РЕГИОНАЛЕН ТРАКИЙСКИ СЪБОР в Горно Ботево

ОБЩОСЕЛСКИ ПРАЗНИК, ТРАКИЙСКИ СЪБОР  И  КУРБАН В ПАМЕТ НА „ДИМИТЪР КАРЕВ” в село  ГОРНО БОТЕВО, СТАРОЗАГОРСКО

КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА

На 26 октомври 2012 г. за пореден път на Димитровден, в село Горно Ботево, Старозагорско се проведе Селищен празник, Регионален тракийски събор и курбан в памет на Димитър Карев. Празникът се организира от Кметство с. Горно Ботево, Регионален съвет на тракийските дружества в гр. Стара Загора, фондация „Д-р Димитър Щерев”- София, Тракийско дружество „Димитър Карев” и Читалище „Пробуда” в с. Горно Ботево. Тази година празникът беше посветен и 100 годишнината от обявяването на Балканската война.

Първият Тракийски събор в Горно Ботево се провежда през 1998 г.  

През 1996 г., годината на 100-тния юбилей от създаването на Съюза на Тракийските дружества в България и по идея на Председателя на Регионалния съвет на Тракийските дружества в Стара Загора, Петра Мечева[1], в Горно Ботево се провежда земляческа среща на потомците на тракийските българи от с. Бълъкьой. Тази земляческа среща постепенно в годините се превръща в традицонен тракийски събор и селищен празник на селото. На тази земляческа среща се ражда идеята за построяването на паметник на Димитър Карев, патрон на Тракийското дружество в село Горно Ботево.

Димитър Карев /1883-1963/ е възрожденец, народен учител, будител и просветител, автор на книгата "Един кът от Беломорска Тракия /Бълъкьой/.” Той е свързан с историята на Горно Ботево и със заселилите се там  около 50 семейства тракийски бежанци от Бълъкьой,  прокудени от родните си места след Освобождението и последвалите трагични за България войни през миналия век. 

През 1998 г. при откриването и освещаването на паметника, внукът на Димитър Карев, доц. д-р Атанас Щерев[2], дава обет, че докато е жив всяка година на Димитровден, ще прави курбан в памет на дядо си.  И  тази година традицията за 14 пореден път бе спазена.

Горно Ботево се намира само на 18 км. източно от Стара Загора. Землището му граничи на изток със село Плоска Могила, на юг - със село Пшеничево и село Сърнево, на запад - със землището на с. Преславен, а на север, със землището на село Дълбоки.

 На 5 км. от селото минава главен път от София за Бургас, а на 2 км. е железопътната линия София - Бургас. 

Димитър Заяков[3], в книгата си „История на село Горно Ботево” пише: „В миналото, в по-стари времена, на територията на днешното село Горно Ботево са съществували две села. Имената им са били „Шамлий“ и „Кючук Дуванджий“. Има едно предание, в което се говори, че първият заселил се жител  бил, някой си бей. Той  дошъл от Анадола в Мала Азия от местността „Шамлъ“. Знае се, че тази местност и до сега съществувала. Казват, че когато попитали някой  човек, къде работи, той отговарял „при Шамлията“.  И  така, от уста на уста, тези думи са повтаряла, докато самото селище за благозвучие приело името „Шамлий“. Десетилетия по - късно, с течения на времето, тук са дошли и други турски чорбаджии, на вярно заслужили и приближени на султана хора, които по различно време също са изградили свои чифлици. В местността „Калето“, която се намира на територията на днешното с. Горно Ботево, незнайно от кога е съществувало селище с име Дуванджий (Соколово). То е било заселено само от българи. Жителите му са се  ползували от правата да не плащат данъци и да не бъдат посещавани и обезпокоявани от турци, в замяна на което те са им отглеждали и предавали „дивани” (соколи), ползвани за ловните  нужди на бейовете и агите. Във времето, когато върлували чумните епидемии (1812-1837г.), селището е покосено от болестта. За да се отърват от тази напаст, чумата, хората от селото го напуснали и се заселили на нови места. Онези от тях, по-голямата част, на които имотите са се намирали в посока югоизточно от селото се заселили там, на наколко километра по-далече от своето село Дуванджий. Нарекли новото село Буюк-Дуванджий (Голямо Соколово). Това е сегашното село Пшеничево. Другите, по-малката част от хората, на които имотите се намирали на север, се заселили в непосредствена близост до съществуващо по това време с. Шамлий- на юг от него. Дали му име Кючюк Дуванджий (Малко Соколово). Когато дошли на това място, те са заварили съществуващите там три чифлика: на Мустафа Ефенди, на Али Ефенди и на Акиф бей. След Освобождението турското име Кючюк Дуванджий било заменено с българско и се казвало село Соколец. С указ № 462 от 21.12.1906г. двете села били обединени в една административна единица и приели името Горно Ботйово, на името на големия български поет и революционер. По-късно, през 1956г. това име е било осъвременено и става Горно Ботево...”

Читалище „Пробуда” в с. Горно Ботево е учредено през 1927 г. С учредяването на читалището се открива и библиотека, като книжния фонд бил предимно от дарения. През 1930 година в новопостроената сграда на училището с доброволен труд и средства от дарения се прави салон със сцена, което дава възможност на самодейния колектив да представя изявите си и да  поставя и представя театрални постановки. Това ставало до 1954  г., когато е взето решение за нуждите на читалището да се надстрои втория етаж на съществуващата сграда на Поотребителната кооперация. През 1969 година е открита новата сграда, в която и до днес се помещава читалището. Секретарката на читалището Гергана Вълкова с тревога споделя: „...Тази година се навършват 85 години от създаването на читалището.  Библиотеката ни е  с около 7000 тома книги. В сградата на читалището има  салон на два етажа с 350 места. Женската певческа група за автентичен фолклор „Тракийка” и Детско-юношеската  певческа група „Тракийче”са постоянно действащи и  се представят отлично във фестивали, но  сградата на читалището е голяма и се нуждае от ремонт, а средства за това няма...Но днес е празник и няма да говорим повече за проблемите. Във празничната фолклорна програма днес ще участват Женската певческа група към читалището в с. Горно Ботево, Фолклорна група „Фере” с. Ракитница, Певческа група при Тракийско дружество „Одринска епопея” гр. Стара Загора и децата от ОУ „Хр. Ботев” с. Горно Ботево.”

Празникът започна с литургия в Църквата „Свети Димитър”, отслужена от отец Тодор, в памет на загиналите във войните. Храмът „Свети Димитър” в село Горно Ботево е построен след Освобождението, по инициатива на местното население, с доброволен труд и дарения. Записан е в летописната книга на Рилския манастир, като национален културно исторически паметник. Иконите са рисувани от Атанас Гюдженов.[4]

Камъните за строежа на църквата са вземани от старите гробища, които се намирали на около 300 м. северо-източно от селото в местността „Чилийте“. Те били превозени за 2 дена. Майсторът строител на храма е Неделчо Арнаудов. В по стари времена  черквата е притежавала  67 декара ниви, 6 дюкяна и една фурна. 

Тържествената част на празника започна с приветствено слово на госпожа  Иванка Атанасова, кмет на с. Горно Ботево:„...Преди няколко години Тракийската организация в селото ни започна да организира Регионален тракийски празник на Димитровден. Възобнови се честване и на селищен празник на Горно Ботево. Съхранена беше традицията този празник да бъде именно днес, на 26 октомври. Това породи и днешната идея цялото население на с. Горно Ботево да излезе и да празнува, както селищния си празник, така и тракийския събор. Всички знаем, че почти във всяка къща в селото има потомци на бежанци. Нека поколенията си подадем ръка, нека направим така, че в променилите се обществено икономически условия завистта, омразата и делбата, отстъпят място на уважението, добронамереността, на желанието да направим живота си по-добър, но всички заедно, ръка за ръка. Това е първият селищен празник, в който аз участвам като кмет на с. Горно Ботево. Искрено се надявам да сме успели да създадем добра обстановка, за да можете да се повеселите и да забравите за несгодите в ежедневието си...”

Мариана Манева[5], председател на Тракийско дружество в село Горно Ботево и потомка на бежанци от село Балъкьой, представи на кратко житието на Свети Димитър и продължи: „...В този слънчев октомврийски ден, всяка година се събираме за да почетем паметта на нашите предци. Да си спомним и никога да не забравяме за пролетите сълзи и нечовешката мъка от раздялата с родното място. Да помним и никога да не забравяме онези, които с кръвта си отстояваха и работиха за освобождението и обединяването на България. Днес, ние честваме 100 години от началото на Балканската война. Война, довела макар и за кратко до освобождаване на Одринска и Беломорска Тракия. Отново границите на България се миели от три морета, но за кратко... Тази война ще остане в спомените ни с проявения нечуван героизъм на българския войник... По време на Балканските и Първата световна война Горно Ботево  е дало 45 жертви на фронта. Днес, сто години, след Балканската война, ние, признателните потомци отдаваме заслужена почит пред паметта им. Това вековно село, Горно Ботево и неговите състрадателни жители са проявили съпричастност и човеколюбие и са приютили бежанци от Беломорска Тракия. Тук се намира най-голямата компактна маса на преселници от с. Балъкьой. Днес, ние сме се събрали за пореден път да си спомним за оная дълга върволица от прокудени и търсещи спасение хора, пропъдени от родните си места, оставени без дом, без семейства, без средства за преживяване, но все пак намерили сили в себе си да отстояват християнската си вяра и българска народност и да търсят спасение в нашата родна България. Нека си спомним и за всички ония, които оставиха и костите си по бойните полета и да се поклоним пред паметта им...”

Петра Мечева, председател на Регионалния съвет на Тракийските дружества в Старарозагорски регион и на Тракийския женски съюз в България поздрави присъстващите с думите: „...Днес, Димитровден, именният ден на патрона на Тракийско дружество в с. Горно Ботево честваме празника и  правим поклон пред делото на Димитър Карев. Правим поклон през всички знайни и незнайни герои, загинали по бойните  полета на България, отдали живота си за свободата ни...”

Доцент Атанас Щерев, внук на Димитър Карев каза: „...Младите хора, мъжете на Горно Ботево са загинали по бойните полета, заради каузата -  България. Преди 100 години българският народ извършва един велик подвиг. Преди 100 години правителството и политиците не са си свършили работата, но българските воини, нашите момчета са направили нужното с героизъм, подвиг и себеотрицание. Те са дали живота си, за да имаме днес държава. Преди 100 години тръгват колоните на прокудените от родните им места бежанци. Те са не само прокуден от домове си, но са жестоко  преследвани, изтребвани  и унищожавани. Те преминават през отчаянието и безнадеждността и намират надежда, че могат да продължат да живеят в България. Петдесет семейства от Бълъкьой намират надежда тук, в Горно Ботево, където и днес живеят техните потомци...Днес, ние честваме Димитровден, денят, на  който в миналото е започвала учебната година. Днес, се покланяме пред паметта на загиналите във войните и си припомняме ония тежки събития, довели до обезбългаряването на Беломорска и Одринска Тракия.  Прекланяме се и си спомняме, защото паметта на България ще остане жива само, ако ние, днешните българи, потомците на живялите преди нас българи я помним и завещаваме  на децата си...”

Приветствено слово бе произнесено и от Катя Димитрова, секретар на кметство  в село Дълбоки.

 

Николай Колев, представител на Обществения съвет на с. Горно Ботево благодари на спонсорите на празника. Той каза: „...Този празник се осъществява благодарение на финансовата подкрепа на първо място на фондация „Д-р Щерев” гр. София, на ЗКУ – Горно Ботево, Фермер 2000, Тодор Генов, Йордан Колев, Иван Христов /Зюмбюла/, Маневи 90 ООД, „Нежел Ж” ЕОД, Станимир Иванов, ЕТ „Петко Хаджиев” ЕТ „Радосдин” и  Арго ким ООД. Изказвам дълбоката си благодарност към организаторите,  всички спонсори и към всички които подкрепиха празника морално и с труда си...”

След приключването на официалната част бяха поднесени цветя пред паметника на загиналите във войните[6] и пред паметника на Димитър Карев.

Тържеството продължи с фолклорна програма и курбан в памет на Димитър Карев.

Сред гостите на празника бяха  Димитър Шалапатов[7], секретар на Тракийските дружества в България, Дияна Щерева, внучка на Димитър Карев и д-р Мария Коновалова, правнучка на Димитър Карев.

Повече снимки могат да бъдат видяни на линк
http://www.facebook.com/media/set/?set=a.511460915531419.121904.100000025457975&type=1

---

[1] Петра Филипова Мечева е родена на 16 май 1931 г. в гр. Тополовград в семейство на родители бежанци от Беломорска Тракия. От 1992 г. е председател на тракийско дружество „Одринска епопея” в Стара Загора и на Регионалния съвет на Тракийските дружества в Старозагорски регион. От 1997 г. председател на възстановения Тракийски женски съюз в България и  член на Централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България.

[2] Доц. Атанас Щерев е роден е на 3 април 1945 година в гр. Първомай. По време на неговото раждане баща му д-р Димитър Щерев е на фронта. Детството младежките години на Атанас Щерев преминават в Стара Загора. Много силно влияние в живота му оказва неговият дядо по майчина линия възрожденецът, народният учител и будител Димитър Карев. През 1970 г. завършва Медицинска академия в гр. София, а по - късно специализира акушерство и гинекология, гинекологична ендокринология и репродуктивна медицина. От 1985г. е доктор на медицинските науки. През годините на лекарската си практика специализира в Москва, Германия, САЩ, Виена. Работил е в град Кюстендил, Перник и София, в Институт по ендокринология, в Институт по акушерство и гинекология, в „ Майчин дом”.. За някои той е лекарят, който пръв провежда оплождане ин витро в България. Защото той полага основите на най-модерните технологии за лечение на безплодието и създава първата специализирана акушеро-гинекологична болница в страната ни.  За други е политикът, народният представител в 36, 39 и 40 Народно събрание. За трети е авторът на над 200 публикации, презентации и монографии в чужди и наши списания. Това са част от неговите популярни социални лица. Но малцина знаят, че той пише поезия и че пее превъзходно. Той вярва, че „съвършенството на живота е вътре в човека”. За него се знае, че е бивш заместник председател на Българския лекарски съюз, основател и бивш председател на Българската Асоциация по репродуктивно здраве, но малко известен е факт, че той е заместник - главен редактор и съосновател на списание „Диагностичен и терапевтичен ултразвук в медицината”. За хората от Горно Ботево, доц. Щерев е внукът на Димитър Карев и човекът, който винаги изпълнява обещанията си.

[3] Димитър Динев Димитров – Заяков, автор на книгите  „Родословие на рода „Заякови“  в с. Горно Ботево (1833- 2003 г.)”,  „Спомени за моите родители“ /2009/, Историческа памет“, хроника за загиналите през войните от горноботевската община войници” /2010/. Предсои излизането от печат и на книгата му „История на село Горно Ботево”.

[4] Атанас Гюдженов (1847-1936) Начало на формулярКрай на формулярае роден на 24 октомври 1847 в Пазарджик, починал е на 12 декември 1936 в Стара Загора. Изучава живописното майсторство, помагайки на братовчед си Стефан Андонов през ваканциите. През 1864 работи църквите "Свети Иван Рилски" и "Св. Константин" в Пловдив (1865-1866). Заедно рисуват църквите в Хасково, Асеновград, Перущица и околните села. От 1873 до 1874 работи със Ст. Доспевски. По това време той изпълнява и самостоятелни поръчки: стенописите на "Св. Константин и Елена" в Пазарджик (1874). След Освобождението 1878 Атанас Гюдженов се установява в Стара Загора. Освен като иконописец се изявява и като сценограф.  С неговото име са свързани най-ранните художествени събития в Стара Загора след Освобождението. Наследник на стар възрожденски род, той е типичен представител на онези ентусиасти, които съдбата е избрала за прехвърляне на духовния мост между две епохи. Изписва сводовете и куполите на десетки храмове. Близък е с Митрополит Методи Кусев. През 1880 год., заедно със зограф Васили от Трън си поделят поръчката за изписване на иконите за църквата „Св. Иван Рилски" в Раднево. През 1883 год. създава над 40 икони за храмовете на Стара Загора, с.Трояново, с.Коларово и т.н. По това време се осъществяват и първите му срещи с известния зограф и революционер Георги Данчов. През 90-те години идват поръчките за храмовете в с.Руда, с. Кирилово, с.Оряховица, с. Калояновец, с.Хрищени, с.Братя Кунчеви и т.н. Рисува икони за църквите в с.Любеново, с.Ловец, с.Тракия. През 1914 год. завършва стенописите си за църквата „Св. Архангел Михаил" в село Михайлово.

[5] Мариана Манев е родена през 1963 г. в Стара Загора. По професия е икономист. От 2009 г. е Председател на Тркиско дружество “Димитър Карев” в Горно Ботево.

[6] Войнишкият паметник, издигнат на централния площад в Горно Ботево е построен е през 1924г., предимно с дарения.

[7] Димитър Шалапатов е роден на 11 ноември 1954 г. в с. Малки Воден, Хасковска област.Произхожда от семейство на бежанци. Дядо му по майчина линия е от с. Доганхисар, а баба му от с. Домуздере, села в Западна Тракия. По майчина линия дядо му е от село Синекли , Чорленско /Източна Тракия/, а баба му от село Сюитя, Мала Азия. Учи в Стара Загора и Пловдив. Гт 1997 г. е в ръководството на Хасковската тракийска организация, а от 2000 година е неин председател. От 2001г. е член на централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България, а от 2008 г. е избран за главен секретар. Автор на книгата „Българските християнски селища в Западна /Беломорска/ Тракия.”

Училището в Лесидрен

Училището в  с.Лесидрен
Камелия Мирчева 

/Материалът е част от книгата "За Лесидрен и лесидренци"/

  В по-ранни времена към църквата е имало килийно училище. Било е основано около 1850г. и в него са се обучавали ученици до четвърто отделение /деца от 8 до 9-10 годишна възраст/. До направата на сградата на новото училище учениците са обучавани в килийното училище и в мазите на частни къщи. Всяко отделение е учело в различни къщи, пръснати из селото. В долната махала е имало училища в три къщи.

За всяко отделение е отговарял по един учител, който е преподавал по всички предмети. От 1901г.са се образували и отделения за ученици до 13 годишна възраст. По-високо образование се е получавало по градовете.

                                                  На снимките: Възстановеното килийно училище в с. Лесидрен

Върбан Попски, най-големия син на поп Михаил е първият вишист в селото. Завършил е право в Белгия. Неговата сестра Кина Михайлова завършва медицина във Франция и се завръща в България около 1920 година. За кратък период от време тя е лекар в с. Лесидрен. 

Дядо Шишко също е пратил синовете си Илия и Денчо да учат право и педагогика, а Съйо Христов е завършил зъболекарство в чужбина.

Имало е и няколко човека завършили педагогика - Нейка Колева Попска /Шаферска/, Върбан Дочев, Йото Марковски.  През 1923г.в Лесидрен пристига за учител Съби Бочев, който по късно е назначен за директор на училището. Родом е от Славщица, но идва в Лесидрен и остава тук.

В Държавен архив Ловеч /Дело №2 фонд 162 к / е запазена Летописна книга на училището от периода 1897 година до 1935 година. Тя съдържа 40 листа и в нея са описани по учебни години назначените учители /представени са в таблица №3/

                                                                                                               Таблица №3

Учебна година	Назначени учители
1897/98	Илия Филипов , Иван Рашков
1898/99	Лазар Василев, назначен на мястото на Иван Рашков
1899/1900	Стоян Петков, назначен на мястото на Лазар Василев
1900/1901	Илия Филипов, Стоян Петков
1901/02	Назначени Нанко Маралиев и С. Дечева
1902/03	Назначен Георги Гърков
1903/04	Назначена Кина поп Михайлова
1904/05	Сия Дечева и Дунчо Бояджиев
1905/06	Кина поп Михайлова, Сия Дечева и Дунчо Бояджиев
1907/08	Илия Филипов, Сия Дечева, кина поп Михайлова, назначен Васил Стоянов
1908/09	Дунчо Бояджиев, Васил  Стоянов, Кина поп Михаайлова, назначен Стефан Дечов
1911/12	Васил Стоянов, Дунчо Бояджиев, назначени Сия Богданова, Р. Богданов и Велика Маринова
1912/13	Велика Маринова, назначени Пенка Найденова, Екатерина Кунева и Въло Андреев
1913/14	Пенка Найденова, Екатерина Кунева , Въло Андреев, назначен Иван Урумов
1914/15	Пенка Найденова, Екатерина Кунева, Въло Андреев , Васил Стоянов, назначен Никола Христов
1915/16	Пенка Найденова, Екатерина Кунева, Въло Андреев , Васил Стоянов, Никола Христов назначени Райна Гроздева и Тотка Баева
1918/19	Назначен Денчо Калчев
1919/20	Назначена Йона Денчева
1920/21	Назначена Невена Вълчева
1921/22	Пенка Найденова, Райна Гроздева, Йона Денчева, Невена Вълчева,Въло Андреев, назначена Иванка Даневска
1922/23	Пенка Найденова, Райна Гроздева, Йона Денчева, Невена Вълчева,Въло Андреев Иванка Даневска, назначени Николина Петрова и Радка  Стойкова
1923/24	Пенка Найденова, Райна Гроздева, Йона Денчева, Невена Вълчева,Въло Андреев Иванка Даневска, Николина Петрова и Радка  Стойкова, назначена Катина Христова,Стоян Петков, Михаил Вълчев
1924/25[1]	Катина Христова, Стоян Петков, Михаил Вълчев, Кольо Георгиев, назначени Йонка Илиева Шишкова и Кольо Георгиев
1925/26	Назначени Съби Бочев, Въто П.Зеленски, Евдокия Г.Нанева и Георги М.Стойков
1926/27	Съби Бочев, Върбан Дочев, назначени Николина Персова и Марийка Ц.Толева
1928/29[2]	Съби Бочев, Върбан Дочев, Йонка Илиева Шишкова, Кольо Георгиев,Пенка Найденова, Райна Гроздева, Йона Денчева, Невена Вълчева,Въло Андреев Иванка Даневска, Николина Петрова,Радка  Стойкова, Катина Христова, назначени Иванка Бочева и Драга Незкова
1929/30	Съби Бочев, Върбан Дочев, Николина Петрова, Иванка  Бочева, назначена Марийка К.Георгиева
1930/31	Назначена Цветана поп Василева, Радка Г.Пешева и Димитър В.Лаков
1931/32[3]	Пенка Найденова, Вълко Андреев, Райна Андреева, Невена Шишкова, Иванка Бочева, Върбан Дочев, Мара Георгиева, Йото Стоянов, назначени Стоян В. Шаферски и Богдан П.Йорданов
1932/33	Съби Бочев, Стоян Шаферски, Нейка Михайлова, Найда Георгиева, Пенка М. Петрова, Мара В.Бояджиева
1933/34	Съби Бочев, Стоян Шаферски, Нейка Михайлова, Найда Георгиева, Пенка М. Петрова, Мара В.Бояджиева
1934/35	Съби Бочев, Стоян Шаферски, Нейка Михайлова, Найда Георгиева, Пенка М. Петрова, Мара В.Бояджиева

---

[1] Срещу тази учебна година е отбелязано, че училището е посетено от министерски пратеник Стоян Стоянов

[2]  Отбелязано е, че Съби Бочев е награден от Министерството на просвещението за извънкласна дейност със сумата от 1000 лева

[3]  Съби Бочев е директор на училището до 1946 г.

      В летописната книга на училището, която започва да се води от учебната 1935/36 година пише:”Мъгливи октомврийски и ноемврийски дни на болка и тегла. Царува страшния удар на дифтерията и заплашва мало и голямо. Училищният живот се нарушава от масовото отсъствие на децата. Участъковият лекар кръстосва селото на длъж и на шир, като непрекъснато дава съвети и напътствия срещу голямото зло. Майки леят изобилно сълзи по болни и невръстни деца. Черковната камбана извести за смъртта на 6 годишно момиченце. Непреживяна мъка! Черното було се спуска върху друга бедна къща и отнема едничката радост 7 годишно момиченце. Бързо прозвуча плач и ридание по изгубената рожба”

     В същата летописна книга пише:

   „21 август 1937г.е истински празник! Радва се балканското селце, че скоро в него ще затракат машини, ще проечат усои и ще приканят трудолюбивият българин към по-хубави дни. Децата тръгват към кооперативния гатер. Всички са радостни, че на това мило тържество ще присъства и техният околийски инспектор. Освещаването на гатера свърши.Свирката изсвири и мощно „ура” се разнесе наоколо”.

      В „Енциклопедия на българските селища”изд. от 1938 г. е съхранен въпросник, попълнен от Съби Бочев, директор на прогимназията в Лесидрен, в който пише, че в основното училище: ”…има 6 учители в първоначалното училище. Прогимназия има в с.Лесидрен с 3 учители  и с 142 ученика.” През този период  учители са били:Вълко Андреев, Райна Андреева, Невяна Шишкова, Иванка Бочева, Върбан Дочев, Мара Георгиева, Йото Стоянов, Стоян Шаферски, Найда Врабевска.

                  На снимката: Учителката Райна Андреева и нейни ученици /снимката  е предоставена от Павлина Добрева/

        В непубликувания ръкопис[4] „Няколко думи за един живот”на художника Мирчо Вътов Мирчев  четем : „ ...В първо отделение /сега І клас/ никой не ме заведе. Сам отидох заедно с торбичката, в която при плочата за писане имаше и четвъртина просеник, глава лук и няколко ореха. Учителката ни Пенка Найденова, стара мома, куцичка и по възрожденски добра ни прие много ласкаво, като свои чеда. как съм се научил да чета и пиша сега не си спомням, но зная че никак не ни беше трудно. Във второ и особено в трето отделение учихме вече отечественознание. Аз много обичах да слушам учителката, когато ни разказваше историческите събития и още в часа ги запомнях до последната дума. Иначе в къщи никой не ме питаше какво съм научил и какво не съм. Пък и като се върнех от училище все ми намираха някаква работа: или добитъка да паса или да правя нещо друго. Никой не ме питаше дали имам да уча за утре. Но аз имах добра памет, запомнях всичко в часа и въобще се учех задоволително...”

     На 11 юни 1937 г. комисия е одобрила мястото за изграждането на сграда на училище и читалище. На 10 април 1938г. започва строежа на училището, проектирано от арх. Христо Дандолов. По-късно сградата е продължена от арх.Димо Мишев.

    През май 1939г. започва строежа на втория етаж на сградата на училището. Работата се ръководи от Цочо Майсторов, на когото се е плащала надница от 200лв.

   На 1.ХІІ.1939г. на посещение в селото са министъра на народното просвещение Филов и министъра на вътрешните работи Г.Недев.

     Сградата на училището е завършена през 1940 година. Основите се изкопават през юни същата година.Тя е строена  само със средства от дарения и с трудова повинност от населението, без никакво финансова помощ от държавата.

    В книгата е отбелязано, че през ноември 1937 г. населението построява кей, който да спре страшното рушене на брега от реката. Кмет на селото по това време е бил Васил Попов.

         През 1950 г.в учители са били Марийка Тантулска, Мирчо Мирчев и Анастасия Дочева. Директор на училището по това време е  Милка Марковска.

  През 1952 година към училището е открита първата полудневна детска група, с учител Пенка Мирчева. В групата е имало 33 деца. По-късно се построява детска градина и Пенка Мирчева е назначена за директор. Броят на децата в яслена възраст е наброявал 128. Първата директорка на детската градина  Пенка Мирчева Нешкова[5] разказва:” Родена съм на 27.9.1933 година в с. Лесидрен в семейството на Дойка и Мирчо Нешкови.Основното си образование завърших в училището в село, а средното в гр. Тетевен. През 1951 година завърших Института за детски учителки в София. През 1952 година бях назначена, като учител в новоткритата временна детска група, която от 1 септември премина в полудневна. В групата имаше 33 деца. Тя беше към училището. По това време директор на училището беше Мирка Марковска, а по-късно стана Илия Стоянов. Имаше много деца в селото и това доведе до построяването на новата детска градина…Омъжих се за Христо Петков Нешков. Новата детска градина беше пълна с деца.Назначиха се млади и ентусиазирани детски учителки и в детската градина имаше 5 групи деца, от които едната с деца в яслена възраст. Детската градина е отличавана с много грамоти и награди за добра педагогическа и учебно-възпитателна работа…Целият ми трудов стаж от 31 години премина със смеха, плача и радостта на децата. И до ден днешен спомените за веселите детски гласчета, които с игри и песни огласяха квартала на детската градина не ме напускат и ми вдъхват сили. Белите ми коси се увеличават с годините, а спомените ми за професионалния и житейски път не ме напускат, а ми помагат чрез миналото да живея в настоящето и да мисля за бъдещето…”

    

     От 1989г. до настоящият момент директор на детската градина е Павлина Колева Добрева. Тя разказва[6]:”...Предучилищното образование в Лесидрен започва своето развитие през 1952 година с откриването на подготвителните /предучилищни групи/ към ОУ „Васил Стоянов Марковски”, като първата учителка е Пенка Мирчева. През 1970 г.се откриват още две предучилищни групи на  целодневно обучение с учителки Лиляна Игнатова и Павлина Ралчева. През 1971г се открива ЦДГ с четири групи. Назначават се още две учителки Веселина Панкова и Цеца Стойкова. Като учителки в детската градина са работили Райна Симеонова, Петя Крайнинска, Пешка Иванова, Веска Краева, Дилайла Тодорова. През 1981г. се завършва строежа на сградата, специално проектирана за детска градина, в която се обучават 105 деца в четири възрастови групи. Директор на детската градина по това време е Пенка Мирчева, а учители са: Веселина Панкова, Цонка Калчева, Павлина Добрева, Светла Балевска, Веска Краева, Бонка Радева, Ана Алексиева.

    В момента в ОДЗ „Здравец” има две групи, едната смесена  и едната подготвителна за първи клас. Има и детска ясла с медицинска сестра Росица Димитрова.За периода 2000-2008 г. учители са Павлина Добрева, директор с група, Цонка Калчева, Бонка Радева и Оксана Губка.

През 2007г. детското заведение чества 25 години от създаването си. На тържеството присъстваха много гости и бивши учители...”

     През 1953г. в училището са назначени учителите: Динка Николова, Стефка Маринова, Мария Илиева, Валентина Югова и Андрей Ралчев. 

                     На снимката: Учителките Валентина Югова, Мария Илиева и Божана Стойкова /снимката е предоставена от Божана Стойкова/

Мария Илиева /Мария Василева Атанасова/ е родена на 8.09.1928 г. в с. Голям Извор. Завършва полувисш учителски институт в гр.Кюстендил. Работи като начална учителка в училището в с. Лесидрен  до пенсионирането си през 1983г.

Мария Илиева разказва[7]: „...Незабравими спомени имам за моята учителка, а после колежка и директорка Милка Марковска. Тя ме е учила една година в родното ми село Голям Извор. Работила съм 2 години в с. Славщица и 1 година в с.Сърнец, Добричко и  36 години, като начална учителка в училището в Лесидрен”.

                                          Валентина Югова

Валентина Югова /Фатма Ибрахимова/  е родена на 21.5.1934 г. в . Лесидрен.  За себе си тя разказва[8]:”...Израснах в бедно семейство. От първи до седми клас съм ходила главена пастирче. Основното си образование завърших в училището в Лесидрен. През есента на 1947 година под влиянието на Йото Марковски постъпих в българо-мохамеданската гимназия „М. Синай” в гр. Пловдив. След нейното разформироване завърших педагогическо училище. През 1952 година работих като учителка в с. Елховец, Смолянско. А от 1954 година до пенсионирането си  през 1989 г. със стаж 37 години съм работила като начален учител в училището в с. Лесидрен. Първият ми випуск са учениците , родени през 1947 година. Бяха 54 ученика и се наложи класа да бъде разделен на две паралелки. На едната класен ръководител бях аз, а на другата Машка Илиева. На 15 май 1957 година свързах живота си с Сергей Асенов Югов от Кирчево. Имам дъщеря Алина, зет Мануш и две внучки-Светлана и Вяра.

В училището в Лесидрен попаднах в много добър колектив. Заварих като преподаватели господин Бочев и господин Шаферски.  По онова време в селото имаше много млади хора и много деца. Помня, че родените през 1959 година деца бяха 39. Когато се построи физкултурния салон  и общежитие в училището в Лесидрен учеха и ученици от Кирчево, Сопот, Малка Желязна и Славщица. Имаше времена, когато много от учениците ни живееха на колиби и отсъстваха често от училище. Когато ученик отсъстваше учителите отиваха до дома му, за да разберат причините. Спомням си, че с Машка Илиева, Марийка Тантулска и Милка Марковска отидохме да посетим Иван Куков, който живееше на Голешарката. Това си е доста отдалечено от селото. Когато пристигнахме и майка му го потърси, той се беше скрил в курника. Тогава разговаряхме с него и Иванчо стана редовен ученик. Такива посещения правехме много. Спомням си, че на Мечкарските колиби живееха – Величка, Съйо, Анка, Дочо, Пенка и Дико. Помня, че на посещение тръгнахме  аз, Шаферски, Бочев, Стефка Маринов и Андрей Ралчев. Заваля сняг, но той не ни уплаши. Родителите ни се радваха, а ние бяхме доволни, че децата идват редовно на училище...Обичах работа си и винаги съм се радвала на успехите на моите ученици. Имаше и много забавни случки. Спомням си, когато като съвсем млад учител бях класна на първи клас и дойде инспекторът Б. Пеев на посещение на урок по четене.  Темата беше „Буквата С”. На края на часа инспекторът поиска да види дали всички ученици са овладели преподадения материал и започна да изпитва учениците върху думичките от буквара. Всички четоха добре, но когато дойде ред на Иван Петков, който беше висок почти колкото мен, но повтаряше няколко години му се паднаха думите „тесла” и „смок”. Думите бяха написани, а до тях имаше нарисувани картинки. Думата тесла Иван прочете без проблем, тъй като позна картинката, но когато стигна до смок, той с много висок глас изрече „Зъмня”. Класът се смя, позасмя се и инспектора, а аз така се притесних, че ми идеше да се скрия вдън земя. В живота Иванчо стана много добър човек и съвестен работник. Пак на един такъв открит урок, но в ІV клас, по литература учениците трябваха да рецитират наученото стихотворение. И Тошко на бай Илия Желязвенеца, започна да декламира, но по едно време нещо явно позабрави текста и замълча, след което каза:”Олеле, другарке, закучих се”...Обичах много професията си. С учениците ходехме на екскурзии и на излети. Обичам много да пея. Като учителка имам стаж 37 години, но като самодеец в читалището са 48 години. И в момента продължавам да пея във вокалната група...”

                                               Божана Стойкова

От 1954г. до 1960 г. като дружинен ръководител в училището в с. Лесидрен работи Божана Велева Стойкова. Тя е родена на 24 юни 1932 г. в с. Джурово, завършва  Института за начални учители в гр. Враца. Божана Стойкова разказва[9]:”... Успехите на учебното дело в Лесидрен се дължаха преди всичко на местните кадри, който с много любов и професионализъм обучаваха малки и големи и вземаха активно участие в целия социален и обществен живот. Такива бяха: Съби Бочев,  Стоян Шаферски, Милка Марковска, Нейка Шаферска, Марийка Атанасова, Стефка Маринова, Валентина Югова, Мара Георгиева и др. Съби Бочев и Шаферски бяха стожерите на училището, за мен те бяха пример във всяко едно отношение, от тях научих много, за което съм им благодарна. Те винаги идваха първи на работа. Подреждаха си необходимите за работа помагала, подготвяха си плана на дъската. Бяха великолепни педагози и изключителни личности. Спомням си, че правихме поход през дългия и труден маршрут от Лесидрен през Васильовската планина до с. Шипково. По време на пътуването господин Бочев разказваше на учениците за различните растителни и дървесни видове.  Имаше създаден много клубове по интереси, в който децата се възпитаваха в трудолюбие, любов към родината и  взаимно уважение. По-силните ученици помагаха на по-слабите, за да не изостават в усвояването на учебния материал. В клубът по интернационална дейност, който се ръководеше от Илия Цоков, учител по руски език се изучаваха песни и танци, провеждаха се срещи и прегледи на художествената самодейност. Най-добрите ученици се представяха на районните и окръжни прегледи. Печелили сме много награди. Спомням си, че много добре пееха Атка и Фатма Хаджиеви, Дора Радева, Гюлбие Къдриева, Кунка Костова, Павлина Иванова. Като рецитатори се изявяваха Лиляна Краева, Въто Петков, Борислав Бочев,  Димитър Добрев и Цонка Дачева, която освен това беше и великолепна певица и акордеонистка.През 1960 година бях отличена от министерството на просветата и културата за 24 май със значка „Отличник”. През 1956г. се омъжих за Сава Стойков. От 1960 година започнах работа в  НОУ „Йосиф І” в гр. Ловеч. Обичах много работата си и съм награждавана с много отличия.[10]. От 1965 г. започнах работа, като начален учител в НУ”Марко Иванов” в гр. Ловеч, където се пенсионирах..През различните години съм участвала в много самодейни форми в танцов състав в с. Лесидрен, в учителски хор в гр. Ловеч. Работих като учител-методист, бях дописник на Окръжния вестник в Плевен в периода от 1957 до 1959 г. и на окръжния вестник „Заря на комунизма” гр. Ловеч...През 2001 година със съпруга ми напуснахме града на люляците Ловеч и се завърнахме в Лесидрен...

... Отдавна съм се разделила с училището в Лесидрен, но спомените ми са запазени. Не мога да забравя учителите, с който съм работила през най-хубавите години от моя живот  Маша Атанасова, Илия Стоянов, Валентина Югова, Пенка Мирчева, Нейка Шаферска...Годините минават, неусетно отлитат. Мислено ги проследявам, изнизали са се една по една, като зърната на броеница. Животът ми преминава, но не съжалявам за нито един изживян ден.  Като си помисля колко деца съм изучила и на колко от тях съм помогнала да дадат най-доброто от себе си и да израснат добри и почтени хора...”

     От 1959 г. до 1991г. директор на училището в с. Лесидрен е Илия Стоянов Атанасов. Той е роден на 18.ІІІ.1930 г. в Лесидрен. През 1954 г. завършва Учителски институт за прогимназиални учители в гр.София, със специалност математика и физика. Една година работи, като учител в училището в Кирчево, след което през 1955 г. започва работа в училището в Лесидрен. Илия Стоянов си спомня[11]:”...През годините, когато бях директор на училището се построи общежитието с капацитет 100 места, физкултурния салон с големина 10 /20 м. спортната площадка, училищната работилница, която се обзаведе с абрихт, щрайхмус, фреза и др. машини. Построи се ученическия стол с капацитет 100 места. През мое време се експериментираше целодневното обучение със занимални. Създаде се зоокът и една паралелка с ученици на 6 години бе обучавана по програмите на Сендов. В периода, през който съм бил директор на училището всички ученици, кандидатстващи след VІІ клас в елитни училища, в математически и езикови гимназии са били приемани, като са се класирали още на първия тур."

      След 1960 г. са назначени учителките: Венета Манолова, Динка Петкова, Величка Нинова, Миролюб Алипиев.  

         Венета Манолова е родена на 12.4.1940 г. в гр. Ловеч. от 1960 до 1995г. /35 години трудов стаж/ е учителка по физическо възпитание и трудово обучение в училището в с. Лесидрен. През различните години е преподавала по руски, френски и география. Венета Манолова си спомня[12]:”...Постъпих на работа, като учител в ОУ”Васил Стоянов Марковски”веднага щом завърших. Тогава в училището все още нямаше спортна площадка и физкултурен салон. Часовете се провеждаха направо на тротоара, до училището. Часовете по гимнастика се провеждаха в класните стаи, като за целта се носеха два броя дюшеци. Условията до построяването на спортната площадка и физкултурния салон си бяха трудни за работа, но учениците обичаха часовете по физическо възпитание. Ходехме по състезания. Имахме отбори по волейбол, баскетбол и хандбал. По състезанията винаги бяхме в първите места. Когато разговарям с мои пораснали ученици, те си спомнят именно състезанията...През 1981година дойдоха от Спортното училище в Ловеч да набират ученици. В класа имаше 20 момчета и всичките покриха нормативите, необходими за приемане в спортното училище. През1983 година се проведоха Републиканските състезания по спортна гимнастика. Ние се класирахме на ІV място в страната. Спомням си, че всяка година водехме учениците на екскурзии. Беше много хубаво. В автобуса децата пееха и всички се смеехме. Тогава имаше бригади в селското стопанство. Ходехме с учениците да берем сливи и малини. Имаше първенци в работата. Беше много весело Учителския колектив беше много задружен и добър. Посрещахме заедно празници  и  рождени дни...”

        В периода от 1971 до 1975 г. като начален учител в училището в с. Лесидрен работи и Соня Вълова Филипова. Тя е родена на 9.11.1950 г. в с. Лесидрен. Завършила е Институт за начални учители в гр. Плевен и българска филология във ВТУ”Кирил  Методий.”

   От 1991г. директор на училището е Катя Стойкова. В настоящия момент директор на  училището е Веска Радева.

   Учители в училището в с. Лесидрен са били: Веска Колева,  Християна Рашкова, Милена Мотева, Георги Нонов, Наталия Хумбаждиева, Гунка Попова, Валентина  Найденова, Камелия Ангелова, Красимир Райков, Росица Енева, Диян  Банчев,  Поляна Димитрова, Веска Краева и др.

  В момента в училището работят Милчо Мирчев, Стоян Димитров, Магдалена Рашкова, Мила Василева, Мима Савова, Валентина  Дишева, Геновева Златева, Яна Минчева.

В училището в Лесидрен съм учила до VІІ клас. Училището е едно такова място, което не само ти дава знания, а те формира и като личност. Но това може да се случи само, ако в училището работят не просто учители, а личности. Добрият учител носи в себе си огън към знанието и любов към своите ученици и към работата си. 

 Добър учител е този, който може да открие индивидуалните способности на всяко дете и да ги стимулира да се развиват. Добрият учител е взискателен, когато трябва, но той знае как да дава подкрепа, обич, внимание, а това е постоянен процес, а не само за времето на преподавателската заетост.

За щастие през определени периоди  в училището в Лесидрен са се сформирали такива невероятни екипи от личности и великолепни преподаватели, които са  оказвали изключително голямо влияние върху своите ученици и са ги стимулирали и амбицирали не само да обичат науката, а и да се развиват и реализират в живота си.

      Един от тях е Съби Бочев Динов, невероятно талантлив педагог и директор на училището в Лесидрен. Той е роден на 22 ноември 1900 година в с.Славщица. Имал е 10 братя и сестри, като  2 ма от тях са починали по на 2 годинки. Най-големият му брат се е изселил в Америка. Съби Бочев е завършил гимназия в Ловеч и Педагогическия институт в Плевен. През 1925 година започва работа като учител в с. Славщица, а от 1929 година в училището в Лесидрен. Във вестник „Стандарт” бр. от 15 юни 2001 година в статията „Учителят столетник” четем:”... В президенството Съби Бочев Динов дойде  облечен в черен костюм, бяла риза и вратовръзка. Възрастният учител влезе в зала „Гербова” сам, без помощта на своите близки. „По професия казвам, че винаги съм бил народен учител, защото съм учил децата на моя народ. Вече 67 години живея и работих  в Лесидрен. Животът си отдадох на това село и нито един мой ученик не ме посрами. Всички мои ученици станаха достойни хора, много от тях са и вишисти. Човешката личност се гради още в най-ранна възраст. Точно тогава е нужно тя да попадне при достоен човек, за да стане самата тя достойна. После в живота се явяват хиляди изкушения, в които трябва да оцелеем и да останем човеци. Ако сме научени на добри неща от малки, няма да ни е трудно да се съхраним като достойни хора в последствие Отделният човек, за да живее дълго, трябва да спазва много неща. на първо място трябва да има човещина. Всяка една човешка групировка, от семейството до държавата трябва да се гради именно на базата на човещината. Човещината, добротата, трудолюбието и дисциплината са нещата, без които никой от нас не може, ако иска да остане в паметта на потомците си с добро. Човещината проявена, към някого в труден момент, може да му вдъхне вяра и да му даде самочувствие да продължи напред. В този смисъл човещината е втори живот”, каза той след награждаването си на президента Стоянов...”

Пак в същата статия 100 годишният Съби Бочев казва:”...Някои се оправдават, че децата им са разхайтени, защото нямат много време от работа и обществени ангажименти. Дори да си много зает, можеш да възпиташ достоен човек, стига да подходиш към него с доброта и любов...Любов към учителската професия ми вдъхна моята първа  учителка Сяра Баръмова.Помня как пишехме на плоча с калем, а после с молив....за да запомни детето урокът трябва да се онагледи. на моите ученици давах да пипнат всички пособия в училище. Да направят опити сами, да помиришат, да вкусят, ако става въпрос за безвредно химическо вещество. Когато сетивата участват във възприеманото наученото остава за цял живот.”

Журналистката Силвия Николова[13] пише за него:”...Съби бил най-добрият й ученик, но родителите му не винаги имали пари да му купуват книги и учебни помагала. Затова, когато Сяра Баръмова забележела, че моливът и тетрадката му свършват, го задържала след часовете и му подарявала нови, купени с  нейни пари”.

/На снимката: Президентът Петър Стоянов награждава през 2001 година Съби Бочев за изключителните му заслуги в областта на образованието и послучай честването на 100 годишният му юбилей с орден Стара планина – І степен./

        Друг невероятно талантлив учител, преподавател по математика и френски в училището в Лесидрен е бил  Стоян Вътов Шаферски. Изключителен математик. Завършил гимназия в гр.Плевен и математика в СУ „С.Климент Охридски”. Бил е студент на академик Кирил Попов и проф. Брадистилов. Неговата внучка Нели Шаферска си спомня:”...Дядо беше изключително личност, безкрайно любознателен човек, който се интересуваше от история, география, но най-много обичаше математиката. Спомням си, че нощно време до късно решаваше задачи...Имаше невероятно чувство за хумор. Разказваше много увлекателно, използваше  афоризми и анекдоти...”

        Неговата съпруга Нейка Шаферска е преподавала география, физкултура и вероучение. Тя е внучка на Михаил поп Атанасов. Завършила е Педагогическото училище в гр.Ловеч.

       Сигурна съм, че няма човек, които да не си спомня поне една случка от живота си прекаран в училище. Сигурна съм, че всеки един човек е запазил някакъв спомен от свои учител.

      Аз лично никога няма да забравя, думите на моята първа учителка, незабравимата Милка Марковска, след като бях ударила във ІІ клас един мой съученик, който се подиграваше  и тормозеше по-беззащитно дете от класа. Тя ме погледна и каза: „Видях какво се случи, знам, че сигурно имаш много важна причина да го удариш. Искам да ми разкажеш защо го направи.” Говореше тихичко и внимателно. Разказах й и тогава тя ми каза:”Разбирам какво те е подразнило, разбирам защо си се ядосала, но ми се иска да запомниш, че най-лесно е да удариш или накажеш човек, но това може да го озлоби и да отключи още лоши постъпки в поведението му. Най-трудното нещо е да накараш човека сам да иска да бъде добър и да постъпва добре. Ти си умно момиче и затова ще ти дам една много трудна задача, за чието решение ти сама ще определиш крайния срок. Искам да помислиш и да опишеш  начините, чрез които човек би могъл да накара околните да дават най-доброто от себе си.”

Това определено беше едно от трудните домашни.

Мислих и писах много дълго време, разсъждавах по проблема и после отново говорихме с госпожа Марковска. Тогава тя ми разказа за силата на думите, за прошката  и за любовта. Разказа ми го толкова търпеливо и добре, даде ми примери чрез приказки, че аз повече никога не си и помислих да разрешавам какъвто и да е проблем чрез физическа сила. 

Много години по късно в един разговор с нея й припомних този случаи, а тя отвърна: ”Това не съм запомнила, но помня едно твое съчинение за есенната гора”. И аз помнех това съчинение. Бях в ІІІ клас и нещо си говорех със съученичката си по време на часа. Госпожа Марковска се обърна към мене и ми каза:” Виждам, че явно ти е скучно и затова ще те помоля да опишеш есенната гора, част от която се вижда през прозореца. Дори, ако искаш може да излезеш на двора и да я погледнеш за малко. Но я опиши така, че всички ние, като прочетем написаното, да поискаме да бъдем там.” Смънках нещо от рода, че едва ли ще мога толкова добре да го направя, пък и се чувствах виновна, че съм нарушила дисциплината в часа. Тогава моята учителка  дойде до мен, сложи си ръката на рамото ми и тихичко ми каза: „Аз вярвам, че можеш. Ти можеш да постигнеш абсолютно всичко, което пожелаеш”.

Не знам доколко добро беше съчинението, но години по-късно и през целият ми живот в моменти на трудности съм чувал тези думи и те са ме окуражавали да продължа напред. Тези думи ми помогнаха да не се отказвам, а да  вървя , въпреки трудностите и да вярвам в себе си.

Друг много важен учител в моите ранни ученически години беше Величка Нинова, моята преподавателка по български език и литература.

Тя ми вдъхна любов към книгите и ми откри онази магия на словото, която остана в мен за цял живот. Величка Нинова е от онези рядко срещани педагози, които могат да те накарат да чувстваш думите. Спомням си как ни четеше откъсите от литературните творби. Благодарение на нея обикнах поезията.

Тя беше ръководител на един кръжок по „Художествено слово”. Всяка година подготвяхме драматизация по български народни приказка. Поканите за представлението изработвахме сами. В салона на училището се събираха родители и гости.

Друга незабравима моя учителка е Стефка Маринова. Тя ми преподаваше по изобразително изкуство. Когато разбра, че проявявам  по-засилен интерес към този предмет започна да ми носи албуми с репродукции на художници. Даваше ми да ги занеса в къщи, за да мога да ги разглеждам спокойно. Един ден ми каза да я изчакам след часовете и ме заведе в читалището. Показа ми картините на Петър Дочев, Мирчо Мирчев и Въло Лечев, които бяха там и ми каза: „Ако наистина искаш да се занимаваш с рисуване, ще  ти е нужна по-сериозна подготовка, която аз не бих могла да ти дам. След малко ще дойде Мирчо Мирчев, които води кръжок по рисуване и ще те заведа при него.” Тогава бях във ІІ  клас. Години по-късно си дадох сметка, че именно на Стефка Маринова дължа първото си докосване до изкуството на световните галерии и музеи. По-късно в училището в Лесидрен по изобразително изкуство ми е преподавала и Динка Николова. Тя е най-търпеливият учител в моя живот. Преподаваше ми и по математика. За мен тази дисциплина винаги е била не дотам интересна, считах я за суха и скучна. Динка Николова беше човека, който внимателно и търпеливо ми обясняваше задачите  и от уважение към нея аз влагах много усилия в овладяване на математиката.

---

[1] Срещу тази учебна година е отбелязано, че училището е посетено от министерски пратеник Стоян Стоянов

[2]  Отбелязано е, че Съби Бочев е награден от Министерството на просвещението за извънкласна дейност със сумата от 1000 лева

[3]  Съби Бочев е директор на училището до 1946 г.

[4]  Ръкописът се съхранява в ХГ „Вароша” гр.Ловеч под инвентарен № 402

[5] Разказът е записан през 2006 година

[6] Разказът е записан през 2007 г.

[7] Разказът е записан през 2007 г.

[8] Разказът е записан през 2007 г.

[9] Разказът е записан през 2007 г.

[10] През1962 г. Божана Стойкова е наградена с орден „Кирил и Методий”-ІІІ степан, който й е връчен от Георги Куликов, тогава секретар на Народното събрание. За професионалната си дейност е отличена 12 грамоти от градски, общински, окръжни и национални институции, 4 значки „Отличник” и 7 медала.  През 1982г. е удостоена със званието „Заслужил учител”.

[11]  Разказът е записан през 2007г.

[12] Разказът е записан през 2008 г.

[13] статия „Учителят столетник” в-к „Стандарт” от 15 юни 2001 г.