й се обади. Понякога си говореха, но всичко ставаше толкова бързо и в движение, че не й оставаше време да мисли.  Беше приела реалността. Него просто го нямаше.

Когато специализира психотерапия Лия анализира всичко в живота си. Беше преодоляла миналото си и се научи да живее днес и сега.

По време на обучението си проумя много неща за себе си. Преживя отново живота си и си прости за всички допуснати грешки и пропилени възможности.

Научи се  да се приема, обича и харесва, такава, каквато е и това й помогна да се усъвършенства не само в професионален, а и в личностен план. Тогава разбра, че  е получила дар. Огромен дар - да изпитва любов.

И нямаше значение, че се разминаха с единствения мъж, които я  караше да се чувства щастлива, без да знае защо. Бе приела, че любовта е особено състояние на духа, при което ти става леко и топло. Любовта можеше да те пречисти, но и  да те остави да се оправяш сама с обърканите си чувства.

Лия знаеше, че всичко в този живот си има определена цена.  За някои свои избори беше платила прекалено скъпо. На 17 години взе решение, което я промени за цял живот. То промени и остатъка от живота й.

После дълго се лута в търсене на себе си и в отчаяни опити да подреди чувствата си, да преодолее вината си и да намери спокойствието и сигурността, от които отчаяно се нуждаеше. Спря да търси любовта. Просто я заключи в себе си. Скъта я дълбоко в сърцето си и я запази непокътната.

След време срещна добър човек, който я прие такава, каквато е. Благодарение на обичта и подкрепата му Лия  намери покой. А когато се роди детето им тя прехвърли цялата си любов върху него. Детето я направи пълноценен човек. То запълни една огромна празнота в живота й и я дари с огромно щастие. Това се случи преди 20 години...

Лия погледна жената, която влизаше в кабинета й. Беше дребна, леко закръглена, с неопределена възраст. Изглеждаше програмирано спокойна и овладяна.

- Настанете се удобно и ми кажете какъв е проблема?- покани я тя.

- Няма проблем. Просто трябва да говоря с някого. Препоръчаха ми Вас. – отвърна жената.- Благодаря Ви, за изключението да ме приемете днес.

- Твърде рядко правя това.- отвърна Лия.

- Искам да споделя една тайна, дълбоко пазена тайна.

Жената говореше спокойно и бавно. По начинът й на изразяване Лия усети, че е образована. Гласът й звучеше тихо, но не и неуверено. „Всеки човек носи в себе си по една тайна, дълбока, пареща, понякога безумно объркана…”- помисли си Лия и каза:

- Информацията между клиента и психолога е конфинденциална, освен, ако не се отнася за престъпление…

 - Може би има престъпление, но е минала давност и в случая не е наказуемо. Адвокат съм. Всичко това се случи преди 20 години. Бях го забравила, но през последните месеци постоянно мисля за това.

- Какво се случи? – попита Лия.

-Учех в Езиковата гимназия. Имах приятелка, най-добрата ми приятелка. Живеехме в една стая. Тя бе миловидна и наивна. Бе израсла  в малко село, а аз в голям град. Просто се случи така, че ни настаниха  заедно в общежитието. Бяхме в един клас. Казваше се Ина. Чудех се как е попаднала в гимназията, тъй като по онова време това бяха елитните училища.

Лия се замисли. Тя беше учила в Художествена гимназия, която също се смяташе за елитно училище. Спомни си за свои познати, завършили езикови гимназии и се усмихна. Много от тях се бяха реализирали добре, но имаше и такива, които  не постигнаха кой знае какво.

„Всичко зависи от човека, образованието е само допълнително условие, за да успееш, но само то не е достатъчно”- помисли си Лия, но нищо не каза.

- Ина беше умна, това стана ясно още първият срок – продължи жената. – Тя успяваше да запомня голямо количество думи на немски. Нещо, което на мен не ми се отдаваше толкова лесно. Тя беше  магнетична. Всички я харесваха и винаги имаше какво да каже. Това ме дразнеше. Не можех да разбера как тя може да има по-голямо въздействие върху околните, от колкото аз самата. Тогава не осъзнавах, че й завиждах. Завиждах й, за лекотата, с която постигаше всичко. Не можех да се боря открито с онова, което тя беше, а аз никога не успях да стана. Опитах  да  постигна по-добри резултати от нея в училище. Започнах да чета книгите, които и тя четеше. Но нищо. В нея имаше нещо, с което влияеше на другите. Нещо, което  дълги години не проумявах. По-късно разбрах, за съжаление твърде късно, че това беше обичта към хората, която Ина носеше в себе си. Тя ги приемаше, такива каквито са и се държеше с тях, сякаш са нещо специално и неповторимо. И те й отвръщаха със същото. Ина беше любов.

Жената погледна през прозореца и замълча.

Лия реши да изчака малко преди да й зададе следващия въпрос. Видя, че погледът й се насочва към празния пепелник, оставен на масата. Усети болката и страха й. Искаше й се да я успокои и да й каже, че страха може да бъде унищожен, а болката преодоляна, но знаеше, че всеки сам трябва да извърви пътя на преоткриването си.

- Тук пуши ли се? – наруши мълчанието жената.

Лия й подаде пепелника. Жената запали нервно цигарата си.

- Ако искате може да продължите! – внимателно каза Лия.

- Ина се самоуби. Аз можех да я спася, но не го направих. Знаех, че бих могла да й помогна, но не потърсих помощ…

- Кога се случи това?

- Бяхме в 12 клас. Всичко се случи на бала. Но започна много преди това. Виктор беше най-красивото момче в гимназията. Всички момичета тайничко въздишаха по него. Бяхме готови  на всичко само да ни забележи. Той беше не само красив, умен, но и талантлив. Свиреше на китара и пееше в състава на гимназията. Имаше невероятен глас. В десети клас Виктор започна да идва често при нас. По-късно проумях, че ми харесваше завистта,  с която момичетата ме гледаха, когато той говореше с мен по  коридорите. Не че говорехме кой знае какво... Ина като че ли не се интересуваше от него. Тя си живееше в някакъв свой свят на велики идеали и съвършени неща. Беше бунтарка. Защитаваше разни каузи, а аз исках Виктор. Но неговият интерес беше насочен към  нея. Тя като че ли не го забелязваше. Всъщност те разговаряха дълго, но тя можеше да говори с всички така, тъй че не изглеждаше да е нещо различно. Не знам кога започна всичко между тях. Сега си мисля, че  е имало нещо, което самите те не са успели да осъзнаят в началото. После започнаха да излизат заедно. Бяха неразделни и много влюбени. Побеснявах от цялата тази история. 

Лия погледна напрегнатата поза на жената. Разбираше, че спомените й причиняват болка, но не направи нищо за да я облекчи, защото знаеше, че човек не може да промени миналото си. Може само да си го изясни. И само, когато това се случи е възможно да заживее в настоящето и бъдещето си. Всеки човек се нуждае да преоткрие живота  си ...и себе си. Понякога решенията са трудни, друг път - болезнени, но това е част от пътя към търсене на смисъла..

- Ако искате да поговорим за Вас? – каза Лия.

Тя знаеше, че ако пренасочи за известно време мислите на жената от случилото се преди години, ще й даде кратка почивка от спомена и ще я подготви  за най-тежката част от нейния разказ.

- На 48 години съм. Адвокат съм, занимавам се с наказателни дела. Имам дъщеря на 14 години. – отвърна с облекчение жената. Бях омъжена  за Виктор.

- Какво стана на бала?

- Те се скараха. Не зная за какво. Караха се толкова ожесточено, че тя се бе разтреперила. Не си проговориха през остатъка на цялата вечер. На сутринта тя  тръгна. Обадиха се, че е починал баща й. Виктор я потърси. Казах му, че е заминала с някакво момче от нейното село. Тя наистина тръгна с момчето, но това беше неин братовчед, който бяха изпратили, за да я вземе за погребението. Когато Виктор ме попита защо си е тръгнала, не му казах истината, а го излъгах, че ми се е сторило, че това е някакво гадже. „Нали ги знаеш, там по селата се сгодяват млади” подхвърлих уж между другото. Все още помня болката, която видях в очите му, когато си тръгваше. После той спря да се усмихва, спря да пее. Беше различен човек.

Жената запали още една цигара.

Лия внезапно почувства странна тъга. Помисли си за вината и болката. 

Жената продължи:

- Ина се върна. Беше смазана. Смъртта на баща й променяше плановете и да учи редовно висше образование. Попита дали Виктор е идвал да я търси. Отвърнах й, че не е. Гледах ги как се разминават по коридорите на училището. Тя търсеше погледа му, а той я подминаваше безразлично. Слушах я как плаче нощем. Хълцаше беззвучно захапала възглавницата.  Беше толкова самотна и нещастна, но аз не проявих дори капчица съчувствие. Една вечер той дойде в стаята ни. Тя понечи да каже нещо, но той не й даде възможност   да продължи. Посочи ме и каза, че идва при мен и че искал да изпием по едно кафе. Излязох с него. Той говореше само за нея. Не знам какво ми стана. Измислих най-безумната история  как  ми е разказвала за това колко е щастлива с другото момче. Виктор беше бесен, гневен и наранен. Той не бе от хората, който знаеха как да приемат отхвърлянето. Имаше мигове, в които си мислих, че трябва да спра, но не го направих. По-късно той ме изпрати до стаята и си тръгна. Ина стоеше свита на леглото. Погледна  ме с тъжен поглед и нищо не каза. После стана и излезе. Беше късно. Докато си обуваше маратонките през мен премина неясен страх и предчувствие за нещо лошо. Помня очите й. В тях имаше молба и отчаяние. На сутринта разбрахме, че  е блъсната от кола и е в болница. Беше изпаднала в кома. След няколко дена Ина почина, без да дойде в съзнание. Приеха, че това е нещастен случай, но аз знам, че тя  просто се е хвърлила под гумите на онази кола.

- Би могло наистина да е било нещастен случай? – тихо каза Лия.

- Не е. Онази вечер тя е отишла при Виктор. Поискала да говори с него, но той просто й затворил вратите. И тя побягнала в нощта.

- Той ли Ви разказа за това?

-Да. След училище той отиде в казармата, а аз бях приета в Юридическия факултет. Отново се срещнахме с него в Университета след две години. Учеше философия. Той беше намръщен и мълчалив. Никога повече не хвана китара. Нещо загина в него след нейната смърт. Беше още по-красив, възмъжал и невероятно тъжен. А аз се опитвах да забравя за Ина, но често я сънувах. Вината ставаше все по-непоносима.  Търсех го от време навреме. Пиехме по кафе. С мен, като че ли той се чувстваше в безопасност. На един студентски празник останахме до късно. Призори ме изпрати до квартирата. Поканих го да влезе. Пихме по чаша коняк и се заговорихме. Тогава той ми разказа за това. Беше толкова самотен и отчаян, а аз все още го желаех. Прегърнах го и така посрещнахме утрото.  Не след дълго той се нанесе при мен. След като се дипломирах започнах работа в София. Когато и той завърши образованието си разбрах, че съм бременна. Казах му, той ме погледна  отнесено и отвърна: ”Добре, ще се оженим”. Нямаше романтично предложение, нямаше дори намек за любов. Извадихме документите и тихо и безшумно сключихме граждански брак. После отидохме при моите родители и при неговите.

- Как реагираха те? – попита Лия

- Майка ми непрестанно говореше, че трябва да има сватба, но постепенно се отказа от тези си идеи. Баща ми нищо не каза. Неговите родители просто приеха новината.

- Какво се случи после?

- Загубих детето. Приех го, като наказание за това, което извърших. Години наред се опитвах да забременея и когато  Виктор каза, че иска развод това се случи. Остана с мен, заради детето. Изглеждахме добро семейство. Не се карахме, не си повишавахме тон, но  и не се смеехме. Просто всеки живееше със своята болка. Живеехме заедно, но далечни и чужди, като двама непознати. Много пъти исках да му разкажа истината, но знаех, че ще си тръгне. Знаех и това, че щеше да ме намрази и да вземе детето. Ако разбереше истината нямаше да намеря сили да се боря за родителските права.

- Обичахте ли го? – попита Лия.

- Не знам. Какво значи да обичаш?-вместо отговор попита жената и продължи - Ако любов означава да направиш някого щастлив, значи не съм го обичала, защото той бе най-нещастният човек, когото познавам. И най-лошото е, че аз също бях нещастна. Вината ме разяждаше. Бях внимателна с него, мила, добра, толкова, доколкото можех. Грижих се за всичко. Исках да го накарам да се усмихва. Исках да го чуя да пее, но това не се случи никога. Много съм мислила, защо  излъгах? И какво би станало, ако не бях постъпила по този начин? Не намерих отговор. Никога повече не проговорихме за Ина, но нейната сянка беше сред нас.

- Възможно ли е това да е било плод на  Вашето чувство за вина?

- Не знам. Той просто беше някъде другаде. Никога не усетих  да ме гледа, по начина по които гледаше Ина. Ревнувах от нея. Ревнувах от неговите спомени. Но нищо не казвах. Преглъщах всичко и се опитвах да бъда още по-добра с него. Но това не променяше нищо.

- Какво Ви накара да споделите всичко това? – попита Лия и си помисли, че няма вечни тайни.

Лия знаеше, че тайната е товар, който в определен миг става непосилен за човека. И тогава той отчаяно се нуждае от някой пред когото да говори за всичко, което е носил в себе си.

- Виктор почина тази сутрин в болницата. Имаше левкимия. Болестта се разви твърде бързо. Все още е там. Утре мога да го взема, за да го погреба...

Тези думи свариха Лия неподготвена. Стана и наля чаша вода. Подаде я на жената. Тя я взе и мълчаливо започна да отпива бавни глътки. След като изпи водата внимателно остави чашата на масата и си запали нова цигара. Ръцете й трепереха, но в очите й нямаше нищо. Празен поглед на човек, който все още не е осъзнал случилото се. Това трая малко повече от миг. Жената внезапно се опомни и погледна  Лия.

- Трябва да тръгвам. Предстои ми много работа. А и просрочих определеното време…

- Времето е без значение. Ако искате да поговорим за това как се чувствате?

- Облекчена. Предадох на вас моята тайна. А Виктор?!...Той просто се спаси от болките. И отиде при нея. Последните седмици бяха много тежки и мъчителни за него. Сега може би е намерил покой.

- А Вие?-въпросът на Лия увисна във въздуха.

Тя разбра, че жената е още в шок. В този миг не можеше да й помогне. Жената стана и тихо прошепна:

- Мога ли да дойда отново? – това не беше просто въпрос, а отчаяна молба.

- Ще Ви приема, когато сте готова да продължим. Само позвънете поне един час преди това, за да отложа другите си ангажименти.

- Благодаря Ви.- промълви жената и си тръгна.

Лия седна на канапето и се замисли за живота и за смъртта, за щастието и нещастието, за смисъла на живота и за неговото безсмислието.

Отпусна се и за миг затвори очи. И тогава  пред  нея застана онзи специален мъж. „Това е нелепо”- помисли си тя, докато се опитваше да прогони собствения си спомен. Но той стоеше там и запълваше цялото пространство. Мъжът се усмихваше. Стоеше там и се променяше. Беше на 17 години, после на 25. След това нямаше възраст. Беше просто един мъж, когото бе обичала. Почувства, че не е сама. Тялото й се изпълни с любов, която извираше направо от сърцето й. Любов, която винаги й бе давала сила.

Тя разбра, че усещането за тази любов е  дар, изпратен й поради някаква  Божествена милост. Изпита благодарност за това, че бе благословена със способността да обича. Чувството беше толкова чисто и истинско, че самото усещане за него я накара да се усети жива.

Лия спря да мисли. Просто отвори сетивата си и цялото й същество се напълни с топлина. В миг тя проумя, че красивите, неща, които идват отвътре не могат да бъдат загубени. Красивите неща остават в човека, дори когато не са споделени.

Знаеше, че  човек не може да промени миналото си, но може да го проумее, да го приеме и да вземе решенията си как да продължи живота си.

Разбра, че човек може да загуби само нещата, които идват от външния свят. Дори и те не си отиваха безвъзвратно. Те просто се променяха в нещо различно.

Лия отвори очи и стана.  Не знаеше колко време е минало. Бавно отиде до прозореца и го отвори. Навън беше тъмно. Поредната топла, септемврийска вечер си отиваше.

Градът заспиваше далечен и непознат.

Разказът е от книгата на Камелия Мирчева "Танцът на мислите"

Кризи на идентичността

ЕПИГЕНЕТИЧНАТА КОНЦЕПЦИЯНА ЕРИК ЕРИКСЪН - ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО КЪМ КУЛТУРНИТЕ И НАУЧНИ ВЪЗГЛЕДИ НА ЧОВЕКА

КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА - психолог

 ЕРИК ЕРИКСЪН /1902-1994/ е роден на 15 юни 1902г. във Франкфурт. Работи дълги години като професор в Харвардския  университет и разработва проблема за юношеския период в цялостното развитие на личността. В стремежа си да преодолее ограничеността на разбирането за детските идентификации той предлага разбиране на идентитета на Аза.

В концепцията на Ериксън вниманието е насочено към психически зрялата личност. Понятието “идентичност” като термин се употребява за първи път през 20 - те години за специфични клинични цели.

Кризата според Ериксън е “необходима повратна точка, решаващ момент, когато развитието трябва да продължи по един или друг път, водейки източниците на  растеж, възстановявайки и по нататъшното диференциране”.[1]

Той разглежда идентичността, като основа за психическото здраве и зрелостта на индивидуално ниво /психосоциална идентичност/ и на културно ниво - /етнокултурна идентичност/.

Ериксън включва социалните и културните отговори в недрата на един модел за развитието. На всеки етап от нивата и на всеки стадий от сексуалното развитие съответства един отговор на културата.

Културата е заинтересована да изгради един психически здрав индивид, който да се интегрира с чувство за заинтересованост в обществото.

Потребността от психосоциална идентичност е генетична потребност, индивида е заинтересован да изгради ясен и точен модел за себе си. Най - общата дефиниция за идентичността е отговорът на въпроса: “Кой съм аз?”.

Адекватното разглеждане на този процес е необходимо условие за психичното благополучие и приспособяване. В това начинание, според Ериксън  намира израз природния стремеж на човека към яснота и прецизност по отношение на себе си, към откриването на своето значение, смисъл, цел и насока в живота.

В разбирането на Ериксън постигането на идентичност е непрекъснат процес и крайният отговор е недостижим, защото социалното обкръжение и индивида са изменчиви.

Според него развитието по необходимост преминава през психосоциални кризи.

Той твърди, че идентичността е чувство за самотъждественост, непрекъснатост във времето и в пространството. Поддържа възгледи за общата потребност от идентичност и единство на индивидуално и колективно самопознание. Идентичността възниква от взаимодействието на биологично, психично и социално, на онтогенетично и на културно- историческо.

Според Ериксън дори и най - дивата култура трябва да има за цел да изгради при по - голяма част от членовете си силно его.

Той включва социалните и културни отговори и очаквания в недрата на един модел за развитие.

На всеки етап от живота и на всеки стадий от сексуалното развитие описани от Фройд съответства един отговор на културата.

Той се съхранява в институциите, митовете, вярванията на общността за нещата, които индивидът трябва да усвои.

Именно културата е заинтересувана да изгради един психологически здрав индивид, който да се интегрира с чувство за заинтересованост в обществото.

Потребността от ПСИХОСОЦИАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ според Ериксън е генетична потребност. Индивидът е заинтересован от изграждането на точен и ясен модел за себе си. Загубата на идентичността е безсилие, страх и наличност за смърт.

Съществуват много интересни моменти в биографията на Е. Ериксън. След като завършва средно образование решава да опознае света. Пътува много и проявява интерес към изкуствата.

Завършва Художествената академия в Мюнхен.

Бил доста известен художник, специализирал се в рисуването на детски портрети. Случайно през 1927 г. се среща с Ана Фройд, която го запознава с психоанализата. Под нейно влияние завършва през 1933г. курс по психоанализа във Виенския психоаналитичен институт. Емигрира в САЩ и става университетски преподавател - занимава се с изследователска работа върху детското развитие.

Практикува в Център за възстановяване на деца с психични проблеми. Неудовлетворен от песимистичното звучене на психоанализата звучене започва да се занимава с персонология.[2] Работи като терапевт сред индиански племена, а по - късно и с ветерани от войната. В резултат на наблюденията си извежда концепцията за значението на идентичността. При работата си в индианските племена стига до извода, че съществуването на колективен разпад - криза на колективната идентичност  води до индивидуална криза на личността.

Психобиографичните му изследвания за живота на Ганди и Лютер му носят национални награди и популярност в по-широки кръгове.

Ериксън въвежда принципа за МНОЖЕСТВЕНАТА ДЕТЕРМИНАЦИЯ НА ЖИЗНЕНИЯ ПЪТ.

Неговият модел е за променящия се индивид. Той смята, че всички нови изисквания, поставени от обществото предизвикват психосоциална криза.

Нейното успешно решаване води до засилване на Аза, до изграждане на нови добродетели или жизнени сили. Така развитието не се осъществява по произволен начин. То има последователност от задачи, психосоциални кризи, позитивни и негативни решения.

Ериксън употребява понятието “психосоциална криза” в еволюционен смисъл.

Тя е решаващ момент, като континиум от  поведения, а не алтернативи.

Всяка възраст се характеризира с доминирането на специфична криза. Ериксън различава 8 възрасти в живота на човек, в които възникват кризи и на които съответстват 8 двуполюсни състояния (задачи).

Всичките осем задачи съществуват в някаква форма през целия жизнен път и могат да са поставени през различно време. Ериксън допуска, че дадена задача може да бъде решена позитивно, но в друг възрастов стадий тя може да възникне отново и да се преразгледа в друга светлина. Това е свързано с изменението на социалното обкръжение, което изисква ново преосмисляне.

От друга страна, според него  е възможно нерешените задачи да се решават като допълнителна работа в следващия стадий.

По-късните решения могат да погребат по - ранните неудачи. Основното допускане  на Ериксън е, не позитивните решения в по - ранните възрасти способстват позитивни решения в по - късните възрасти.

Той подрежда онтогенетично 8-те стадия по следния начин:

Ø                 ПЪРВИЯТ СТАДИЙ е МЛАДЕНЧЕСТВО (ОРАЛНО - СЕНЗОРЕН СТАДИЙ) до навършването на 1 година.

          Детето се учи да възприема средата като подредена и предсказуема или се чувства плахо и подозрително при контактите си. Психосоциалната криза се изразява в противоположните полюси - БАЗИСНО ДОВЕРИЕ или БАЗИСНО НЕДОВЕРИЕ. То е всепроникващо към себе си и света. Под “доверие” Ериксън разбира ”съществено доверие в другите и фундаменталното чувство, че човек заслужава да му се доверяват” [3]

Като съзнателно преживяване доверието се поддава на интроспекция, но то е и начин на поведение, който може да се наблюдава и от околните.

Ериксън разглежда базисното доверие, като крайъгълен камък на ВИТАЛНАТА ЛИЧНОСТ.

Съществува етап на включване, в който бебето е възприемчиво към онова, което му се предлага. Ако на бебето не се предават и др. стимули освен храна, то може да се промени рязко в разпространяваща се защита или летаргия. Още в началото на живота си детето се среща с основните морални ценности на своята култура. Кризата на оралният период е трудно да се оцени и още по трудно да се удостовери.

При успешно преодоляване на кризата в този период Азът се засилва.

Водеща е устойчивата вяра, в удовлетворимостта на първичните желания, независимо от ограниченията на зависимостта.

Доверието става способност за вяра - жизнена потребност, за която човек трябва да намери някакво институциално потвърждение.

Индивидуалното доверие става обща вяра, а индивидуалното недоверие - общо формулирано зло. Най кратката формулировка за постигане на идентичност в младенческа възраст е “Аз съм това, което се надявам, че имам и давам”

Ø                 ВТОРИЯТ СТАДИЙ е РАННО ДЕТСТВО (мускулно - анален стадий).

          От втората до третата година в живота на детето е момента на автономността или на съмнението. През този етап все още силно зависимото дете започва да преживява своята автономна воля. Родителят и детето са неравностойни.

            Целият живот на малкият човек през този период се превръща в битка за автономия.

Този етап е решаващ за отношенията между любящата добра воля и пълното с омраза упорство, между сътрудничеството и ината, между себеизразяването и натрапливото самоограничение или смирено покорство.

Прекомерната тактичност може да доведе до формиране на чувство за срам и неадекватност вместо до чувство за адекватност и самостоятелност.

Психосоциалните кризи могат да са изразени в АВТОНОМИЯ (НЕЗАВИСИМОСТ) или СРАМ и СЪМНЕНИЯ.

При успешно преодоляване  волевата сила се определя към упражняване на избор както и към самоограничения, въпреки срама, съмненията и гнева срещу контролът упражняван от другите. Отпечатъкът на етапа на автономността е: “АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО МОГА ДА ЖЕЛАЯ СВОБОДНО”.

Ø                 ТРЕТИЯТ СТАДИЙ е ВЪЗРАСТТА НА ИГРИТЕ (двигателно - генитален стадий).

            От 4-тата до 6-тата година, според Ериксън е времето на ИНИЦИАТИВАТА или на чувството за ВИНА. В зависимост от грижите и възпитанието детето може да формира чувства на свобода или неадекватност и вина.

То се научава да се движи по - свободно и по - енергично. Чувството за боравене с речта и  езика се усъвършенства. Въображението се разширява до много роли. Детето се опитва да разбере възможните бъдещи роли и по - точно тези, които си струва човек да си представи.

Великият властелин на инициативата в този период е СЪВЕСТТА.

Един от най - дълбоките конфликти в тази възраст е причинен от омразата и разочарованието към родител, който е служел първоначално за модел и проводник на съвестта. Моралът в този период може да стане синоним на отмъстителността и подтискането на другите. Патологичните последствия от този етап могат да се появят много по - късно, когато конфликтите в инициативата могат да намерят израз в хистерично отричане или самоограничаване, непозволяващи на индивида да живее според собствените си  вътрешни възможности.

Всичко това може да бъде “свръх-компенсирано” чрез показ на неуморна инициатива, чрез енергично заемане с всичко, на всяка цена. За този етап е валидно: “АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО МОГА ДА СИ ПРЕДСТАВЯ, ЧЕ ЩЕ БЪДА”.

Ø   ЧЕТВЪРТИЯТ ПЕРИОД е УЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ

 От 6-тата до 11-тата година е епохата на изобретателността, в която се утвърждават способностите или малоценността.

Ако в този период усилията и опитите да се овладее средата бъдат блокирани може да се изгради слаба мотивация за постижения и ниска самооценка.

По никое друго време детето не е готово да учи бързо. Това е периодът, в които децата се учат да печелят признание, развиват упоритост и се адаптират към неограничените закони на възрастните. Опасност в този период е отчуждението от  самото себе си и от задачите, които са му поставени.

На тази възраст детето: [4]

- поема задължения;

- учи се на дисциплина;

- усвоява технологии на "правене" на неща;

- прави нещата синхронно;

- взаимодейства с другите, настроено е да споделя съвместна работа;

- конструира и планира;

-наблюдава и имитира работата на другите - особено тази, която е интересна и разбираема за него;

-способностите и инициативата му растат.

Този етап е най - решителния в социално отношение. Той се характеризира с действеност и чувство за създаване.

В този период валидна е максимата:“АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО НАУЧАВАМ”.

Ø      ПЕТИЯТ ЕТАП е ПУБЕРТЕТА И ЮНОШЕСТВОТО /от 12 до 18 година/.

Поведението на  юношата в този период става много различно. В него се преживяват на по-различно равнище кризите на предишните периоди. Това е периода през който водещи са доверието и автономността. доверието е в развитие и парадоксалното е, че в дадени моменти може да се превърне в отричащо недоверие именно поради страх от отхвърляне.

Автономността се проявява в желание за вземане на самостоятелни решения, но и в страх от провал.

„Особено важно за юношата е да бъде верен - на себе си и на най-близките приятели. Верността е категория, която Ериксън поставя като маркер за положително решаване на кризата в пубертета - това е "способността на юношата да остава верен на своите привързаности и обещания, въпреки неизбежните противоречия в ценностната му система"”[5]

            Опитвайки различни роли и вниквайки във възгледите на другите младият човек може да формира у себе си интегрирано чувство за собственото си Аз или да стигне до дифузия и объркване на ролите по отношение на въпроса “Кой съм аз?”. Юношата търси хора и идеи в които да вярва.

 „В пубертета всичко минава под знака на изграждане на его-идентичността. Дори любовта - този двустранен на пръв поглед процес, в юношеството изпълнява по-скоро друга задача - това е по-скоро начин да изпиташ себе си, да разбереш кой си всъщност. "Юношеската любов е в значителна степен опит да се постигне дефиниция на идентичността чрез проектиране на собствения дифузен Аз-образ върху другия и по този начин той да се види отразен и постепенно изяснен"...В пубертета юношата се вълнува кой е той и какъв иска и какъв може да стане, как изглежда в очите на околните и какъв биха искали да го виждат те и накрая - има ли разминаване между представата му за себе си и мнението на околните за него. Този възел от проблеми търси своето разрешение.”[6]

             Юношата търси възможности свободно да взема решения. Отчуждението на този етап е смущение в идентичността.

Ø ШЕСТИЯТ СТАДИЙ Е МЛАДОСТТА. /от 18 до началото на зрелостта 35-40 години/.

            Това е периодът, в който човек преживява  или способността да сподели живота си с друг човек или ИЗОЛАЦИЯ.

Опитите за свързване със света на другите могат да доведат до емоционална, сексуална и нравствена близост с другите хора.

Или при неуспех - да се стигне до липса на близки лични отношения.

Основна задача на този период е развитието на его-идентичността (възрастта 20 - 25 г.) е развитие на способността за интимност.

„Ериксън разглежда интимността в по-широк смисъл - "като истинска и взаимна психосоциална интимност с друг човек, било то приятелство, еротичен контакт или съвместно вдъхновение"”[7]

Собствената идентичност в периода на интимността същевременно противопоставя, различава идентичността на другия, но и се слива с нея, като запазва собствената си идентичност. Това се случва на етапа, при които личността вече е изградила своята базова его – идентичност.

Ако идентичността не е добре изградена се проявяват затруднения в доверителната интимност. Хората, не сигурни в своята идентичност или се отдръпват и дистанцират от междуличностна интимности или се впускат в множество актове на интимност. Те не могат да се доверят на себе си и на другите.

             Този период се основава на формулата: “НИЕ СМЕ ТОВА, КОЕТО ОБИЧАМЕ”.

Ø      СЕДМИ СТАДИЙ – ЗРЯЛОСТ /от 40 до 65 години/

            Зрелият човек се нуждае другите да имат нужда от него.

 Зрелостта се ръководи от природата на това, за което трябва да се полагат грижи.

Генеративността е предимно грижа за създаване и насочване на следващото поколение.

Там, където това чувство не може да бъде постигнато се появява регресия до натрапливата потребност от псевдоинтимност.

Тя особено характерна за стадия на  ЗРЯЛОСТТА. Това е периодът, през който човек насочва вниманието и ресурсите си към собственото си благополучие или към  проявата на загриженост към неща надхвърлящи собственото му Аз - семейство, общество, бъдещи поколения.

Характерно за този период е ГЕНЕРАТИВНОСТТА или СТАГНАЦИЯТА на Аза.

При успешно преодоляване на кризата има всеобхватна ангажираност с това, което се създава. „Основното качество, което се развива и проявява през този период, е грижа. Ериксън не я приема тясно - като грижа за децата, а я поставя в по-широката рамка на грижа изобщо - разбирана като "разширяване на поетите задължения да се грижим за хора, резултати и идеи, към които човек проявява интерес".Тя включва чувство за дълг, желание да дадеш своята дан за бъдещия живот, продуктивност.   Хора, които по някакви причини не са развили у себе си способността да се грижат, а животът им се върти около удовлетворяване на собствените нужди, по-често изпадат в кризата на усещането за безнадеждност и безсмисленост”.[8]

Основната максима в този период е: „АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО СЪМ ПОСТИГНАЛ”

Ø      ОСМИ СТАДИЙ - СТАРОСТТА  /периодът след 65 години/.

            Взависимост от успешността на развитието в предходните стадии човек може да се наслаждава на “обществения си живот” или да преживява в различни степени безнадежността му.

  Последната възраст от живота на човека е белязана или  от личната интеграция или от отчаяние, от чувство за провал, от съжаление за това, което е могло да бъде.

  Човекът в този период се изправя пред ново издание на кризата на идентичността, което Ериксън обобщава в думите: “АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО ОЦЕЛЕЕ ОТ МЕН”.

Такива диспозиции като вяра, сила на волята, целенасоченост, компетентност, вярност, любов, грижи, мъдрост се вливат в етапите на индивидуалния живот.

Според Ериксън психо-социалната сила зависи от целия процес, който регулира едновременно индивидуалните жизнени цикли, приемствеността на поколенията и структурата на обществото, защото тези три неща са възникнали заедно.

Той изразява и оформя нов културен модел за потребностите и същностите на човешкия индивид в социалната, културната и историческата среда, в която живее.

Ерик Ериксън е един от малкото психолози, които проследяват целият жизнен човешки цикъл. В неговата теория развитието продължава през целия живот.

 Материалът е чест от книгата на Камелия Мирчева "Нетрадиционни педагогически подходи. Основни школи в психологията"

---

[1] Ериксън Е. Идентичността: Младежта и кризата сп. Педагогика 1993г. бр.7.8. стр.4

[2] Персонологията предлага обяснение на човешкото поведение, според което личностните и екологическите фактори са равнопоставени. Според персонологията всеки човек е уникален и  социализацията всъщност е компромис между собствените импулси на индивида и изискванията и интересите на заобикалящите го. Силите на обкръжението играят значителна роля за провокирането на психогенетическите лични  потребности - те облекчават или затрудняват достигането на личните цели.

[3] Ериксън Е. Идентичност: младост и криза. изд. Наука и изкуство С. 1996 стр. 133

[4] http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm

[5] http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm

[6] http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm

[7] http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm

[8] http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm