ПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА, ПЪК ДА СТАВА КАКВОТО ЩЕ

ПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА, ПЪК ДА СТАВА КАКВОТО ЩЕ

интервю на Камелия Мирчева с Мариана Манева

Тя е родена на 8 април 1963 г. Завършила е Математическа гимназия в гр. Стара Загора и ТУ в гр. Варна със специалност икономист – счетоводна отчетност, магистър по финанси. Работила е в изчислителния център на ДЗУ Стара Загора ш като счетоводител в ТКЗС с. Горно Ботево. От 1993 г. и до днес е управител и собственик на счетоводна къща. Владее руски и английски. Омъжена. Майка на две деца. От 2009 г. е председател на Тракийско дружество „Димитър Карев” с. Горно Ботево. За себе си твърди, че е „вечно търсещ и преследващ целите си човек.”

С нея се запознахме се преди няколко години. Тогава аз вървях по стъпките на Димитър Карев и проучвах съдбата и историята на тракийските бежанци. Тогава животът ми направи неоценим подарък. Срещна ме с един прекрасен човек, невероятен специалист и съмишленик. Когато й казах:”Имам една идея и ми трябват още 9 човека, с които да започнем да я реализираме.” Тя много внимателно изслуша думите ми, усмихна се и отвърна: „Давай, ще го направим.” Това постави началото на историята за нетрадиционната кампания на бюлетина 55 за общински съвет в Стара Загора. Защото точно тези нейни думи ми вдъхнаха кураж и надежда, че има смисъл да се прави промяна. В началото бях сама с една идея. После станахме двама, трима...десет души и една бюлетина. Сега сме много, но колко точно, ще разберем на 23 октомври.

За мен е огромна чест да я представя на читателите на блога си. Нейното име е Марияна Манева.

Мариана, разкажи нещо повече за историята на Съюза на тракийските дружества и за Тракийско дружество „Димитър Карев” в с. Горно Ботево.

Съюзът на тракийските дружества в България е национална, патриотична културно-просветна организация на тракийските бежанци и техните потомци в страната. Тракийските дружества обединяват преселниците от Одринска и Беломорска Тракия. Чрез дейността си те са отстоявали правата на бежанците от тези региони и популяризират местата, на които са извършени най-тежките престъпления на геноцид над българското население, потърсило спасение от унищожението. Днес ролята на тракийските дружества е насочена основно към културно-просветна дейност, свързана със запазването на паметта на потомците, с посещение на родните места на дедите им, с организирането на тракийски събори, насочени към разпространение и съхранение на тракийския фолклор и обичаи.

От 2009 г. съм председател на Тракийско дружество „Димитър Карев” в с. Горно Ботево. В момента се опитвам да събера пъзела на историята на дружеството.

През годините документите за дейността му са разпилени. Тази част от историята ни все още тъне в тъмнина. Пъзелът е доста объркан. Спомените на хората се заличават с годините и с поколенията. Трябва да се работи, да се запази родовата памет. Но общо взето, както и в цялата ни държава всичко се отлага за друго време в очакване някой друг да свърши работата. И докато чакаме по-възрастните хора си отиват от този свят, а с тях си отива и родовата памет.

Как преминава най-често денят на Мариана Манева?

Малко тривиално може да звучи, но денят ми преминава в работа. Проучване на последните новини, занимаване с основната ми дейност - счетоводна отчетност, срещи с различни хора и техните проблеми, които се опитваме да разрешим заедно. След изморителния ден се отдавам изцяло на семейството си и на възстановяване на работоспособността ми за следващия работен ден. Допълвам останалото време с четене на художествена, историческа и специализирана литература.

Ти си потомка на тракийски бежанци, би ли разказала историята на семейството си?

Дядо ми по майчина линия, Димитър Стоянов Караманов е роден в с.Балъкьой през 1907 година. През 1913-1914 година заедно със семейството си е принудително изселен от там. През 1959 година се заселва в с. Горно Ботево и там пребивава до края на дните си. Родът ми по бащина линия е от с.Горно Ботево. Тук, в Горно Ботево, аз се чувствам като човек на мястото си. Тук са корените ми и тук обичам да се връщам и да си почивам.

Историята на тракийските преселници в село Горно Ботево е свързана с името на Димитър Карев. Би ли разказала нещо повече за това.

Има написана кратка история за Горно Ботево. Тя е записана от Трифон Козарев, дългогодишен учител в селото. Записките са допълнени от Радослав Костадинов, който дълги години е бил директор на основното училище. Според този ръкопис първите сведения за Горно Ботево датират от ХVІІ век със заселването на турски бей в местността „Шамлъ”. Шамлии е било наречено и първото селище. То се е състояло от няколко турски чифлика. През 1837 година в околностите е имало и друго село Кючук Дуванджии, което е било заселено само с българи. Селото е било свободно от турски посещения и данъци, тъй като жителите му са доставяли на агите и бейовете догани /соколи/, които са използвали за лов. След Освобождението се заселват и 30 семейства преселници от Беломорска Тракия. Именно тези семейства, в по-голямата си част преселници от Бълъкьой ,са свързани с името на Димитър Карев, авторът на книгата „Бълъкьой - един кът от Беломорска Тракия”.

От разказите на моите близки знам, че през онези години са съществували приятелски отношения между семейството на Димитър Карев и Карамановия род.

Какви са предимствата и недостатъците на това един човек да живее и работи в България? Какво би искала да се промени?

Предимство е, че живее и работи в родината си и за родината си, а недостатъците идват от това, че няма общовалидни и еднакво важещи правила за всички. Ето това е най- голямото предизвикателството да оцелееш в трудната и объркана обстановка, защото в едно подредено общество се живее лесно. Аз лично съм привърженик на реда, дисциплината и отговорността. Когато има точни и ясни правила и общовалидни за всички санкции при нарушаването им се създава ред. А редът води до формирането на дисциплина. Това са нещата които бих искала в обществен план да се променят, както в България, така и в Стара Загора.

Имаме много закони, но приложението им е избирателно към различните категории граждани. Време е вече законът да е един за всички. Да не гледаме в чуждата паница, да не чакаме някой да дойде от някъде и да ни реши проблемите, а да се стремим сами да си уредим живота, такъв какъвто искаме да го живеем тук, в България. Да градим бъдещето си без злоба, без омраза, а чрез диалог и конструктивни решения.

Но промяната в живота на хората трябва да започне не само в обществен, но в и в личен план. Ако ние създадем един добър личен модел на възпитание и поведение в семейството си, на работното си място, в населеното място, в което живеем, във взаимоотношенията си с хората, това постепенно ще доведе до промяната. Животът винаги ни предоставя право на избор какви да бъдем. Животът ни предоставя и право на избор кого да подкрепим и на кого да предоставим правото да решава от наше име.

Сега е момента да се направи правилният избор. Когато човек гласува, той поема отговорност да избере някой, който може или не може да промени живота на населеното място, в което живее. Някой, който притежава или не дадени качества. И ако хората сметнат, че няма смисъл в това да гласуват, те просто оставят някой друг да решава вместо тях. И твърде често забравят, че с тяхното неучастие в избора са допринесли за случващото се. В този смисъл е добре всеки да се замисли върху думите, че всеки народ си заслужава управниците, защото сам да си ги избира. Или не избира, бих допълнила. Иска ми се повече хора да осъзнаят това и да отидат в неделя да гласуват.

Каква е преценката ти за политическата действителност в момента?

На този етап политическата действителност е доста взривоопасна, каквато винаги е била по време на избори. Политиката трябва да се прави от зрели хора, с устойчиви морални принципи и голям професионализъм. Ако хората в управлението са стойностни, почтени, честни, компетентни и некорумпирани, те ще могат да изискват и да налагат тези принципи и качества. Време е потърсим тези качества, когато правим изборите си кой и какви хора да ни управляват. Години наред ние гласувахме за различни политически партии, но досега, нито една от тях не отговори лично на моите очаквания за промените, които исках да се случат.Най-голямото ми разочарование от политическия живот в страната е дълготрайният застой и дългогодишното безочливо и безобразно разграбване на страната ни.

Привърженик съм на убеждението, че не партиите, а личностите в партиите могат да осъществят промяната. И колкото повече личности има в една организация, независима каква е тя, толкова повече ще са сътворените дела. Именно определени личности ме мотивираха да приема да участвам в листата на бюлетина №55 за общински съветници в гр.Стара Загора.

Какво е най-голямото постижение на Мариана Манева?

За мен най-голямото ми постижение е, че несгодите в живота и всички препятствия, през които съм преминала не успяха да сломят вярата ми в доброто, не успяха да насадят в душата ми омраза, злоба и отмъстителност. Винаги съм следвала принципа “ако не можеш да помогнеш на някого, то поне не му пречи“.

Удовлетворена съм от факта, че живея сред близки хора, които винаги и безрезервно са ме подкрепяли. Имам верни приятели, на които мога да разчитам. Живея и работя в един от най-хубавите градове на България - Стара Загора. Дядо ми на времето казваше, че камъкът си тежи на мястото. И аз знам, че моето място е тук. Никога не ми е минавало през ума да емигрирам от България. Обичам страната си, обичам Стара Загора и Горно Ботево и именно тук, се чувствам, като камъка, който си тежи на мястото.

Какво е разбирането ти за таланта и за успеха?

Талантът е Божи дар. Всеки човек има някакъв талант и трябва да го развива. А успех е това да си на точното място, в точното време и да си удовлетворен от това, което вършиш.

Кои са най-важните за теб ценности?

Най важни са всички общочовешки добродетели, сред които любов, трудолюбие, съпричастност и състрадание, родолюбие, доброта, почтеност и човечност.

Кое би определила като най-голямото зло?

Най-голямото зло са омразата, алчността, злобата, насаждането на нетърпимост и нетолерантност на хората едни към други. Глупостта също е голямо зло. Глупавия човек може много да навреди не само на себе си, но и на другите.

Смяташ ли, че времето, в което живеем е интересно и с какво?

Да. Времето в което живеем е интересно. Всяко време е интересно. Нашето поколение изнася на плещите си последиците от прехода. Колко поколения трябва да понесат товара на безумни управленчески решения на шепа хора?!...

Повече от 20 години всеки ден се събуждам с надеждата, че в България все пак нещо ще се промени и че тя ще стане райско кътче за живеене, но уви?! Едни и същи обещания, едни и същи хора и нищо ново. Всички ние виждаме проблемите, виждаме и това, как тези, които би трябвало да ги решават и имат властта да ги решават нехаят. Повечето хора могат да назоват имената на проблемите. Но трябват и хора, които да могат да ги решат. Именно тук е ролята и мястото на личностите в политиката. Защото само личностите могат да променят събитията. Защото само личностите могат да кажат не, когато трябва и да отстоят, въпреки всичко позициите си. Нужни са ни не само хора, които имат идеи, но хора които могат да реализират идеите си. Хора, които могат да застанат смело пред всички, да поемат отговорност и да заявят кои са и в какво вярват. Хора, мислещи, можещи и притежаващи морални качества.

Определяш ли себе си, като щастлив човек и защо?

Да! Щастлив човек съм. Много малко са хората, които наистина са щастливи. За мен щастието се изразява в това да водиш съзнателен и стойностен живот, да създадеш семейство с обичан човек, да отгледаш деца и да видиш, че макар и с преодоляването на много трудности успяват да се докажат като стойностни и добри хора и родители.

Щастие е да виждаш и да се радваш всеки ден на малките си внуци. Щастие е да можеш а изкажеш почитта и уважението към майка си и да си заобиколен с обичта на хората, които обичаш. Щастие е да обичаш професията, която работиш и да усещаш уважението, което имат към теб, хората които си допуснал да те опознаят малко по-отблизо в личен и професионален план.

Кои са сбъднатите мечти на Мариана Манева и за какво продължава да мечтае?

Успях да се реализирам в професията си. Успях да създам здраво и задружно семейство. Мечтая да имам повече време да се занимавам с внучетата си. Мечтая да посетя още много красиви и свързани с нашето историческо минало места.

Нещата, които те радват и натъжават

Радвам се, че живея в най-красивото кътче на света, България. Но ме натъжава и факта, че живея в държава, в която поредното управление е и поредната грешка, която всички сме длъжни да изтърпим. И я изтърпяваме толкова стоически и дългогодишно, че по-голямата част от живота ни премина. Надеждата ми е, че вече е дошло време народа да се опомни и да събуди. Да обмисли добре ситуацията и да се вземе в ръце, като направи поне този път правилния избор.

Любима мисъл, ако имаш такава.

Никога не казвай не мога. Прави каквото трябва, пък да става каквото ще.

20.10.2011г.

Радиестезията е като каране на колело

Радиестезията е като каране на колело

интервю на Камелия Мирчева

с Марин Баев

Марин Баев е роден на 03.03.1954 г. в Димитровград. Завършва средно специално образование – математическа паралелка в гимназията „Иван Вазов” в Димитровград и Минен техникум с дипломна работа на тема „ Биолокационно проучване на подпочвени аномалии”.

При едно посещение в Москва през 1983 г. той се запознава с Джуна (Евгения Давиташвили), с която експериментират съвместно в областта на приложение на радиестезията при диагностика на различни заболявания. През лятото на 1990 г. Марин Баев завършва курс по безконтактен масаж при Джуна и започва интензивно да се интересува от алтернативни методи на диагностика и лечение на различни болести.

Впоследствие установява, че известна част от заболяванията се дължат на неподходящи места за живеене и работа (т.нар. геопатогенни зони или зони със силни електромагнитни излъчвания). През 1997 г. завършва 3-годишен курс по класическа хомеопатия. След дипломирането си работи в областта на класическата хомеопатия и биоенерготерапията.

Господин Баев, разкажете нищо повече за срещите си с Джуна, с Петър Димков и с баба Ванга.

Джуна е много приятен събеседник. Обича да рисува. В картините й има много космически мотиви. А при Петър Димков попаднах случайно.Това се случи през 1976г. Той погледна в очите ми и каза, че имам три съсирека, посочи големината и мястото им. Бях много впечатлен. До този момент не съм предполагал, а още по-малко и вярвал, че някой ще погледне в окото ти и ще види какво има в тялото ти. След като диагностира заболяването ми Петър Димков направи план за лечението на билкова основа. Беше с много сложни съставки, но резултатите бяха зашеметяващи. Петър Димков бе невероятна личност. Имаше много силно излъчване и голямо визуално въздействие. Самото му присъствие, говора му действаха отпускащо, успокояващо и лекуваха. Изключителна личности и невероятен човек. Такива хора, като него рядко се срещат. Баба Ванга?!...При нея съм ходил 7-8 пъти, по различни поводи. Веднъж й носих буркани с мед, но понеже съм много разпилян и разсеян човек ги забравих върху оградата на къщата й в Петрич. Залисан в приказки с околните забравих да й дам бурканите. След три месеца отново ходих при нея по друг повод. Отивам и гледам бурканите с меда, си стоят там където ги бях оставил. Една съседка излезе, дойде при мен и ми каза:”Ти ли си тоя дека забрави меда?!..Щото Баба Ванга рече, че тоя дека забави меда, ке дойде след 3 месеца пак”.

Какво представлява радиестезията? Какво може да се измери по радиестезичен път и по какво се различава радиестезичният анализ от медицинската диагностика?

За радиестезията?!...Според мен не може да се каже, че е наука, тъй като щеше да се изучава в университет. Радиестезията е като каране на колело. Може да се научиш, а може и да не се научиш. Тя е нещо много индивидуално, както са индивидуални и хората и техните папиляри по пръстите на ръцете.. Всеки човек носи уменията си за нея в себе си и въпреки това не всеки се научава. Когато бях при Джуна се случи нещо много интересно. Един мъж, идваше при нея. Тя го лекувала и симптомите изчезвали, но след 3 – 4 месеца се връщали отново. Отново го лекувала и така до следващите няколко месеца. Това беше времето, по което бях започнал да проследявам лечението на хора с проблеми в съня. В земята има нееднородности, които изкривяват магнитните силови линии на Земята и така деформират човешкото енергийно поле. Те влияят и на отделните органи и системи в човешкия организъм. Една такава зона може да действа лечебно, ако в нея се стои 10-15 минути, но ако се стои повече време тя разболява. Такъв беше и случаят с човека, пациент на Джуна. Трябва да има баланс и определена доза. Когато дозата е с мярка, тя лекува, когато се превиши – разболява, а когато се прекали с нея може дори да убие човек. Чрез радиестезията може да бъде установено дали има отклонение във фините структури на човека.

Казвате, че всяко нещо в материалния свят излъчва и приема вълни. Отнася ли се това за нещата, които нямат материално тяло като знаците и символите например?

Почти 70 % от информацията получаваме чрез очите. Знаците и символите могат да генерират в нашето съзнание енергия, която да действа градивно или да разрушава. Биополето на човека е резултат от сбора на биополетата на всички клетки и отделните органи, като цяло. Когато човек се стресне и уплаши неговото биополе се свива. Кучетата са много сензитивни животни. Те усещат човека и затова едно куче лае по някой, който на пръв поглед е спокоен, а спрямо друг просто върти опашката си.

Бихме ли могли да измерим излъчването на всичките тези предмети, на произведения на художествените занаяти и изкуствата?

Доказано е, че при фотографиране върху негатива, а след това и върху позитива остава част от биополето на човека, затова добри ясновидки, като Стоянка от Димитровград, могат да правят диагностика и по снимки. Същото е валидно и при рисуването. Във всяка картина художникът оставя част от своето биополе и енергия.

Вредни ли са предметите, които имат отрицателно излъчване?

Не, когато не се прекалява с ползването им.

Кажете няколко думи за търсенето на води, какво е специфичното в този вид радиестезични замервания?

При търсенето на подпочвени води е малко по-лесно, защото при тях има динамика.

Съществува ли възможност по радиестезичен път да се определим какъв е най-подходящият метод за лечение и как става това?

По радиестезичен път може да бъде избрано по-доброто от две подходящи хомеопатични лекарства. Чрез биополето подсъзнанието може да избере най-подходящото.

Бихте ли разказали за геопатогенните зони и за заболяванията, които възникват вследствие на тях.

В моята скромна практика съм установил, че при жените, оплакванията, свързани с геопатогенните зони са неспокоен сън, постоянна промяна на положението на тялото, напрежение в стомаха, образуване на миоми, главоболие. При мъжете се проявяват в стягания в гърдите и инфаркти.

Твърди се, че мащабно умалените копия на пирамиди балансират земните и космичните енергийни потоци. Имат ли лечебни свойства пирамидите, какви са те и как бихме могли да ги приложим в нашето ежедневие?

Мисля, че се казваше генератор на Фланеган. Представлява една тавичка с наредени в нея малки пирамиди При счупвания се поставя над фрактурата и тя зараства за дни. Генераторът на Фланеган е патентован в Чехия през 70 те години и е ползван много успешно.

В последно време много се говори за пространствено – времевите тунели, за звездните порти.

Това е една от трудните части на физиката – физиката та полето. През 1943г. в САЩ правят експерименти за направата на невидим за радарите кораб /СТЕЛТ/ Тоя наистина изчезнал и не бил уловен от радарите, но когато се появил картината била плачевна. Оцелелите от екипажа били психически неустойчиви. Една част от не оцелелите били вградени в стените на кораба. В момента изследванията в това направление са много напреднали, но достъпът до тази информация е много малък. Изследванията са строго секретни. Лабораториите, в които се правят – също. Факт е, че до момента физиците са успели да отворят времеви тунели с двайсет годишен интервал на преместване.

Защо в България има толкова много хора със свръхестествени и паранормални способности?

През 1986 година бях при академик Николай Сочеванов. Точно в този период той беше оглавил Московската лаборатиория по биолокации. Та той тогава ми каза: „Вие българите в радиестезията сте като италианците с музиката. Дай на италианеца китара и той започва да свири, дай на българина багета и той започва да търси.”

Твърди се, че в България има много обекти, оставени от извънземни цивилизации, които съдържат информация за произхода, миналото и бъдещето на човечеството. Какво мислите Вие по тези въпроси?

Да, така е. Един такъв обект е Перперикон. На мой приятел баща му е виждал два пъти по обяд двойно изпъкнал сребрист диск да влиза и изчезва в скалите

В публичното пространство се носят какви ли не легенди по случая с разкопките в село Царичина. Според едни това е най-обикновена дупка в земята, която трябва да се запечата, а според други в дъното на тунела е тялото на първото същество, живяло на Земята. Какво е Вашето мнение по този въпрос?

Имах щастието да познавам д-р Димитър Сираков. По нареждането на академик Казничеев Димитър Сираков е ръководил разкопките в Царичина. Много от нещата не са казани на хората. В залата на края на тунела е имало голямо кристално яйце. При сканирането вътре се е видяло нещо като стол или трон, на който е седял 4 метров човек. Японците са заявили, че могат да го отворят, но не знаят след това какво ще стане.

Постоянно чуваме твърдения, че през 2012 г. ще настъпи краят на света. Какво очаквате вие да се случи през 2012г. ? Какво е бъдещето на Земята и на България?

Земята е живо същество и от време на време боледува. Не знам дали ще се случи точно през 2012 година, но има вероятност до 2025 г. да изригне подводен мегавулкан. За последиците не ми се мисли. Отделят се милиарди кубически метри пепел и газове. Въздухът, такъв какъвто го дишаме сега ще е кът. Слънцето ще изчезне за много, много месеци. Някъде бях чел, че Петър Дънов е призовал всички българи да се завърнат до 2015 година в България. През последните две три години някаква невралгия мъчи Земята. Тя боледува. Не ми се вярва скоро човечеството да промени начина си на мислене и да се издигне над материалното. Да опази и природата и Земята. Вижте какво става, безотговорно някой пали гората, за да може друг да я нареже и трети да я изнесе и продаде. Меричлерската вода, най-минерализираната вода в Европа е на път да изчезне безвъзвратно или да се замърси и да стане негодна за пиене. И това само защото безотговорни хора добиват камъни, който има навсякъде, точно при изворите на водата. тази вода в момента се съсепва от кариерата на Прокопиев и сия. Димитровградския кмет заявява, че не знаел за съществуването на кариерата. Разрешителното според него било дадено от кметицата на гр. Меричлери. Без подписа на Димитровградския кмет, тя /Меричлерската кметица/ едно руло тоалетна хартия не може да купи, камо ли разрешителни за кариери да издава. Но, това е действителността...Преди години Китов в едно свое интервю беше казал, че истинската долина на тракийските царе е в Меричлерски регион. До момента кариерата е унищожила няколко тракийските могили, но на никой не му пука за това. Институциите нехаят.Но представете си за колко години може да бъде вкарана в затвора баба Пена, за търговия с недоказани антични кюнци?!...Докато позволяваме да ни управляват некомпетентни политици ще е така. Лошото е, че хората не обичат да разсъждават. По-лесно им е срещу една бира и две кебапчета да поскачат малко на площада. „На нас не ни трябват политици и циници, чийто мироглед е ограничен от очевидните реалности, а хора, които имат смелостта да мислят и мечтаят за нещата, които никой не е виждал” – това са думи на най-младият президент в историята САЩ Джон Кенеди.

Защо според вас българите боледуват толкова много напоследък?И защо официалната медицина не е достатъчно ефективна при лечението на редица болести?

Когато едно животно бъде затворено, то се разболява от невъзможността да общува с природата. Два пъти по-бързо се разболява, когато приема некачествена /замърсена/ храна и вода. А когато и мирогледа на животновъда е ограничен от очевидните реалности и той не мисли с главата си нещата са трагични. Официалната медицина при един преглед може да опише само следствията от натрупаните симптоми на физическо, емоционално и психическо ниво и като прибавим цените на лекарствата човек най-често си остава само с един преглед. При Джуна бяхме с бай Димо Манолов. Той е най-добрият ирисодиагностик след Петър Димков. В този курс само двамата с него бяхме българи и единствено ние нямахме лекарско образование. По време на една от лекциите чухме коментара на двама руски лекари, които стояха пред нас. Единият от тях каза на другия „цената на един биосеанс вече стигна до 70 рубли”. Бай Димо тогава каза: „ Когато на един биотерапевт и лечител му тропа само касичката в главата, от него нищо друго не става, освен да вреди”

Какво трябва да направи всеки човек, за да бъде по-здрав?

1 супена лъжица мед, 1 ябълка, 3 литра вода и 300 мл. добро червено вино на ден – това е рецептата.

Завършили сте тригодишен курс по класическа хомеопатия. Разкажете нещо повече за това, за методите на лечение на хомеопатията и сферата, в която вие ги практикувате.

Курсът беше 2 години и половина, но със супервизиите и с летните лагери стана три години. Класическата хомеопатия се базира на правилното и подробно систематизиране ва всички симптоми и даването само на един монопрепарат. За всеки симптом е много важно да знаем от какво се подобрява и от какво се влошава . При жените е важно да се знае какво е движението на симптома по време преди и след месечния цикъл.

Какви са предимствата и недостатъците на това един човек да живее и работи в Стара Загора? А в Димитровград?

Стара Загора е едно от най-сакралните места на планетата Земя, място с невероятна енергетика. И не случайно тук решиха да изгорят ракетите. В Димитровград и в Стара Загора има поселения от 8000 години. И въпреки това, за разлика от Стара Загора, Димитровград в момента е селище със затихващи функции, за съжаление. Преди години един руснак, докато си пиел водката и гледал глобуса започнал да отбелязва върху него местата на известните мегалити по Земята. Получила се координатна система от 18 равностранни триъгълника. При прекарването на ъглополовящите им се получила вторична координатна система. България попада в нея. Тепърва в България ще бъдат откривани /ако някой не ги скрие/ открития, от които на научния свят ще му завре главата, като гърне с боб.

Какво е най-голямото Ви разочарование от българската действителност?

В България от много години няма държавници. Управляващите ни в повечето случаи са с психически и умствени дефицити.

Какво бихте променили в България, ако имахте такава възможност?

Бих се върнал в 1991 г. Тогава в Монако се събраха всички монархически партии и приеха 2 годишна програма 2 годишна програма за развитието на България. Тя включваше 70 % от парите да бъдат инвестирани в селски туризъм. Така нямаше да се обезлюдат най-красивите места в България. Щеше да се инвестира в лека промишленост, селско стопанство, балнолечение и семеен бизнес. В България се намира най-минерализираната вода. Мисля си, че ако бяхме станали монархия /каквато България е била 5000 години/ щеше да има една сабя, на която да пише „ЗАКОН”и която щеше да реже всичко, което стърчи над нея. Тогава Доган щеше да си ниже тютюн, Иван Костов да кове бакър, Бойко Борисов да гаси пожари и всеки да работи и да произвежда нещо. Никога в България една чета не се е водила от триста войводи. Това даже и по филмите го няма.

Кои са според Вас най-големите предизвикателства към съвременният човек?

Всяко време си има своите предизвикателства. Истински ценните неща не се виждат и не могат да се пипнат. Те са вътре в сърцето на човека. Най-голямото зло е алчността и завистта.

9.11.2011
гр.Стара Загора

Времето е в нас и ние сме във времето

ВРЕМЕТО Е В НАС И НИЕ СМЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

/пътепис за едно пътуване до Карлово и водопада „Сучурум”/

Камелия Мирчева

Краят на ноември е. Все още в Стара Загора няма наченки на зима, но времето е ужасно променливо. Сутрин е студено, по обяд ненормално топло.

Днес пътувам към един град и към един водопад.

Посещавала съм града, като дете. Нямам спомени от този период. Затова пътувам без очаквания, но с много въпроси. Пътувам за една среща с историята и живота и на един велик българин – най-великият и най-чистият. Пътувам, с надеждата да намеря отговор на въпросите.

Градът е Карлово. Разположен е на 386 м. надморска височина в северната част на Карловското плато. Обвит е с мистерията и тайнствеността на Розовата долина.

Посреща ни тихо и смълчано. По улиците му има малко хора и някак си всичко изглежда пусто и замлъкнало.

Вървя из града и се връщам назад във времето.

Най-ранните сведения за следи от живот в околностите на Карлово датират от VІ в. пр.н.е. – новокаменната епоха. По това време тук са живели тракийските племена одриси. За този период от историята на града напомня само откритото неолитно селище в местността Ясъ тепе и намерените монети от времето на Севт ІІ и Севт ІІІ.

През римската и античната епоха северно от днешно Карлово е минавал Подбалканскя римски път, който е свързвал Сердика със Черно море. Римляните са били странен народ. Строили мостове, пътища и акведукти. Пътищата били павирани и издръжливи и били ползвани хилядолетия след падането на Рим. Тайната на строежи без използване на варов разтвор римляните били научили от траките. Край пътищата, за да ги охраняват строили крепости и калета.

Откритите сребърни тетрадрахми, сечени по времето на Филип ІІ и Александър Велики в околностите на Карлово ми напомнят за това колко много тайни крие тази земя.

Мисля си за тайните и хората, за историята, от която знаем толкова малка частица и за това, че все пропускаме да се поучим от нея.

Тайните, времето и хората, който изграждат и променят времето. Някои за добро, други за не толкова добро. Мислите ми се реят към онова време през Средните векове, когато тук се е намирал Копсис - българска крепост, разположена на около 2 км. от град Сопот и в близост до Карлово. Най-големият разцвет на крепостта, наричана още Аневото кале е бил през втората половина на ХІІІ век, когато тази местност е била част от родовите земи на тримата български боляри Смилец, Войсил и Радослав.

Мисля си за времето?!...За времето, за историята за битките и за цената, която всеки човек плаща, без значение дали е победител или победен, дали е цар, болярин или роб. За онази цена, която е част от живота и е в основата на личният избор на всеки един човек, независимо от това дали той е велик или никому неизвестен, дали е богат или беден, дали е почтен или не съвсем, дали е умен или глупав, нещастен или щастлив...

Мисля си за цената, за времето и за личният избор...И за това, че някъде между тях по различен начин изживяват живота си хората. Преминават през мъки, болки, радост, щастливи дни, успехи и провали и биват погълнати от онзи кръговрат на времето, който започва с раждането и завършва със смъртта.

Времето...

В края на ХІІІ и началото на ХІV век централната царска власт в България западала. Двата големи болярски рода, наследници на царската корона водели битки за българския престол. След абдикирането през 1292 година от престола на цар Георги І Тертер, Смилец успял да се възкачи на българския трон и да управлява до 1298г. Смилец бил женен за дъщерята на византийския севастократор Константин Палеолог, брат на император Михаил VІІ Палеолог. След смъртта на съпруга си тя поема ръководството на държавата, като става регент на непълнолетния си син Иван ІV Смилец. Като ръководител на държавата тя проявява изключителна способност в справянето с другите претенденти за българската корона, но през 1300 година от изгнание се завръща синът на Георги І Тертер – Теодор Светослав. Търновските боляри му отварят вратите на Царевец и тя, заедно с непълнолетния си син намира убежище в Константинопол.

В онези бурни и смутни за България времена Копсис е бил васално княжество на Византия, управлявано от брата на цар Смилец - Войсил. В продължение на около година и половина цар Михаил ІІІ Шишман воюва със Войсил и през 1324 година завзема Копсис.

Връщам се назад. Времето се превърта пред очите ми, като на филмова лента. В нея се преплитат векове и хора. Хора, с различни съдби, оставили след себе си следи във времето.

През четиринадесети век - в близост до днешно Карлово съществували няколко селища. Едното от тях се казвало Сушица. Било разположено източно от града в местността „Свети Пантелеймон” и в землището му имало манастир „Свети Спас”.

Основаването на манастира се губи някъде в мрака на 12-13 столетие, като се предполага, че той е бил „царски”, т.е. даден с права и имоти от цар Смилец. Съществували и три грамоти, потвърждаващи това. Те се пазели до 1870 година в манастира „Възнесение Господне” в Сопот, след което били предадени на Найден Геров, за да ги публикува и оттогава следите им са изгубени. Мислите ми се носят, като хвърчащи капки вода около хората и времето и спират в периода, когато османските турци завладяват България.

Тогава, около 70 години на ХІV век султан Баязид ІІ подарил земите на Сушица на Карлъ Заде лала Али бей. Казват, че когато беят дошъл тук заварил много сняг и затова нарекли града Калъово – снежно поле. Дали това е било така можем днес само да гадаем, но едно е сигурно, когато Карлъ бей дошъл, наредил да разрушат манастира „Свети Спас” и с материалите от него построил през 1485г.джамия. Нарекли я Куршум джамия заради оловният й покрив и днес това е най-старата запазена сграда в града.

Беят позволил на християните да се заселят по-долу от турците. Позволил им и да си изградят свои манастир /Сопотския манастир/. Селото на християните било наречено Шакън махала /Соколската махала/, защото Карлъ бей искал от жителите й да дават по два сокола данък за султана. Около джамията се създало новото селище, наречено Карлъово, което се среща в турските регистри през ХVІ век и под името Карлъоглу.

Селището било касаба /стопански и административен център/ и имало статут на вакъф. Въкъфните селища имали специални привилегии в Османската империя и на жителите им били предоставени много повече свободи и права, отколкото на останалата рая.

Постепенно Шакън махала и касабата се съединили в едно селище. През 1496г. Карлъ бей направил завещание, с което дарил цялото селище за издръжка на джамията, а управлението на вакъфа възложил на петимата си синове. Какво е станало с беят и с неговите синове можем само да гадаем. И докато те потънали някъде из времето, градът останал и продължил своя живот през вековете.

ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО в града е имало около 25 воденици и чаршия с 450 дюкяна, часовникова кула, 18 хана, много чешми и силно развито занаятчийство. Първо жителите на Карлово започнали да използват медни казани за добиването на розово масло.

Открити били текстилна и тютюнева фабрики. Търговията се разширявала и града процъфтявал. Това се случвало, благодарение на статута на града на въкъф. Жителите на Карлово търгували с големи количества гайтани, розово масло, платна, обработени кожи, памук, коприна, анасон, вълна, аби, шаяк, дрехи, басми, железария, стъкла, бои.

През 1810 година будни карловци поставили началото на образователното дело. Райно Попович създал първото училище в града. През 1836 г. карловци построяват нова сграда за взаимното училище, а през 1871 г. отваря врати и новото просторно петокласно училище.

На 11 май 1861 г. карловци основавали читалище, което се превърнало в средище на просвета и революционни идеи.

Мисля си за времето... За онова време, чийто минути безвъзвратно изтичат и необратимо променят съдбините на градове, на хора, на народи, на нации...Мисля си за времето, през което живее всеки човек и за един човек, който е променил времето...

Денят бил 18 юли 1837 година. В семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова се родило момче. Кръстили го Васил.

Баща на детето бил майстор - бояджия от известния попски род Кунчеви, а майката била от рода на прочутият карловски майстор на чешми и калдъръми Кара Иван Тахчиев. Семейството има дъщеря Яна, а по-късно се раждат още три деца - Христо, Петър и Мария /умира на 8 години/.

Онези години били тежки за българския народ. Били времена на робски хомот и на сълзи, на безправие и на преклонени глави, на неволи и несгоди, но и на просвещение.

Било време, в което е лесно да загубиш вяра, надежда, гордост и достойнство, но и време през което можеш да приемеш, че и ти си човек, който има право на свобода. Само че свободата е като хляба. Трябва да се засее, да се замеси, да втаса и да се извоюва.

Винаги когато се докосвам до живота и делото на Васил Левски си мисля за времето. За онова време, за което Левски пише в писмото си от 10 май 1871 година до Панайот Хитов: „Ако е за българско: то времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме” и за другото време, превърнало се в сила, която гради и руши. Мисля си за триумфите, за победите и паденията на човешкия дух и за бесилото. За онова бесило, което показва пропастите между българите и за пътят, който трябва да изминеш към него и след него...

Винаги, когато се докосвам до личността, до живота и делото на Левски изпитвам преклонение и болка. Преклонение пред НЕГО и болка за НЕГО.

Потъвам в неговият подвиг, в неговата саможертва, в неговата самота и усещам непретръпващата болка, която човек може да изпита само по време на своето лично пътуване между „Осанна”, „Разпни го” и техните вариации.

В такива мигове преоценявам и преподреждам собствените си ценности и вярвания относно СМИСЪЛА НА СВОБОДАТА, ПРИНЦИПЪТ НА ПРЕБЪДВАНЕТО и МИСИЯТА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ. Защото всичко започва и свършва в индивидуалната морална Вселена на отделния човек и в неговия избор какъв да бъде, как да постъпи и каква цена е готов да плати за дадена кауза, идея, смисъл...

В такива мигове си мисля за времето и за хората. За онези ЧОВЕЦИ, които стават част от времето и които изпреварват своето време. За онези ХОРА, които преобръщат времето, като пренасят себе си в дар за свободата на другите хора.

Мисля си и за тези, които и в далечното минало време, и вчера и днес „триумфират” безнаказано в политическо пространство, като пълновластни господари над народ и нация, над род и родина...

И ми става тъжно, защото днешния век не е век на свободата, а на медийната манипулация и на скъпо платени пиар кампании.

Днес времето, историята, истината, подвига, героизма, предателствата и предателите всичко се превръщат във въпроси и в надежда, че мога да открия отговорите им в каменните улици на този град или сред пречисващите водни струи на неговия водопад...

Унесена в мисли, пълна с въпроси влизам в двора на КЪЩА - МУЗЕЙ „ВАСИЛ ЛЕВСКИ” в Карлово. Къщата е притихнала. На входа ни посреща ни дребничка, усмихната екскурзоводка, която започва своя разказ:”...Родната къща на Васил Левски е от ранния период на Възраждането. Строена е през 18 вek от Кунчо Иванов, дядото на Левски, а след това е обитaвана от двамата му сина Иван и Въльо Кунчеви. Каменните стълби отвеждат в зимника - стая, иззидана почти в земята. Вляво от стълбището има килер, без прозорец със сандък за брашно, нощви и други съдове. Вдясно е скривалището. Левски никога не е крил в него, когато е идвал в Карлово, тъй като затова си е имало тайни къщи. Пред скривалището, в стената, е вграден долап, на който вътрешната стена е дървена вратичка, измазана с вар. В долапа са се нареждали нагънати черги, за да се закрива вратичката на самото скривалище. Горе къщата има две стаи. В едната стопаните са нощували през лятото, а другата е била гостна. Непосредствено до нея е долепена работилницата - постройка, която се състои се от стая, в която са плели гайтани и полуоткрита бояджийница. Къщата е възстановена през 1933г. Материалите и трудът са дар от гражданите на Карлово, организирани от обществен комитет начело с тогавашния кмет на града Аристотел Янакиев. Ценна помощ за възстановяването в първоначалния и вид, за вътрешната и уредба оказват племенниците на Апостола, дъщерите на сестра му Яна. През 1937г. тя отваря врати за посетители...”

Спирам да слушам разказа. Пия вода от чешмата в двора и си припомням фактите.

Родната къща на Васил Левски рухва в годините след Освобождението. През лятото на 1933 година. в Карлово идва да снима филм за Левски режисьорът и основоположник на българското филмово изкуство Васил Гендов.

Когато пристига в града и пита за родната къща на Апостола един старец го завежда до мястото, където е била. Гендов е ужасен от това, което вижда – полусъборен дувар и жалки останки от стена. Половината от имота е превърнат на сметище, а другата част е обсебена от съседите Чардаклиеви, които са братовчеди на Левски, наследници на сестрата на Гина Кунчева - Дора Чардаклиева.

Нещо повече Гендов научава, че на следващия ден ще се събори всичко, за да се прокара улица. Ужасеният режисьор зарязва филма и хуква да спасява останките от дома на Апостола. С още трима души от снимачния екип нахълтва при помощник кмета, който му казва, че решението на общинския съвет не понадлежи на обжалване. И толкова. Гендов се сеща, че командир на Карловския гарнизон е неговият далечен роднина полковник Петър Димков и отива при него. Малко известен факта е, че лечителят Петър Димков и полковник Петър Димков са едно и също лице. Когато изслушва разказа за готвеното кощунство Петър Димков кипва. Нарежда да се приготви гарнизонният файтон и отиват при кмета Аристотел Янакиев, който започва да мънка, че регулацията си е регулация и нищо не може да се направи. Решението си е решение. Друг още по-малко известен факт е, че по това време Васил Чардаклиев е общински съветник. Разбрал, че не може да получи помощ от кмета Петър Димков на своя отговорност поставя военен караул, който да не позволи да бъдат сринати до основи останките от родната къща на Апостола. След което алармира за проблема в София. От София идва нареждане да се назначи комисия, която да проучи как да се възстанови домът на Васил Левски. Реставрацията на къщата започва през октомври. Използват се материали закупени за направата на офицерски клуб. Помага и цялото гражданство на Карлово. Макетът, по който е възстановена къщата е направен по от Христо Фъргов по спомените на Васил Караиванов, братовчед на Апостола по майчина линия и на племенниците на Левски - децата на сестра му Яна, които са живели известно време при баба си в къщата. През 1933 година къщата е възстановена за един изключително кратък период – 40 дни, след което продължава обзавеждането й и превръщането й в музей.

Заставам пред паметника на майката на Левски в двора на къщата – музей. Вглеждам се в него и си мисля за Гина Кунчева. Когато се омъжила била около 15 годишна. Тежък и несретен е бил живота й. Съпругът й умира на 38 годишна възраст през 1851 г. През следващата година умира и най-малката й дъщеря Мария. Когато умира баща му Левски е бил на 14 години. Гина Кунчева остава вдовица, сама, с четири деца. По-малкият брат на Апостола на Свободата Христо Иванов Кунчев е роден през 1840г. Станал помощник в хана на вуйчо си и един ден едва не пребил един турчин, който отказал да си плати сметката. След този случай Христо е принуден да забегне в Румъния. Близък приятел на Христо Ботев, той живее бедно, участва в революционно освободителното движение в неговите първи преломни годни умира на тридесет годишна възраст на 9 април 1870 година.

В експозиционната зала на музея екскурзоводката разказва: „...Другият брат на Левски Петър Иванов Кунчев също имал буен нрав. Не прекланял глава към неправди и робски хомот и това го принудило да напусне родния си град. През 1876 година е в Ботевата чета. След разбиването й успява да се спаси и се укрива в София, след което заминава за Одеса. Участва в Освободителната война през 1877-1878. Ранен е в боевете при Шипка. След Освобождението се завръща в Карлово. Разболява се от туберколоза и умира през 1881 година...”

Екскурзоводката си върши добре работата. Гласът й е мелодичен и приятен. Глас, който пропусна да каже, че когато Петър се завръща в Карлово изпада в изключително тежко материално положение. Хром и болен той хлопа от врата на врата и моли немил недраг за някаква работа. Живее при сестра си Яна, останала вдовица с невръстни деца, който едвам смогвала да изхрани.

Сещам се за неговата злощастна орис. Усещам погледите и презрението на новоизлюпените след Освобождението карловски чорбаджии към останалия с увредено зрение и сакат крак Петър и изпитвам гняв.

Гняв към времето, към това време, в което Петър Иванов живее и завършва живота си. Преглъщам гнева си и в миг проумявам, че времето не се е променило чак толкова много.

Изпитвам гняв и болка. Болка силна, пареща, почти безнадеждна болка.

Болка за него - Ботевият четник, Опълченецът от Шипченските боеве, братът на Левски, жителят на Освободената Българска държава. Болка за това, че е имал нещастието да остане жив и да стигне до окаяното състояние да протяга ръка за милостиня.

Усещам болка. Болка за него. И болка за себе си, защото искам да вярвам, че светът и хората, който правят подредбата му в дадена държава най-сетне са се променили и са станали по-мъдри и по-справедливи.

Опитвам се да вярвам, въпреки реалността, която отново ми доказва, че хората в България, помнят от историята си, само толкова, колкото им позволяват да знаят. И още по-страшното е, че тези, който позволяват и решават не само че в повечето случаи не са най-умните и можещите, но някои от тях дори не притежават елементарна компетентност.

Погълната от тези си разсъждения влизам в параклиса, който се намира непосредстветно до къщата –музей. Там е съхранена част от косата на Апостола.

Когато на връх Великден през 1864 г. в местността Алтън чаир Васил Левски отрязал косите си ги дал на майка си с молбата да ги пази и със заръката, когато научи за неговата гибел да ги опее и погребе по християнски обичай.

Разказват, че след като Гина Кунчева научила за смъртта на сина си занесла косите му при поп Костадин, които ги опял, но не ги погребала, а ги пазила до смъртта си. След това косите на Левски пазила сестра му Яна, която през 1907 година ги предава на тогавашния министър на просвещението. Когато през 2002 година параклисът е готов от Военният музей предоставят част от тези коси за съхранения в него. Стоя пред косите на Левски. В параклиса не може да се запали дори свещица в памет на Апостола. Не е позволено. За мен този факт е абсурден и подтискащ. Народе????...

Излизам от къщата – музей.

Отделям се от групата и стигам до площадчето с чешмата пред ЦЪРКВАТА „УСПЕНИЕ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА”.

Наливам си вода и правя снимки на кучето, което я охранява. То „позира” с втренчен тъжен поглед и вяло ми маха с опашката си докато влизам в двора на църквата.

Тя е построена през 1839 година. Камбанарията на е издигната през 1897 г. от майстор Васил Велев, височината й с кръста е достига до 25 метра. През 1859г. в този храм архиепископ Паисий Пловдивски е ръкоположил Васил Левски в духовен сан йеродякон.

В този храм Апостолът на свободата е пял в църковния хор. Стените на църквата сигурно помнят гласа му. Помнят гласа на Левски. Стените помнят, а ти НАРОДЕ ????...

Помниш ли думите му?!...Народе????... Помниш ли думите на Христо Ботев, написани през 1868 г. в писмото му до Киро Тулешков: “... Приятелят ми Левски, с когото живеем е с нечут характер. Когато ние се намираме в най- критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най- добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер дордето легнем той пее; сутрин щом отвори очите пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности! ...”

Помниш ли НАРОДЕ ?!...И ако помниш, защо забрави да разкажеш на 72 % от децата си ?!...И не се ли питаш защо те, въпреки че са в училищна възраст знаят само това, че ЛЕВСКИ е футболен отбор?!...Помниш ли, НАРОДЕ ????....И ако помниш защо забравяш, че можеш да обръщаш своето време?..

НАРОДЕ????...

Спирам на площада. С тези въпроси се взирам в паметника на Левски. Малко известни са фактите за неговото построяване. Издигнат е през1907 г., въпреки че първата копка е направена през 1903 година. Построяването му се забавило, тъй като тогавашният кмет на Карлово държал паметника да е точно срещу къщата му. И съвсем по нашенски последвали препирни, които приключили с избирането на новия кмет, при които се е реализирало изграждането на паметника. Паметникът е построен е по инициатива на Ученолюбивото дружество в града, което е основано като продължение на ученолюбивата дружинка - организация съществувала още преди Освобождението, в която е участвал и самият Левски. След Освобождението останалите живи членове, учредяват Ученолюбивото дружество. Негов пръв председател е съратникът на Левски Теофан Райнов. Основан бил инициативен комитет, който започва да набира средства за построяването на паметника. Тогавашното народното събрание гласувало отпускането на 10 000 лева и призовавало всички българи да дарят средства. Средствата били събрани много бързо. Одобрен бил и проекта на скулптора Марин Василев. Била направена и първата копка. Но цели 4 години се водили препирни и спорове. И тъй като кметът бил човекът, който искал да приватизира Левски, като постави паметникът му не на площада, на определеното за това място, а точно пред собствената си къща се наложило да се реши спора, като се изчака да свърши мандата на кмета. Как ти звучи този факт, НАРОДЕ????...

В близост до паметника на Левски се намира ЦЪРКВАТА „СВЕТИ НИКОЛАЙ”. Тя е построена през 1847 година. Интересна е нейната история. Според действащото тогава турски законодателство нов християнски храм можело да се изгради само, ако на посоченото за строежа място имало старо светилище.

Приближавам църквата и мисля за ония странности на живота и на съдбата и за човешкото участие в тях. Мисля и за парадоксите в живота и в историята на сградите и паметниците и на хората. Един от тях е свързан с получаването на разрешение за изграждане на храма. То се дължи на двама турци, името на единият се помни - Юсеин Антип. Та историята е следната. Искали карловци да изградят нова църква, но трябвало да получат разрешение за това. Та Юсеин Антип посъветвал карловци да заровят стари икони и кандила на мястото на което искали да построят храма и в разговор между турските управници, сред които думата му се чувала не пропускал да каже, че като минавал с магарето си край това място сякаш някакъв невидим шамар го удрял и спирал да вижда всичко наоколо. Ден след ден турчинът повтарял :„Свято място ще да е”, докато тези негови думи не накарали властите да разкопаят на посоченото място, където открили закопаните църковни утвари. Веднага била съставена делегация от карловци, която била пратена в Цариград. Оттам тя се върнала със султански ферман - разрешение за стоежа на храма. Само за десет месеца със средства от дарения и доброволен труд била построена църквата. Храмът е дело на един от първите майстори през Възраждането - известният брациговски строител Никола Тончев Устабашийски (учител на Колю Фичето). В този храм през 1858 година за първи път е празнуван денят на българската азбука. Сред зографите са Станислав Доспевски и Иван Зографски.

Днес в църквата се пази иконата на Света Богородица, която е била свидетел на събитията от Илинден - 20 юли 1877 година, наречени от карловци Страшното.

„...След преминаването на руските войски през Карлово на път за Шипка, в града нахлуват турски части, които оставят след себе си пълен погром. Избити са около 800 карловци, повечето от който са обесени на площада...”- разказва нашата екскурзоводка.

Това е официалната версия. Не съм и очаквала да ни спомене един много дребен факт, че според спомените на съвременници на тези събития /сред които е и Съба Вазова, майката на Иван Вазов/, турските части се връщат провокирани от група карловски младежи, които тръгнали да се включват в редиците на руските войски. По пътя им, който минавал през околните села те безчинствали с турското население в тях, предимно жени и деца. Като ответна реакция на тяхното поведение в Карлово нахлуват турски части. Денят бил Илинден и много християни са били събрани в църквата "Свети Николай". Те са избити в храма и в двора й. На това място днес е поставен паметник, в памет на жертвите на тази трагедия. В двора на църквата се намира и гробът на Гина Кунчева – майката на Левски.

Винаги, когато се докосвам до живота и делото на Апостола си задавам въпроси за дните на майка му, за последните мигове от живота й. За това как е оцеляла, понесла болката?!...Много пъти съм виждала самотните нощи на тази велика българка и съм си представяла нечовешката й тревога, когато се е питала живи ли са и къде се скитат немили-недраги прокудените й от робството синове.

Стоя пред гроба на Гина Кунчева. И отново усещам онази болка и безнадежност. Виждам самотната, сломена от несгоди и мъка майчина фигура. И сърцето ми проронва сълза, която се превръща в нов въпрос за живота на майките и за това, в който могат да го превърнат времето и хората. В този миг въпросите напират, а отговор не успях да получа нито от екскурзоводката, нито от дългото ми предварително търсене в книги и в интернет. Според една от версиите жестоко притисната от непосилната мизерия и безизходица, преживяла смъртта на съпруга си и на трите си деца малко след Освобождението през декември 1878 година Гина се хвърля в махленския геран. Извадено от кладенеца тялото й набързо било погребано в страни от карловските гробища, без каквито и да е християнски ритуали. Според публикуваното в книгата на Никола Ферманджиев „Родови хроники” /С.1977/ Гина Кунчева била погребана в двора на църквата „Свети Никола”. Около 1930 година по инициатива на роденият в Карлово артист Иван Попов /1865-1966/ бил издигнат паметника й. При издигането му костите на Гина не са били погребани под паметната плоча, тъй като никой не е знаел къде са. През 1973г. въз основа на записаните спомени на Стефан Генков, който били съхранени и запазени от потомците му мястото, където е погребана Гина Кунчева става известно. Войниците от карловското поделение, извършвали изкопи за канал около посоченото място. Те открили останките на Гина, който били идентифицирани въз основа на спомените за монетата, която майката на Левски е носела завързана на черната си забрадка. Откритите костите били погребани с почести на 19 февруари 1973 година в приготвеният преди повече от четиридесет години гроб. Стоя пред гроба на Гина Кунчева. Вглеждам се в лицето на от снимката й, поставена на него и се питам каква е истината?!...

Истината?!...Дали ако открия истината ще успея да запазя вярата си или ще бъда сломена от рухването на поредната ми илюзия за човека и управниците на човешкия род, които ти си избираш НАРОДЕ???!...

И докато търся отговорите на въпросите за онази истина, потулена от времето и от хората, разбирам, че всъщност се опитвам да намеря собствената си истина за моето време и за моя живот, днес, тук и сега, в собствената ми държава.

Вървя по калдъръмените улички на Карлово загубена сред собствените си мисли и въпроси. Гледам старата част на града и запазените от твоето време Апостоле, къщи. Гледам асмите и чемширите в дворовете и търся отговори за истината и нейните измерения, за приватизирането и изкривяването на истината, за компромисите и предателствата, за личният избор и решения и за цената. За онази цена, която всеки миг плащаме за смелостта си да отстоим позицията си и да търсим справедливостта и правдата. За онази цена, която ни превръща в хора, а не в блюдолизци.

Вървя из карловските улици, потънала в размислите си за времето и смисъла, за хората и техния живот, за истината и болката, за самотата, която ти носи мъдростта. Мисля си за това колко трудна работа е мисленето и колко лесно се контролират и управляват тези човешки същества, които все по-рядко я вършат.

Изведнъж погледът ми се насочва към един възрастен мъж. Той седи на една пейка и държи в ръцете си хляб. Бавно отчупва от него малки парченца и се храни. Изведнъж до близо до него на пейката кацна врабче. Мъжът му хвърли отчупената коричка хляб и се усмихна, докато го гледаше как се храни.

Стоя прикована от гледката. И неусетно и съвсем импулсивно, без сама да разбера как и защо сядам на пейката до стареца. Той ме поглежда и се усмихва. Миг на мълчание след което завързваме непринуден разговор:„...Стар съм, на 87 години, но Господ ми даде дълъг живот и здраве. Надживях близките си и сега съм сам...Много сам”- каза той и продължи да храни врабчето. Питам го за Гина Кунчева и за нейната смърт. Старецът ме погледна тъжно и отвърна:”...Чуваше се из Карлово за това, че се е хвърлила в гераня, но дали сама се е хвърлила или са й помогнали едва ли някой знае. А и да знае едва ли ще се разбере. Ти защо питаш?! Сигурно защото си млада и незнаеш, че понякога истината не е потребна на никого...Защото истината има много лица: едно лице за пред Бог, друго - за пред управниците, третото – за пред близките, родните и четвърто- за пред другите...На тебе коя от всичките истини ти трябва и сигурна ли си, че искаш да я намериш?!...”

Въпросът му ме сварва неподготвена. Гледам как треперещите му ръце отчупват парченца от хляба и хвърлят трохички от тях към станалите вече три врабчета.

„...Истината понякога е като воденичен камък, който може да те понесе нанякъде. Но и в лъжа не може дълго да се живее...” сякаш на себе си каза мъжът и замълча.

Мислите ми се въртят около свободата, истината, илюзиите, смисъла...и животът. Този живот на отделния човек, животът на един град, на една нация, на един народ?!...Всичко потъва в очите на този човек, който ме гледа с тъжен поглед и ми подава хляба с думите:„...Топъл е, да те поканя, отчупи си да го опиташ...”

Жестът и думите му ме свариха неподготвена. И увеличиха въпросите ми. Дадох си сметка, че до сега винаги, когато съм се докосвала до делото и личността и живота на Левски в мен са звучали думите дисциплина, морал, равносметка и пред очите ми се разкривала онази картината на зимната виелица в непрогледна нощ. Бяла картина, потънала в студ, сняг и вятър. В преспите на нейната чистота пътува една самотна мъжка фигура. Пътува през времето и във времето и върви напред, за да вдъхва надежда и упование на българския народ.

После чувам думите му и неговото време става част от моето време. И съм сигурна, че винаги има смисъл да преобръщаш реалността в името на по-добър живот и повече човечност.

Потъвам във времето. В онова време и в това време. Търся онази негова„чиста и свята република” .

Оглеждам се за днешния „чисто народен човек”, който „трябва да се бори за своя народ”, но вместо него съзирам до болка познати лица, който ме гледат от непочистените предизборни плакати. Те са там едни и същи, с малко нови попълнения и с много обещания. Гледам до болка познатите им лица, преглъщам ръждивият вкус от разминаването между думите и делата им и разбирам колко е далече времето, когато българинът наистина ще бъде свободен. Защото всеки народ си заслужава управниците, тъй като сам си ги избира.

В този миг проумявам какво означава едната от четирите въп
росителни, които Левски е записал в тефтерчето си след думата „НАРОДЕ”.

В момента това прозрение може и да ме е направило по-мъдра, но тази мъдрост ме натъжава.

Някаква странна тъга, която не може да ми причини болка, а по особен начин ме прави по-силна и по – уверена.

Разбирам, че отговорите на всеки мой въпрос са вътре в мен и зависят единствено от моя избор и решения.

Вървя бавно към водопада. Името му е СУЧУРУМ и означава летяща, хвърчаща вода. Намира се на около един километър северно от Карлово.

Мястото е особено красиво. Гледам водата, която се пуска от 15 метра височина и някак тържествено се разбива в скалите. Днес водата не лети. Дългата и продължителна суша сякаш е укротила хвърчащата вода.

Взирам се в сърцето на водопада и усещам силата на всяка една капка вода. Потъвам в безвремието на отделната капка вода и във времето на водопада. Проследявам движението на водната струя и се потапям в мислите на водопада. И в тях откривам моите отговорите на въпросителните след думата НАРОДЕ...

28.11.2009г.

гр.Стара Загора