По стъпките на бежанците от Беломорска Тракия

По стъпките на бежанците от Беломорска Тракия
Камелия Мирчева

На 7 и 8 октомври 2011 г. потомци на тракийски бежанци посетиха Бълъкьой, Александруполис, Доганхисар и извървяха 15 км. по билото на Шапканата. Това е част от маршрута, по който е вървяла колоната на обречените през 1913г. Групата се състоеше 45 човека, представители на Тракийско дружество "Димитър Карев" с. Горно Ботево, Тракийско дружество гр. Хасково, Тракийско дружество "Фере" с. Ракитница, тракийци от София, Стара Загора и от Нова Загора. Екскурзията бе подарък за тракийци от доцент Атанас Щерев, внук по майчина линия на Димитър Карев.

За дядо си доц. Атанас Щерев разказва: "Дядо ми - Димитър Карев Стоянов е роден на 16 октомври 1883 г. в семейството на Карю Стоянов и Ергица Николова Гоголова в с. Балъкьой, област Дедеагач/ Александрополис/. Балъкьой се намира на около 25 км. от десния бряг на делтата на р. Марица . Прадядо ми - Карю Стоянов е роден на 15 април 1845 г. също в с Балъкьой. Той е бил кехая, като е управлявал с кон пет или шест стада от по 100-150 глави добитък. Бил е много добър яздач и признат авторитет в отглеждането на добитъка. Неведнаж Карю Стоянов е правил чевермета на капитан Петко войвода при неговите странствания из Беломорска Тракия. Фамилията Кареви произхожда от рода Беличеви, наричани така най-вероятно заради бялата си кожа. Хората в този край са живеели бедно, но са били въодушевявани от учителите и свещенниците и масово са се включвали отначало в борбите за църковна независимост, а по- късно за национално освобождение. През учебната 1999- 1900 г. Димитър Карев е бил ученик в трети клас на училището в Дедеагач и настойник на класа му е 22 годишния Кирил Христов Совичанов от Битоля-бележит български революционер и баща на именития бас Борис Христов. Тогава в часовете по история учителят Христов им е чел Вазовия роман „Под игото”. По-късно дядо ми пише в книгата си „Балъкьой - един кът от Беломорска Тракия”:”... А още и по един околен път ни подготвяше за възприемане на революционната идея, която не след дълго стана реалност и за нас.” Дядо ми Димитър Карев е учил в Одринската гимназия „ Д-р Петър Берон”. Преминавал клас след клас, точно по времето, когато се създава и развива ВМОРО /Вътрешна македоно одринска революционна организация/. Учителите, назначавани от Българската екзархия, калени в битките с фарисеите за църковна независимост са сред първите участници и организатори на борбите за национално освобождение. Димитър Карев е въвлечен в съзаклятието и участва активно в организиране на въстанието. Като ученик в Одринската гимназия дядо приема революционното кръщение в четата на Марин Чолаков. Връзките, разговорите и организирането на въстанието заедно с Тане войвода, Бойко Чавдаров и други революционери изграждат формират у него личност, готова за саможертва в името на Отечеството си. Днес тези думи изглеждат смешно приповдигнати, но в онези години на народен подем за национално освобождение са били реалност за мнозина. Събитията напредват бързо. Идва времето, когато въстанието е обявено. И много скоро след това идва и неговия провал. Следват арести и младият Димитър Карев се оказва окован във вериги и конвоиран за Одрин, заедно с други революционери. След съдебен процес с драматични обрати ученикът Карев е осъден на 5 години тъмничен затвор. В Одринския затвор той преживява тежко заболяване от менингит от което едва остава жив, но с досаден недъг – почти пълна глухота. По-късна амнистия му позволява да завърши седми випуск на гимназията и през учебната 1905-1906 г е назначен от Българската екзархия за учител в родното си село със годишна заплата от 10 турски лири. Учителства в Мустафа паша /Свиленград/, с. Малък Дервент и гр. Одрин. През октомври 1912 г. непосредствено преди обсадата на Одрин от българските войски, турските власти започват да арестуват по- видните българи в Одрин. Дядо ми, по една случайност успява да се спаси от арест и бяга в гр. Дедеагач. Като учител той се запознава с бъдещата си съпруга Яна Георгиева Вълкова – дъщеря на чорбаджи Георги от с. Голям Дервент , Софлийско. Въпреки прекараните трудности работата по националното освобождение продължава, макар и с много превратности. Българите с въодушевление посрещат Балканската война, но много скоро идва разочарованието и под натиска на турски и гръцки войски и бандитски части са принудени да бягат в майка България. Бягството е драматично и тежко. Димитър Карев организира съселяните си и техния път към България. Те бягат с цялата си покъщнина и добитъка, който могат да поведат. Съселяните му са го предпазвали при случайните срещи с башибозушки банди, като са го скривали в центъра на големите стада овце, които са вдигат с десетки метри прах във въздуха. Само така техния водач и учител е можел да остане незабелязан. С него наред с многото семейства, който е предвождал е и годеницата му Яна и нейното семейство. Пристигнали в България, те са изпратени в селата около Нова Загора, където временно са настанени. Но сърцата на бежанците ги теглят към родната земя. През 1913 г. голяма част от бежанците се връщат в родния край и Димитър Карев е назначен през учебната 1913-1914 г за учител за първи път не от Българската екзархия, а от Българската държава. От 1915 г. до 1918 г. дядо ми е мобилизиран и участва в героичните сражения на Българската армия в Първата световна война, включително в състава на 40 Беломорски пехотен полк в сраженията на завоя на река Черна в Македония. Много скоро, обаче идва поражението и неяснотата за бъдещето на Беломорска Тракия. Бурните събития и опасностите за българите налагат ново бягство към България. През 1920 г. вече със съпругата си Яна и родените им деца /през 1915 г. Карчо и през 1918 г. Мария – моята майка/ поемат отново по пътя на бежанците. Младото семейство бежанци е настанено в с. Съдийско поле, Новозагорско, където Димитър Карев отново учителства. От младите си години възпитан с идеите на Великата френска революция , владеещ френски и турски езици, включително писмено старотурски през тези години той става член на Демократическата партия. От него лично съм чул истории както за добрите години на демократично управление, така и за изборните машинации от онова време. През 1930 г. се пенсионирал и заедно със семейството си премества в гр Ст Загора. Живеят под наем в една от къщите в широкия двор на фабриканта Боню Фурнаджиев. Димитър Карев става агент по застраховане и обикаля селата около Ст Загора, за да може да издържа с пенсията и с припечеленото от застраховки децата си - студенти в София. Тези обиколки му дават възможност да се среща с бежанци от Беломорска Тракия и техните потомци и той започва да събира народни песни, исторически спомени, бележки за родния край. Така постепенно се създава малката, но изпълнена със синовна обич към родния край книжка „ Един кът от Беломорска Тракия”. Димитър Карев не обичаше комунистите, но не проявяваше омраза към тях. Опитваше се с увредения си слух да слуша „Свободна Европа” или” Гласът на Америка „с което създаваше големи проблеми на майка ми и баща ми, защото тези станции се заглушаваха, а той не чуваше и увеличаваше звука на радиоапарата и се чуваше чак на улицата, а това беше опасно в онези времена. Мога спокойно да кажа, че до 18 годишна възраст аз съм бил възпитаван от моя дядо, а същото мога да твърдя и за сестра ми, която е 4 години по- малка от мен. През 1963 заминах за София да уча медицина и само няколко месеца по- късно дядо ми получи инсулт и постъпи в болница. Отидох да го видя в болницата и последното му желание на 80 годишна възраст беше да му занеса учебник по френски език и българо-френски речник, за да опресни знанията си по езика. Не можах да изпълня това негово желание. След няколко седмици през декември 1963 дядо се спомина, като остави след себе си светъл спомен у роднини, приятели, съподвижници и труженици на тракийската организация. Признателните потомци на балъкьойци в с. Горно Ботево, Старозагорско издигнаха паметник на дядо в селото и кръстиха местното тракийско дружество и пенсионерския клуб на неговото име. Аз обещах докато съм жив да давам курбан на Димитровден за Горноботевци, което вече повече от десет години изпълнявам. През нелекия си живот дядо ми, както и хиляди други българи, участва в революционните борби на българския народ за национално освобождение, организира и подпомага стотици семейства от родния си край в бягствата им към майка България, събира и описва доказателства, че в родния му край от столетия са живяли изключително българи и тези земи са исконно български .Дядо ми - Димитър Карев не е герой, но е един достоен българин !"

Пътуваме...Винаги, когато вървя по пътищата на Беломорска Тракия си мисля за излишните човешки безумия и жестокости. Тъжните ми мислите прекъсва нашият гид Димитър Шалапатов, главен секретар на Съюза на Тракийските дружества в България и потомък на стар български род, прокуден от Западна Тракия. Не съм срещала по сладкодумен разказвач и по-голям познавач на историята на Беломорска Тракия от него.

Времето минава неусетно. Наближаваме Бълъкьой, родното място на Димитър Карев.

„Човек трябва да види, да преживее и изпати много беди, премеждия и злини, за да разбере смисъла и ценностите на живота” пише в книгата си „Един кът от Беломорска Тракия /Балъкьой/” Димитър Карев.

Качваме се на връх "Свети Илия", докосвам едно от малкото останали паламудови дървета, спирам пред вятърните мелници, запалвам една свещица в параклиса и продължаваме за Доганхисар.

Пред останките от родния дом на Капитан Петко войвода в Доганхисар си мисля за великите българи и за тяхната съдба.

Мисля си и за днешните българи. И тук, редом с преклонението пред великите българи ме обзема тъга. Тъга за липсата на памет у днешните българи. Петко войвода, човека посветил живота си на освобождението на българските тракийски земи и обединението им с България е роден на 6 декември 1844 год. в село Доганхисар /днес Есими/. Бил е на 16 години, когато пред очите му турците колят по-големият му брат и братовчед му. Хванал Балкана и от личен отмъстител се превръща в защитник на правата на всички сиромаси и онеправдани. Четата му защитавала българи, турци и гърци. Името на Петко воевода се е понесло от уста на уста и карало пашите и бейовете да треперят от ужас. Главата на безстрашният воевода била оценена на 10 000 гроша, но той бил неуловим. През есента на 1864 година след кратък престой в Гърция, Петко войвода заминава за Италия и в началото на 1866 г. се среща с Джузепе Гарибалди. Двамата организират прочутата "гарибалдийска дружина" в състав от 220 италианци и 67 българи, с която участват в Критското въстание. При пристигането си на остров Крит, на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. След потушаването на въстанието предприема пътуване до Египет, Франция и Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на България.През 1873 год. създава първата българо – родопска дружина “Защита”, която имала демократичен устав и вътрешен правилник подобно на гръцките и гарибалдийските отряди. Голяма част от глобите, които войводата налагал на турските големци заради беззаконията им, били дарявани за построяването на черкви, на училища и за помощ на сиромасите. С настъпването на руските войски на юг през 1878 г. и превземането на Пловдив 300 членната дружина на Капитан Петко воевода освобождава редица български и гръцки села. Гръцкият град Мароня е сред тях. Той е обявен за свободен и управляван, като такъв цели три месеца, въпреки разпоредбите на Цариград, под чиято власт оставал, според Санстефанският мирен договор. По-късно четата на Капитан Петко воевода напуска Беломорието, за да подпомогне борбите на българите от Източна Румелия, които се борели срещу загробващите България решения на Берлинския конгрес. През 1879г. Петко заминава за Русия по покана на император Александър ІІ, който го награждава с Георгиевски кръст за храброст, удостоява го със названието „Капитан” и му подарява имение в Киевска губерния. През 1880г. Петко Киряков продава имението и се завръща в България. Под натиска на турските власти на него му е отказано пребиваване в Източна Румелия. След обявяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885 г. Петко войвода се включва в охраната на южната граница. През 1896 г. участва в създаването на дружество "Странджа" и става негов подпредседател. Заселва във Варна, но голямата популярност на Петко Киряков и неговото русофилство не било прието с добро око от дошлото на власт правителство на Стефан Стамболов. След неуспешни опити на правителството да го привлече на своя страна капитан Петко войвода бива обвинен, че участва в заговор срещу Стамболов. Арестуват го и в продължение на 50 дни е изтезаван и лишаван от храна, за да признае участието си в несъществуващ заговор. Освобождават капитана и го интернират в град Трявна, където, подложен на много унижения остава до 1893г. След падане на Стамболовия режим се връща във Варна, където умира на 7 февруари 1900 год. с разбито от побоищата в Ичкале здраве. Умира, едва 55 годишен, измъчен и преследван от стамболовистите и предателите на българските национални интереси, срещу които той се борил неуморно до края на живота си.

Сутринта напускаме Доганхисар и се насочваме към билото на Шапканата, от където ще извървим част от пътя на колоната. Минаваме покрай някога българските села Окуф, Турбалкьой, Домуздере,Чамерен, Сачанли и Манастир.

Вятърът е много силен, а времето мрачно. Димитър Шалапатов разказва: "Това е първото организирано преминаване по пътя на колоната. Ние ще извървим само малка част от пътя, около 15 км...Отсреща се намира връх Гелиммезер. Наричат го още Невестин или Булчин гроб..."

Вятърът почти ни отнася. Наоколо е мрачно. Намираме се на 1000 метра надморска височина. Някъде отсреща се е намирало село Аврен. Спирам да следя хронологията на събитията. Затварям очи и за миг си представям колоната. Жени, невръстни деца, мъже, старци, кервани с покъщнина, вятър и писъци.

Връщам се в действителността, но мислите ми остават там, при колоната.
После потъвам в малко известните факти на историята. Историята на прокудените от домовете си бежанци.

Пет огромни бежански вълни, причинени от политически и военни кризи разтърсват историята на България и Балканския полуостров в периода от 1877 до 1944 г. Годината е 1877, а историческото събитие Руско –Турската война. В Стара Загора пристига първата многохилядна вълна бежанци от Димотишко. Родното им място е опожарено от войските на Сюлейман паша след битката при село Джуранлий / днес Калитиново/. През 1903 година е разгрома на Илинденско-Преображенското въстание. Според статистически данни през този период в Македония и Одринска Тракия живеят над 2,5 милиона души българско население. Въстаналите райони в Македония и Одринско са потопени в кръв.

Илинденско- преображенското въстание и три месеца – величие, подвиг, саможертва и смърт, много смърт. Опожарени села и градове, изтребвани и прокуждани от родните си место българи. В шестте революционни окръга на Илинденско - Преображенското въстанието са проведени 240 сражения. В тях загиват над 26 000 въстаници, срещу които действат 300 000 турски войници. Изгорени са 200 села с 12 000 къщи. 70 000 души остават без дом. Избити са близо 7500 души, по-голямата част от които са мирни жители - старци, жени и деца. Около 30 000 души емигрират в България.

През Балканската и Междусъюзническата война и последвалата Първа Световна война е периода на третата и най-масова вълна от бежанци. Само няколко месеца от края на 1912 до средата на 1913 г.е свободна Западна Тракия.

Днес вървя по билото на Шапканата, по пътя, по който са вървяли бежанците и мислите ми отново се връщат към КОЛОНАТА НА ОБРЕЧЕНИТЕ, извъвяла през 1913 г. кървавия път от Дедеагач до Маджарово.

По силата на международните споразумения българската армия се оттегля и следва нова турска окупация и тотално обезбългаряване и изтребление на българите от Тракийските земи. Изпепелени са много села, сред тях са Сачанли, Манастир, Дервент, Доганхисар и др.

Призив към българското население да се събере в Дедеагач правят западноевропейските консули. Те обещават да превозят хората с параходи до Бургас и Варна, но по-късно се отмятат от намерението си.

40 000 души, българи от околните на Дедеагач села се събират в града, заедно с децата си и каквото могат да носят от имуществото си. Събират се с надеждата да се спасят и да оцелеят.

Но населението е излъгано и то тръгва по маршрута Дедеагач- Фере – Армаганската долина, като крайната цел е била България.

Черни и тежки времена са били за българите от Беломорска Тракия. Малцина са оцелелите. Смъртта, отчаянието, подвигът, героизма и саможертвата се сливат с надеждата за оцеляване и спасение и масовото изтребление на хилядите бежанци, подкарани в колона от Дедиагач по пътя на обречените.

Турската войска влиза в Дедеагач на 19 септември 1913 година. На населението е поставен срок от пет дена, за да напусне домовете си и да се отправи към България. Уплашени и ужасени хората заявили, че искат да останат по домовете си. Събраните хора, около 40 000 души в Дедеагач били натъпкани насила като животни в казармите. Сред тях били жени, деца, възрастни хора.

18 българи, които пожелали да напуснат града били съсечени с влизането на башибузука в Дедеагач.

Безчинствата започнали на 22 септември 1913 година.

На другият ден башибузука нахлул в казармите и подкарали хората, като добитък към Фере.

Хилядите хора, сред които беззащитни деца и жени и старци са подкарани с бой и кървава жестокост към Марица и Фере. В планината, заедно с въоръжени мъже от съседните села са воеводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Те са уведомени за събитията и за жестоката съдба на хората в колоната.

Във вестник „Тракия” броевете от 18 до 24 от 2008г. в статиите „Трагедия на Тракия през 1913година” от проф. Делчо Порязов четем:”

„В Димотишко големи български села са били Башклисе и Караклисе, а в Софлийско – Малък Дервент, Голям Дервент, Каяджик, Пишманкьой, Тахтаджик, Теке, Мерхамли, Янурен, Кутруджа и Кадикьой. Турците тук грабят и колят...Най-много са пострадали селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамли, Янурен и Кутруджа.

Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени цялостно. Още с навлизането в с. Башклисе турците го запалват. На селяните внушават, че тук не могат да живеят повече, защото няма да видят добро, и да бягат в България...Други извели извън селото и разстреляли. Загиналите от това село възлизат на около 40 души. В село Каяджик с близо 1900 жители...са затворили в една от християнските църкви 39 човека и всичките ги изклали с брадви.

Младите жени до една са изнасилени. Общо загиналите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последвала селата Янурен и Кутруджа. И двете села са заделени и изгорени. В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и избити. Общо загиналите в Кутурджа са 46. Всичко „женско” над 10-годишна възраст обезчестено. Със същата жестокост са обезбългарени селата Пишманкъой, Мерхамли (родното място на войводата Димитър Маджаров), Теке, Тахтаджик, Окуф и Балъкьой. От този район по-специално внимание заслужават селищата Малък и Голям Дервент, защото са се защитавали седмици наред организирано, с голямо себеотрицание и са пострадали извънредно много. Двете села оказват голяма съпротива на турския башибозук, особено Голям Дервент което въпреки строгата заповед на автономните власти не предава оръжието си. В Малък Дервент са избити над 30 човека и е заграбен 5000 глави дребен и 1000 глави едър добитък. Селото е запалено и изгорено. Населението бяга в планината и към Голям Дервент, Сачанли и Доганхисар. Голям Дервент, подпомогнато от четите на Маджаров и Славов, се защитава дълго, като води няколко сражения и пада чак в средата на август..”

Четниците на воеводите пресичат бежанската колона край Фере. Завързва се битка. Според указанията на воеводите бежанската колона трябва да се отправи на наляво към планините на Доганхисар и Сачанли. Но в паниката една част от колоната тръгва към Марица. Колоната е разпръсната нашироко след битката при Фере.

Отчаяните и уплашени хора седнали да починат в Армаганската долина, но били нападнати от турска част от 200 войници. Сечта е жестока. Населението се разбягва кой накъдето види. Стотици хиляди хора са посечени. Старци, жени, деца под кървавият ятаган намират смъртта пред очите на близките си. Бежанската колона се разпръсква в няколко посоки. Група жени и деца от с. Манастир се втурват да бяга наляво в посока на Крумовград.

Друга група, съставена предимно от жени и деца, е заловена от турските войници и разкарвана от село на село през Димотика. Хората са захвърлени в Ивайловград, след като са им взели всичко и са ги малтретирали и изнасилвали всяка нощ. Основната група от бежанската колона преминава над село Сачанли и се насочва към Коджаяле.

Охраняваният от всички страни от четниците на Димитър Маджаров и Руси Славов керван преминава през родопските върхари и земи между Крумовград и Ивайловград. Покрай Илиева нива колоната стига до брега на Арда. Сега там се намира село Маджарово, но тогава там е била границата между България и Турция.

Тази част от колоната, въпреки непрекъснатите сражения и преследването от страна на озверените турци извървява пътят на надеждата. Войводите Димитър Маджаров и Руси Славов с четите си спасяват над 20 000 души жени и деца за България, почти толкова колкото са и загиналите.

А пътят е тежък, през балкана, по баирите и падините. От Коджале до Ятаджик става непосилен, особено за майките, които носят децата си на ръце. Голяма част от тях са станали свидетели на изтребването на мъжете им. Загубили са близките си. Заплашени от постоянно преследващите ги башибузуци те бягат. Омаломощени и изморени, гладни и жадни, парализирани от страх и ужас от изживяното те изоставят много деца.

Покъртителната картина на виковете и плачът на невръстните дечица, страхът и отчаянието, болката и безнадеждността, майчините сълзи и до днес не са пресъхнали край Илиева нива до Ивайловград.

Те са се събрали в плача на камбанния звън на детския паметник на мемориала, а душите им търсят покои и успокоение в светлината на запалените свещи в параклиса.

На 4 октомври край с. Ятаджик с преминаването на река Арда приключва кървавият път на колоната на тракийските бежанци. Но с това не приключват мъченията им. Колоната попада в турска засада и отново е подложена на куршуми.Водите на Арда се задръстват от кръв и трупове на убити мъже, деца, обезглавени и посечени жени и старци.Водите на река Гюрден дере текат към Арда червени от кръвта. Камъните пропищяват от болката и мъката на тази нечовешка и безсмислена жестокост. Живите търсят спасение, но намират смъртта си в студените и придошли води на Арда. В Ятаджик загиват повече от 2000 души. В историята на българския народ има много трагични страници, но пред трагедията и погрома на Тракия те бледнеят:27 опожарени села. Стотици хиляди българи останали без дом, без вяра и без надежда. 40 000 бежанци тръгват от Дедеагач за България, подгонени от турците след Междусъюзническата война.

По стокилометровия път са убити над 18 000. Търсейки спасение те бягали, оставяли посечени и непогребани близките си.

Вървели по пътя на надеждата със сетни сили, преглътнали сълзите си и мъката.

Непреживели ужаса и насилието те вървели, прокудени от домовете си и родната земя и единственото, което никой не успял да им вземе било споменът за родния дом и загиналите близки и песента, която по-късно предали на потомците си.

И днес техните потомци помнят. Вървят по техния път и не търсят възмездие. Искат само светът да узнае истината, цялата истина. Техните потомци помнят и пеят. И песента им се слива със стонът, болката и сълзите на предците им.

10.10.2011г.

P.S. През 2009г. и 2010 г. пътувах по тези места в организираните от доц. Атанас Щерев екскурзии с потомци на бежанци от Беломорска Тракия.
Тогава родните къщи на Димитър Карев и Капитан Петко войвода изглеждаха така:

2009г. къщата на Димитър Карев в Бълъкьой
2010 г. родната къща на Димитър Карев в Бълъкьой

Сега, през октомври 2011 г. на мястото, където се намираше родната къща на Димитър Карев в Бълъкьой има само една поляна.


2010г. правнучката на Капитан Петко войвода Пенка Чакалова-Генева пред родния му дом в Доганхисар.

Клиповете "Пътят на надеждата: Бълъкьой" и "Пътят на надеждата: Фере - Лъджакьой" са правени след пътуванията ми през 2009г.

Снимки от пътуването на
http://www.facebook.com/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=3#!/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=1

http://www.facebook.com/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=3#!/media/set/?set=a.292049164139263.81431.100000025457975&type=3

http://www.facebook.com/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=3#!/media/set/?set=a.291844307493082.81397.100000025457975&type=3

http://www.facebook.com/media/set/?set=a.298499660160880.82722.100000025457975&type=3#!/media/set/?set=a.291836077493905.81392.100000025457975&type=1

Какво иска да разбере Камелия Мирчева

ИСКАМ ДА РАЗБЕРА КАКВО МОГАТ

ДА НАПРАВЯТ 10 ЧОВЕКА С ТРИСТА ЛЕВА

интервю на Иван Арабаджиев с Камелия Мирчева

Не е тайна за никого, че с Камелия Мирчева се знаем отдавна, че сме приятели отпреди 25 години. Много изложби направихме заедно и много неща сме преживяли. Докато вървяхме, всеки по пътя си, вървяхме и по общи пътища – картини, книги, Арт клуб „Херос”, конкурси и какво ли не. Променяхме се, променяха се и хората около нас, променяха се и цветовете в картините ни. Натрупахме години, натрупахме мъдрост и опит и доста уроци научихме. Ние сме различни, но има нещо което си остана същото - ентусиазма, оптимизма и упоритостта на Камелия Мирчева. Тя много обича да доказва, доколко и какво може да направи.Преди години когато се опитаха да провалят школата й, тя прояви завидно постоянство като почти цяла година работеше само с едно дете. И резултатът беше самостоятелната му изложба. Когато ни поискаха луди пари, за направата на предпечата за едни диплянки, тя каза:”ще изкарам курсове и ще се науча”. И го направи.Видях как Камелия Мирчева създаде паралелките с разширено изучаване по изобразително изкуство в 13 ОУ.

Знам колко картини събрахме да дарим за кабинета й. Видях и как си тръгна от училището след 10 годишен труд. Знам как на 30 годишна възраст каза „трябва да осъществя една моя мечта” и отиде да учи психология. И не само я изучи, но и име и практика създаде.Виждал съм Камелия да взема трудни решения. Виждал съм как я предават, как я оплюват. Виждал съм как рушат граденото с години от нея. Виждал съм как тя се изправя и продължава. Знам, че тя може винаги да започне от начало. Знам, че тя е способна да прави нещата и да казва открито това което мисли.Преди време, след като в една медия така преразказаха думите ни относно една изложба, че доста се чудихме откъде са го измислили. И когато се обадихме да коригират това и ни отказаха, Камелия каза :”тази работа не ми харесва, не може така. Представяш ли си, Иване, всеки може да те „цитира” както му дойде на ума. И върви после да доказваш, че това не е така”. И направи Блог в Нетлог, който се превърна в доста четена медия.Виждал съм Камелия Мирчева натъжена и щастлива, вдъхновена и притеснена. Видял съм и това как присвояват благата от труда и идеите й. Как обират аплодисменти, с това което тя е направила и съм й говорил.

Говорил съм й много. Говорил съм с факти, с примери, но тя е убедена, че „човек, за да се уважава сам, трябва да държи на думата си и да постъпва почтено и правилно.”Говорил съм. Но с Камелия на глава трудно се излиза, особено, ако е убедена, че нещо трябва да се направи. Особено, ако вярва, че в това има смисъл. Тя твърди, че в този живот всичко могат да ти отнемат – парите, имотите, властта, но не и способностите, честта и достойнството.Имало е времена, в които ме е ядосвала с упоритостта си, с това да е толерантна и почтена, спрямо хора, дето не заслужават и добър ден да им кажеш. Но тя вярва, че „на всеки трябва да се даде шанс да промени нещо в живота си”. И не само, че го вярва, но го и прави.

Като организирахме първия пленер в Лесидрен се запознах с баща й, с дядо й, със семейството и приятелите й. Тогава, когато стъпих в Лесидрен за първи път, разбрах, че Камелия не може да бъде друга, след като е израсла сред такива хора и на такова място. И ми стана ясно едно – тя трудно ще направи нещо за себе си, затова ние, дето я ценим и уважаваме трябва по-често да се грижим за нея. Да я попитаме какво иска и когато стане ясно да и помогнем по-лесно да постигне желаното. Преди 22 години, когато Камелия дойде в Стара Загора тя си имаше име, като художник и като, човек пишещ за някои Ловешки вестници. Като реши да прави първата си изложба в града, ние се разтичахме да помогнем при организирането и тогава ни зададоха въпроса: „Коя е Камелия Мирчева и какво общо има със Стара Загора?”. Днес, 22 години по-късно, когато за пореден път я номинирах за наградата Стара Загора, пак зададоха същия този въпрос. Това повече няма да го коментирам.

Но ще разкажа само за това, което Камелия направи за тези години. Дванайсет самостоятелни изложби в страната и чужбина, 14 книги художествена и психологическа литература. Когато тя поиска да направи конкурс за детски рисунки в Стара Загора и потърси подкрепа от институциите, а те й обясниха, че това е много сложна и скъпа работа. Тя каза: „Добре, ще направим с лични средства национален конкурс”. И го направи. Не само, че го направи, но връчи 30 награди. После имаше още много конкурси - „Ние, българите” – три години подред, Национален младежки конкурс „Ябълката”, Национален конкурс за кратка проза „Цветница”, Национален конкурс за пътеписи „Неизвестната България”. И всичко това, без нито един лев държавна пара.Подкрепял съм я, за изложбите и конкурсите. Подкрепих я и когато реши да подпомага авторите да си издадат книгите. Преди три години каза: „не харесвам политическия живот в страната, не харесвам методите и начините, по които се прави политика, Иване, нещо трябва да се промени”. Хич и не ми мина през главата мисълта, че ще хукне да прави партия. Различна партия?! Не знам колко различна е партията й, но предизборната й кампания направо хвърли в шах много хора. Когато каза: „Иване, искам да разбера какво могат и какво не могат да направят 10 човека с предизборна кампания за 300 лева” реших, че се шегува. Но то си било сериозно. Не харесвам политиката, не харесвам институциите и не вярвам, че нещо може да се промени, като гледам и слушам едни как се опитват да ме лъжат. Но това, което Камелия реши да прави ме стресна. „Този път ще я смачкат”, това беше първото, което си помислих. После колко пъти казах, колко думи издумах, да я накарам да слезе на земята и по-полека да я кара с партията.И пак казвах, колко по-полезна ще е за себе си и за човечеството, ако си рисува картините, ако си пише книгите и си върши психологичeската работа. Защото тая работа на Камелия, с политиката, хич не я одобрявам. Не одобрявам това, не защото Камелия няма да свърши работа, не защото няма да бъде полезна за Стара Загора и за хората, а защото ще хаби таланта и способностите да се бори с вятърни мелници. Ще хаби енергията и времето си, за да направи нещо, което разни хора ще стъпчат с лека ръка. И после все някой ще я оплюе, тъй като това става в политиката и в институциите - колкото повече и по-добре вършиш работата си, толкова повече пречиш на някого там.А като знам Камелия колко работа може да свърши, си представям на колко хора, ще „попречи”. Та затова не одобрявам политическите работи, с които се е захванала. Не ги одобрявам, но тъй като я познавам достатъчно добре и от много време, знам, че тя ще направи това, което е решила и ще го направи по нейния си начин. Ще го направи и без моето одобрение.И тъй като приятелите са за това, за да подкрепят човек, когото ценят и уважават, дори и да не са съгласни с действията му, ще подкрепя Камелия, като отида да гласувам за нея. Пък и голям сеир ще падне, ако успее да направи нещо с кампания за 300 лева. На Камелия съм спретнал няколко въпроса, лично измислени от мен и малко от нейните въпроси, дето ги задава в интервютата си, да я видя как ще им отговори...А на вас казвам, че на 23 октомври ще се види, колко от вас, всичките тези, дето сте й много благодарни, затова, че ви направи книгите Дето сте много признателни, затова, че се занимава с децата ви, за това, че ви помагаше за едно или за друго нещо, ще отидете да гласувате за нея? Защото вярата на Камелия Мирчева, че нещо в Стара Загора може да се промени може да бъде стъпкана и смачкана, но само, само, ако ние го позволим.Аз казах, на вас оставям да действате. Иван Арабаджиев

Камелия, аз казах, сега си ти наред.

Не приемам нещата, като битка. Просто знам, че това може да стане, а може и да не стане. Каквото зависеше от мен съм го направила. Останалото е в ръцете на хората. Ако решат да ме подкрепят, ще го направят, ако решат да не ме подкрепят, пак ще го направят. За мен по-важното е, че се намериха 9 стойностни човека, които много ценя и уважавам, които се съгласиха да станат част от тази листа. Това не е малко. За изборите. Нямам очаквания. Каквото има да се случва, ще се случи. И толкова. За смачкването на вярата ми относно промяната?!...Няма страшно. Ако нещата не се случат, значи че или още не сме готови за такава промяна или начинът ни на действие не е правилен. Като видя резултатите на 23 октомври, тогава ще мисля по този въпрос. В Художествената гимназия в Троян ме научиха да правя гърнета. Та има една приказка за камъка и гърнето. В нея се казва, че ако камъкът се удари в гърнето, ще се счупи гърнето. Ако гърнето се удари в камъка, пак ще се счупи гърнето. Аз отдавна съм си избрала позицията на камъка. Само че камък, който си тежи на мястото. И нямам никакви желания и намерения да удрям, мачкам и унижавам. А пък ако някой реши да се удря в мен, това си е негов проблем. Обичам предизвикателствата, обичам да правя нещата, но не на всяка цена. Има морални граници, които не бих пристъпила. И преди да започнеш с другите си въпроси, нека уточним нещо. Така е, много нещо работа свършихме с конкурсите, с изложбите, с дейността на Арт клуба. Но всичко това не съм го направила сама. Всичко това се случи, защото около мен имаше много хора, които свършиха доста работа. И тук е мястото да кажа колко съм им благодарна за всичко. Сам човек не може да направи каквото й да е. Да, направихме паралелките в 13 ОУ, но това се случи, защото всички вие, приятелите ми художници, дарихте картини и с подкрепата на ръководството на училището и с парите от една акция за вторични суровини се направи кабинет по изобразително изкуство. Това стана с труда на ученици, на родители, на учители от училището. Тогава директорка на училището беше Светла Русева. За конкурсите?! Ти знаеш, че с 300 лева направихме национален конкурс, за който подсигурихме 30 награди. И тези награди пак бяха намерени, благодарение на това, че много хора се обединиха около идеята. Художници дариха картини за награди, писатели дариха книги и така се случиха нещата. За книгите?!...Наистина много труд влагам в тази идея да помагам на автори да издадат книгите си в малки тиражи, но това ми носи огромна радост. Пък и книгите, които издаваме си ги бива. Доста неща направихме, но има и такива, които се опитах да направя и не успях. Не съм чак толкова можеш човек. Знам границите на компетентностите си и винаги се захващам с нещо, което е в тях. И много, много внимавам какво обещавам. Ако човек държи на думата си и е последователен в действията си няма начин да не успее. Е, имам и много неуспешни опити и много недовършена работа. Но успешните още повече затвърждават убеждението ми, че когато хората се обединяват около една идея, могат да постигнат много неща. Могат да направят чудеса. Това е проверено и действа. Просто е нужен някой, който да сподели идеята си, да създаде правилата при реализирането й и да обедини подходящите хора, за да я реализират заедно. Когато знаеш какво искаш и си наясно как да го направиш, няма начин да не срещнеш подходящите хора, с които да го направиш.

Звучи много лесно и просто, но в живота не става с лекота. Ти обичаш да вървиш по трудните пътища...

Виж, не става дума за лесни и трудни неща. Става дума за възможни и невъзможни неща. Лично аз съм убедена, че няма невъзможни неща. Вярвам в чудеса и знам, че когато не нарушавам моралните си принципи и правила, няма начин да не се случи най-доброто в дадения момент. Животът ни е такъв, каквито сме ние самите и каквито са нашите избори. Само когато човек осъзнае своето участие или неучастие в живота си, той може да го променя. Да вземем онази ситуация за с школата ми. Да, хора, на които вярвах и помагах, постъпиха зле. Разочароваха ме. Нараниха ме. Това са фактите. Но какво щеше да стане, ако и аз бях постъпила по тоя начин?! Война. Дълга, безсмислена битка, от която няма победител. Хората, които постъпиха така ме загубиха като приятел, загубиха уважението ми, ако това има някакво значение за тях. Всъщност, и тогава и сега аз съм убедена, че от цялата тази ситуация само спечелих. Да, имаше крачка назад в това, което съм създала. Но пък ми се отдаде възможността да направим с детето една прекрасна изложба. По принцип в школата работя с малко деца, в група по 3-4. Но тогава работех само с едно дете, което не се отказа. Хората са различни. По една или друга причина някои ще те предат и оклеветят, други ще те подкрепят. Аз избирам за себе си каква да бъда, в какво да вярвам, как да постъпвам, останалото си е избор на другия човек. Има и нещо друго. Понякога ние не знаем кое е най-доброто за нас и затова трябва да приемем случващото се и да се поучим от него. Нищо в този живот не е случайно. Всичко си има някакъв смисъл, логика и ред, независимо дали в момента го оценяваме и разбираме. Дори и срещите ни със хората не са случайни. Всеки човек може да ни научи на нещо, стига да сме готови за това. Стига да съумеем да чуем гласа му. Няма лоши хора. Има събития и обстоятелства, които са ни пратени, за да ги осъзнаем, приемем и променим. Имала съм трудни моменти, имало е пречки в живота ми, но всичко това ми е дало нещо. Всичко това ме научи да оценявам още повече доброто, което срещам. Научи ме да правя трудни избори за себе си. И ми помогна да стана, това, което съм сега, като човек, като психолог, като художник. Правила съм много грешки, постъпвала съм понякога импулсивно, може би неумишлено съм наранявала хора. Може би съм пропуснала да благодаря на много хора, които са ми помагали...Но никога не съм постъпвала нечестно, несправедливо и не съм се въвличала в интриги. И това е защото вярвам, че това, което човек праща от себе си към другите винаги се връща при него със страшна сила. Не е лесно да преглътнеш обидата от предателство на приятел. Но след като той е постъпил така, това е неговия избор и той си е за него. Моят избор е важен за мен самата. Защото от него зависи дали след постъпката ми ще мога да се погледна в огледалото, без да се срамувам от себе си и от детето си.Това наистина е важно за мен. Знаеш ли колко време ми беше нужно да проумея, че никой не може да ме нарани, унизи или злепостави, ако аз не му позволя това? Да, сигурно е имало и по-лесни пътища, но по какъвто и път да съм вървяла, винаги съм правила най-доброто, на което съм способна и съм вярвала в смисъла на това, което правя.

Сега кажи, как и защо реши да се занимаваш с политика?

За това сме говорили много и дълго. Покани за политическа дейност имах много преди да взема някакво решение да се занимавам с политика. Канеха ме от по-големи и по-малки партии. Но нещо не се вмествах в тях. Аз смятам, че в политиката освен идеи трябва да има професионализъм. Политиката трябва да се прави от хора с качества и морал. Защото от управлението на една държава, зависи живота на гражданите, зависят промените. А промяната е онази различна крачка, от крачките които правим всеки ден. Държавата и свободното гражданско общество са двата полюса, които могат да променят ситуацията в България. Ако в управлението на държавата, ако в управлението на един град, застанат честни, почтени, компетентни и отговорни хора, те ще налагат тези ценности. Ако в управлението влязат неморални, некомпетентни, корумпирани и хора без морал, те ще налагат това, което носят в себе си. Защото никой не би могъл да даде на другите, нещо, което не притежава. Затова е много важно да се знае, кои са хората, които ни управляват. Какви са те? В какво вярват, какво са компетентни да направят. Когато бях поканена да участвам в създаването на партия Българска нова демокрация приех поканата да се срещна с хората и да ги чуя. Сред тях имаше личности, които много ценя и уважавам. На тази среща споделихме мнения и обсъдихме идеите си. И най-важното е, че се чуваше това, което се говореше. И не само, че го чуваха, но го и доразвиваха. Различното в БНД е Съвета на регионите, който е вторият по значимост след Конгреса. Но няма да се разпространявам в много обяснения, всеки който иска да прочете устава и да научи повече за партията може да направи това на сайта на БНД. С две думи аз съм в Централния изпълнителен съвет на БНД от създаването й. Това е първата партия, в която членувам. Покрай политическата работа научих доста неща. Наложи ми се да изчета много около законодателството и относно управлението на държавата. И се оказа, че някои от нещата, свързани с управлението са нелогични и лишени от разум. Оказа се и друго, че ние имаме доста добро законодателство в много аспекти, но тъй като хората не са запознати с него, те не си търсят правата и казват ”ами, като няма закони...”Аз вярвам, че информацията трябва коректно и честно да стига до хората, а те сами да направят своя избор. Ето да вземем един простичък пример. Колко хора са наясно какви са правомощията на един кмет и тези на Общински съвет? Какво може да реши кмета на един град и какво Общински съвет?Какви са личностните качества за един пост, свързан с управлението на едно село, на един град, това са въпроси, на които съм търсила отговора, като психолог. Виждала съм как един човек се променя, за добро или за лошо, когато му се даде повече власт?Започнах да наблюдавам механизмите на предизборните кампании и печеленето им. И това, което видях в повечето случаи не ми хареса. Затова смятам, че нещата трябва да се променят.

И си ти мислиш, че ще успееш да промениш това?

Сам човек нищо не може да промени. Това е една машина, която работи от години по един и същи начин. Промяната трябва да започне от всички нас. Дядо ми казваше, че никога не е късно да се орезилиш и да станеш за посмешище, а най-лесния начин да се случи това е като се захванеш с политика. Но той казваше и друго. Казваше, че никога не можеш да знаеш дали ще успееш в нещо, ако не се опиташ да го направиш. За орезиляването?! То си зависи от мен и от моите решения и избори. А за другото – никога не бих могла да знам дали нещо може да се случи или не ако не се опитам да го направя. Приех да съм водач на тази листа, а хората от БНД приеха решението ми за начина, по които да направим кампанията. Това е първата крачка. На мен лично ми се иска да докажа, че нещата в Стара Загора могат да се случат. Но това зависи от хората, които ще ни подкрепят. Всъщност нямам очаквания. Аз вече спечелих първата си лична предизборна победа. И тя е свързана с хората, които приеха да се включат в листата. Каквото и да се случи на 23 октомври тези десет стойностни и качествени хора могат да работят в екип и съм сигурна, че този екип няма да е само до изборите. Като се замисля имам и още една победа, преди 23 октомври и тя е свързана с твоята подкрепа. Благодаря ти много. Знам, че не взе лесно това решение. А направо ме изуми с дългото си настояване да направим това интервю.

Знаеш ли в какво се забъркваш?

Знам какво искам и какво мога да променя? Ние вече направихме първите две крачки. Те на този етап са съвсем мънички крачки, но са начало, начало на промяна? А колкото до забъркването?!...Не знам, но ще видим.

Ти обяви, че кампанията ви ще струва 300 лева. На фона на цялото разточителство наоколо това звучи много наивно?

Иване, трима души, успяхме да направим национален конкурс с 300 лева, помниш това, нали?!... Защо да не разбера какво могат да направят 10 души с 300 лева. Смятам за грешно и безумно да се харчат толкова много пари за скъпи афиши, които просто ще бъдат свалени след изборите. Ако хората се замислят върху това колко пари се харчат по време на избори и какво може да се направи с тези пари, едва ли ще се поддадат на въздействието на скъпите кампании. Приемам участието ни в изборите като поредното предизвикателство и като един социален и психологически експеримент. На 23 октомври ще видим какво би могло да се случи и какво не?!... Всичко, което трябваше да направя съм го направила, а какво ще се случи не знам. Нямам очаквания. Но в едно съм сигурна, ще се случи най-доброто. Може и да спечелим и аз и хора от листа да влезем в Общински съвет Стара Загора, но това може и да не се случи.

Камелия, ти обичаш предизвикателствата. Те сякаш те мотивират да направиш нещата...

Предизвикателствата са нещо, което ни се праща като начин да се развиваме в личностен план. Просто ги приемам, като събития. За мен най-голямото предизвикателство в живота е свързано не само с постигането на желаното, не само с реализирането на мечтите, а и с това да се оценява постигнатото. Много хора постигат големи успехи, но не умеят да се радват на живота си и на постигнато. Те винаги са недоволни и това разстройва душите им. Има и такива, който са напълно самодоволни и това също не води до нищо добро. За мен личният успех е свързан с чувството на удовлетворение от това, което човек прави. Моят личен успех е свързан с увереността ми, че мога да постигна това, което желая и да се забавлявам по пътя. Но не смятам, че целта оправдава средствата. Няма цел, която да оправдае непочтените средства, с които се реализира. Не съм конкурентноспособен човек. И това е така, защо за себе си съм приела, че мога да се състезавам само със себе си. Но в случая ще се състезаваме със силни политически партии, в които има много хора, които ценя и уважавам. Ще се състезаваме със скъпи предизборни кампании, с много и разлепени на всякъде предизборни плакати. Ще се състезаваме с хора, за които работят цели екипи. Ще се състезаваме, но по един различен, честен, открит и категорично заявен, като правила начин. За мен това в личен аспект е поредното предизвикателство. Знам, че ако е дошло времето нещата да се случат, те ще станат. Ако сме подранили с идеите и мисленето си, все някога ще дойде подходящото време. Винаги приемам предизвикателствата, като благоприятни възможности. Успехът до голяма степен се състои в умението на човек да превърне и трансформира невъзможната на пръв поглед ситуация в работеща.

Нали си наясно за трудностите, които ще се появят по този път?

Трудности може да има по всеки път. Тук не е по-различно. Няма човек, който да не преживява трудни моменти, пречки и затруднения, но много важно е те да се превърнат в житейски уроци. Важното е да знаеш какво искаш и да го постигаш като вървиш напред. Да го постигаш, но не на всяка цена. Всичко винаги е свързано с личния избор и с готовността да живееш с последиците от него. Аз направих своя личен избор, а какви ще са резултатите от него зависи от това какъв избор ще направят старозагорци на 23 октомври.

Какво е най-голямото предизвикателство пред съвременния човек?

Най-голямото предизвикателство към съвременния човек е в това да осъзнае как иска да изживее живота си, да разбере каква е личната му легенда и да следва пътя за осъществяването й, без да губи радостта и красота в сърцето си. Човекът винаги живее в общност, със семейство и приятели. Близките ни хора оказват влияние върху живота ни и най-често съзнателно или не се стремят да го променят чрез очакванията си. И когато нашите очаквания са различни от техните, те започват да се сърдят, защото смятат, че знаят как точно трябва да изживеем живота си. А най-големият парадокс в подобни ситуации е, че в действителност много малко хора са наясно какво искат от собствения си живот и именно те са най-много „компетентни” по отношение на живота на другите. Човешките взаимоотношения биха могли да бъдат по-прости и по-лесни, но хората сами си ги усложняват. И най-често не осъзнават собственото си участие в това. Омразата, завистта, злобата, интригата, алчността тровят живота. Те тръгват от човека, стигат до другия човек, но се връщат от там, откъдето са тръгнали със страшна сила. За любовта, радостта и обичта се отнася същото. Събитията, ситуациите са си едни и същи, но отношението и постъпките на отделните хора спрямо тях са различни. В живота на хората не липсва вяра. Липсват морални ценности. Моралното устройство на човека е нещо, което се изгражда за много време и чрез много поколения. Изгражда се бавно и трудно, а се разрушава много лесно. Моралните ценности засилват вярата. Мислите, чувствата и убежденията влияят върху живота на човека. Влияят не само върху постъпките и делата му, влияят и върху организма му, тъй като те са енергия, която тръгва от човека, стига до другите и се завръща отново при човека. И от това каква енергия създаваме зависи какъв ще е живота ни. Всеки човек сам създава собствената си реалност. Всеки проблем може да бъде превърнат във възможност, стига човек да успее да осъзнае урока, който му е пратен с поредната пречка или трудност. След осъзнаването идва готовността за промяна. Защото пътят, който ни е довел до сегашното ни състояние или ситуация не е продължил от вчера до днес, а е вървян много време – месеци и години преди това. Настоящият днешен живот на всеки един човек е резултат от предишни избори и решения. Именно те, личните избори винаги ни отвеждат на мястото, на което се намираме в момента. Ако човек е доволен от мястото, на което се намира, от живота си и от постигнатото, то трябва да продължи да живее по същия начин и даровете му ще се увеличават многократно. Но ако не е удовлетворен от живота си и от себе си, това означава, че е необходима дълбока вътрешна промяна. Важното е, човек да успее да усети единството си с Вселената. Да проумее, че в нея всичко е създадено от една и съща енергия, от която той също е част. Осъзнаването на това превръща всяко човешко същество в творец на собственото си бъдеще и живот. Чрез собствените си мисли, чувства, постъпки и лични избори човекът се превръща в главният сценарист на собствения си живот. Всеки един човек има вярвания относно себе си, относно света и относно другите. Тези вярвания са основани въз основа на твърдо формирани убеждения, нагласи и ценности. От тях произтичат действията и бездействия в определени ситуации. Човек винаги получа това, в което вярва. Животът му е винаги такъв, какъвто го вижда. Всички отговори са вътре в човека и очакват да бъдат открити и приложени. Простата истина е, че никой не може да направи живота си по-добър, ако сам не работи за подобрението му. Талантът е Божи дар и трябва да го пазим и развиваме. Всеки човек има някакви способности и ако той ги развива, това ще внесе малко повече радост в живота и в битието му. Но осъзнаването на нуждата от промяна е само началото. Нищо не би могло да се случи, ако стоим и чакаме някой друг да свърши нещата вместо нас.

А за успеха и за ценностите, какво ще кажеш?

Успех е това да съумееш да запазиш любовта в семейството си. Да отгледаш и да възпиташ детето си. Да обичаш себе си и хората. Успех е да простиш, когато си наранен, и да запазиш човешкото в себе си, въпреки трудностите. Успех е да осъзнаеш какво искаш и да направиш опит да го постигнеш. Успех е да станеш и да продължиш, като простиш на този, който те е спънал. Успехът за мен не се измерва със славата, с наградите, с богатството, а с това какви оставаме като хора след славата, след наградите и след богатството. Защото всичко е преходно и ако в един миг си на върха, не знаеш къде ще си в следващия. И тогава ще получиш само това, което си дал. Ще те уважават, ако си уважавал, ще те обичат, ако си обичал, ще ти помагат, ако си помагал, ще ти подадат ръка, ако си подавал ръка....За ценностите?!...Последователите на позитивната психология са открили определен набор от универсални човешки емоции, ценности и добродетели, които могат да отблъснат дори редица болести Сред тях са кураж, любов, доброта, творчески заложби, оптимизъм, упоритост, радост от живота, усещане за лична стойност, себеуважение, емпатия, доверие. Любовта, добротата, почтеността, достойнство, свободата и човечността за мен са най-големите ценности. Всичко това, което сме ние е резултат от нашите мисли и чувства. То се създава от тях. Щастието следва човека, който успява да изчисти негативизма от чувствата и мислите си. Омразата, гневът, и разочарованието могат да се прекратят единствено и само чрез любов. Любовта е най-голямата сила. Любовта към себе си, към другите и към света, в който живееш. Любовта е свободата да бъдеш себе си и да дадеш възможност на другия да бъде себе си. Да го обичаш не такъв, какъвто би искал ти той да бъде, а такъв какъвто е. Свободата може да се реализира само като осъзната потребност, като необходимост. Свободата е привилегия, тъй като тя има определена цена. Цена, свързана с това да се откажеш от инерцията, от зоната на удобството, в което не правиш нищо. Да се откажеш от редица заблуди и илюзии, да се издигнеш над мнението и оценката на редица познати, приятели и хора, от които зависят делата ти. Едни от тях ще те обявят за неадекватен идеалист, други ще говорят, най-често зад гърба ти, нелицеприятни неща, трети ще обливат с негативизъм това, което правиш, четвърти ще ти пречат...Но винаги ще има и такива, които ще те подкрепят. Свободата изисква вземането на непопулярни решения и много, много смелост. Свободата е отговорност. И въпреки скъпата цена, която човек плаща за това да бъде свободен, си заслужава.

Кое би определила като най-голямото зло?

Най-голямото зло е глупост, облечена във власт. С умния човек винаги можеш да се разбереш, тъй като той осъзнава границите на своята компетентност и е готов да научи нещо ново. Умният човек може или поне ще направи опит да разграничи рано или късно лъжата от истината, правилното от неправилното. Умният човек мисли и анализира ситуациите и има смелост да признае грешките си. Умният човек оценява знанията и уменията на другите, тъй като е наясно, че човешкото знание е необятно и един човек не е способен да знае всичко. Докато глупакът не мисли, той просто всичко знае и винаги, винаги и за всичко е прав. Глупакът се страхува от умния и от кадърния човек и затова прави всичко възможно, за да го смачка и стъпче.

Смяташ ли, че времето, в което живеем е интересно и с какво?

Всяко време е интересно и от една стана различно, но не чак толкова. „Няма нищо ново под слънцето”, особено, когато се касае до хората. Новото са технологиите. Винаги в историята на човечеството е имало сблъсък между доброто и злото, между истината и лъжата, между справедливостта и несправедливостта, винаги е имало любов и омраза, успехи и провали, герои и подлеци. И във всяко едно време, във всяка една епоха са живели и продължават да живеят личности, които променят света.

Кои са сбъднатите мечти и най-голямото постижение на Камелия Мирчева?

Най-голямото ми постижение е раждането, отглеждането и възпитанието на сина ми. Да бъдеш родител е много, много голяма отговорност и не лека задача. Сбъднах много мечти, но имам и нереализирани. Най-голямата ми мечта е свързана с Лесидрен. Да се завърна и да изживея остатъка от живота си там.

Какъв компромис не би направила?

Със съвестта си.

Какъв е смисълът на живота според теб?

Само, когато човек успее да се освободи от себе си, т.е. от своето Его може да проумее тайната на смисъла на живота. Само тогава човек разбира, че основната причина за нещастията ни се състои в липсата на любов, в контрола, в бягствата, в страха, в омразата. Липсата на любов води до постоянна борба за любов. Страхът от провал води до постоянни планове за контрол и стремеж към постигане на желаното на всяка цена. Страхът от отхвърляне води до заклеймяване на другите, като лоши и недостойни, некомпетентни и зли. Съвременният човек в страха си и в неумението да бъде и да отстоява себе си се вкопчва в убеждението, че той е това, което притежава. И идентифицира себе си с притежанията си и вярва, че поредната придобивка ще запълни живота му и се чуди защо това не се случва. Притежанието на различни материални неща, както и липсата на такива, би могло да направи един човек щастлив или нещастен, но това не е задължително. Познавам много хора, които разполагат със скъпи вещи и материални придобивки и не са щастливи. Познавам и други, които нямат много метериални неща и въпреки това са щастливи. Източникът на щастие, както и смисъла на живота за различните хора е различен. Животът винаги има смисъл, независимо дали го осъзнаваме или не. Животът е дар и аз вярвам, че всичко което се случва, тук и сега, в моя живот е най-хубавото от това, което би могло да се случи.

Определяш ли себе си, като щастлив човек и защо?

Да, щастлив човек съм. Правя неща, които обичам и харесвам. Сърцето ми е отключено. Обичам живота и се старая да го живея пълноценно. Наясно съм с това, което искам. Човек може да бъде щастлив, само толкова, колкото сам си позволи. А аз си позволявам да бъда много щастлива и да се радвам на всеки миг от живота си. Умея да се радвам и да ценя всяко едно добро нещо. Винаги съм живяла собствени си живот пълноценно. Защото знам, че ако някой, вместо да изживява собствения си живот в цялата му пълнота, имитират нечии друг живот, то той ще загуби способността си да бъде щастлив. Щастието и нещастието винаги зависят от вътрешната реакция на човека към конкретни външни събития, хора, предмети и обстоятелства. Щастието и нещастието са състояния на ума, основани на лични емоции и реакции. Човек, стига да иска, винаги може да се научи да приема нещата отвъд границата на собственото си виждане, чуване, усещане и тълкуване. При мен нещата са простички. Вярвам в чудеса и те се случват. Знам, че времето, с което разполагам на тази Земя не е безкрайно и затова, когато реша да правя каквото и да е давам най-доброто от себе си. И в замяна на това винаги получавам най-доброто от живота. Всяко едно събитие, независимо от неговата степен на болезненост или безболезненост винаги представя пред човека възможности за избори. И всеки един избор носи определени плюсове и минуси. Преди десетина години имах здравословен проблем и ми поставиха една много страшна и тежка диагноза. Беше много труден период за мен и за семейството ми. Но благодарение на това, аз осъзнах и проумях важните и стойностни неща в живота си. И този миг на прозрение се случи на връх Койнец. Седях на скалата и си мислех, че ако диагнозата се потвърди в най-добрия случай ми остава около година живот. Мислех си за това колко много неща съм оставяла за друго време, за друг живот. Изброявах хората, на които не съм успяла да благодаря за оказана помощ и подкрепа. Питах се, какво щях да направя, ако имах повече време. И когато си отговорих на всички въпроси, разбрах какво трябва да променя в личен план. И го промених. Сега знам какво искам да променя в обществен план. И аз ще работя за промяната. Но дали това ще става по-трудният или по-лесният път, зависи от подкрепата, която ще получа от хората.

1.10.2011г.

Стара Загора

Неизвестната България конкурс

ДОКОСВАНЕ ДО ПУСТОШТА...ИЛИ ДВА НЕУСПЕШНИ ОПИТА ЗА ИЗКАЧВАНЕТО НА БАТАШКИ СНЕЖНИК
Александър Караджов


Незабравими са залезите на брега на язовир Доспат. Слънцето, планината и водата се сливат в едно. Човек остава на брега, вперил взор на запад, желаещ този залез да продължи вечно...Но след няколко плясъка на риби и пърхания на криле на птици, докосващи водата, всичко затихва и настъпва нощта...Не по-малко завладяваща и опияняваща.




Нощувката край язовир Доспат мина под напевите на хиляди щурци около нас, а на следващият ден всичко бе потънало в роса. Сякаш бе валял проливен дъжд.
Подсилихме се с топла супа и започнахме да се подготвяме за път. Чакаше ни тежък и дълъг ден.
Маршрутът ни бе плануван да премине през Широка поляна, Голям и Малък Беглик и да достигнем до град Батак.
Непосредствено след Доспат навлезнахме в кралството на иглолистните гори. Там, където зеленината идва в повече на непривикналите към нея. И добре, че бяха красивите гледки, които компенсираха отвратителния асфалтов път от Доспат до Батак.



Разстоянието между двата града е 52 км., но се изминава за около 2 часа. На места кратерите по пътя достигат дълбочина над 20 см., като каране със скорост по-висока от 20 км./час крие сериозен риск за живота и здравето на пътниците и превозните средства.
Преминахме покрай язовир Широка поляна и Голям Беглик, които са част от Баташкия водносилов път. Това мега - съоръжение за времето си е истниско постижение на инженерната мисъл и днес си е достойно за гордост. Оползотворяването на водите наистина е максимално, и най-важното, не е строено едно към гьоторе, както сме свикнали да виждаме днес. Средногодишно този комплекс осигурява на България 800 млн. квтч. електроенергия.
Баташкият водносилов път се простира върху 3 600 кв. км. площ, а тунелите, които свързват отделните язовири са с дължина 78 км. За обслужването на тази гигантски хидроенергиен обект са прокарани 90 км. служебни пътища , 170 км. далекопроводи и 115 км. телефонни линии. Около водните басейни възникнаха високопланински курортни комплекси.



"Неусетно" достигнахме град Батак. Бях ходил там доста отдавна и наистина не си спомнях нищо. Градчето ни изненада приятно с подредената си централна част и оживлението по улиците, може би защото бе събота.
Интересен факт е, че оттук е произлязла уникалната брадва — балтак (баташки топор) - произвеждан и до днес от самобитни майстори в региона. С балтака се извършват 95% от горските дейности включително и измерване (разстоянието от върха на острието до края на "държалото" е точно 1 метър).



Веднага след това обаче дойде второто ни впечатление - силно неприятно. Огледахме се за туристически информационен център (ТИЦ), който се оказа на 30 метра от нас.
Уви, не работеше. Хората си почивали в събота и неделя. После претендират, че развиват туризъм. Недопустимо е това да се случи където и да било в чужбина. Все пак масовите посещения са през почивните дни и празниците. Е, явно хората от ТИЦ-а са си надскочили масрафа и са го ударили на почивка.
Напук на туристите, дошли за пръв път там и нуждаещи се от ценна информация. Както бе в нашия случай. Пристигнали по обяд, имахме за цел да изкачим връх Баташки снежник по маршрут, който би ни отнел най-малко време.



Попитахме човек на портала на общината, който не бе особено разговорлив и услужлив. Веднага ни отправи предложение да наемем водач, който по мое мнение бе приятелят му, стоящ до него. След като му отказахме тактично, двамата започнаха да ни дават напътствия накъде да се движим, като откровено си противоречаха. В крайна сметка ни казаха, че най-бързо ще се качим, като минем покрай ВЕЦ "Батак", хижа Техеран и Ровното. Речено - сторено.
Потеглихме по маршрута. След повече от четири часа всички пътеки свършиха, маркировка изцяло липсваше, а пред нас нямаше и признак да сме близо до върха.
Единодушно решихме да се върнем до града и да потърсим място за бивак, а на следващия ден да направвим втори опит за изкачване на Снежника.
Добрахме се със сетни сили до изходната ни точка и седнахме за кратка почивка, както и да обмислим следващия си ход.
Решихме да потеглим към Нова Махала и Фотиново, където да нощуваме и на следващия ден рано сутринта - атака на върха.
Дали от жегата, или от непримиримостта ми обаче, по средата на пътуването отправих към другите предложение да направим втори опит откъм Нова Махала преди мръкване, като се предполагаше, че слизането ни обратно ще е по тъмно и ще си направим криво - ляво лагера за нощуване на светлината на челниците.
Учудващо, бях подкрепен с пълно мнозинство. Вече карахме по прашен път до село Нова махала в търсене на маскимална близост под върха.



Нова махала /Йенидже джумая, Ени махле/, е разположена в едно от най- красивите кътчета в северните склонове на Западните Родопи в Баташката планина на 1150м. надм. височина, източно от гр. Батак. Селище с много стара история, населено е предимно от мюсюлмани–сунити. Жителите му смятат, че са потомци на заселили се по тези земи юруци.
Накрая на селото видяхме доста любезно семейство, които се опитаха да ни упътят.
Думите им ни обнадеждиха, звучаха оптимистично. Показаха ни откъде да минем, имало маркировка, за три часа сме горе.
Беше 18.10 ч. Потеглихме, този път без големите раници. Бяхме бързи и наваксвахме в началото, докато се движехме по горския път. Изкачването започна, като на места пътеката се губеше и се налагаше да се катерим директно през сечището - доста екстремно придвижване падна.
Сякаш виждахме върха вече. Притесни ни факта, че нямаше маркировка. Явно хората се бяха качвали преди 20 години. Днес беше друго. Изкачихме и последното било с надеждата, че пред нас ще се разкрие уникална гледка.



Надеждата ни умря. За пореден път пътеките свършваха. Оставих другите да починат и се отдалечих да огледам терена, като взех радиостанцията със себе си. След около 200 метра излезнах на широко, открито пространство, почти непроходимо от хвойни и клекове. Ясно личаха следи от мечка, или мечки, които бяха ровили мравуняците около мен. Определено се стреснах и се върнах при другите.
Обмислихме дали да продължим, но след 5-минутна оперативка, и след като бях видял, че зад въпросното било има още едно, видимо по-високо, решихме да слизаме по най-бързия начин, за да използваме максимално остатъка от отиващия си ден.
Слизането бе скоростно. Спуснахме се за час до Нова Махала, като взехме отсечката почти набегом.
Надеждата ми за изкачване на този непопулярен връх се срина. Успокоявах себе си, че явно не е трябвало да го изкачим. Ще се върнем друг път. Той ще си е там.
Бяхме при колата още по светло. Отправихме се в посока Фотиново, с идея да нощуваме на удобно място.
То не закъсня. Вляво от пътя намерихме удобна беседка с барбекю и чешма, а поляната бе прекрасна за разпъване на палатки. Мястото бе на завет и за разлика от бреговете на язовир Доспат, тук нямаше никаква влага.



Сладка е вечерята след тежък преход. Още по - сладка е раздумката край галещия ни лагерен огън. Обсъдихме изминалия ден, открихме грешките си. Някои останаха неоткрити, може би за да не спираме да се усъвършенстваме и да не спираме да търсим отговори при следващите си докосвания до Майката - Природа.
Сънят ни бе непробуден.Събуди ни някакъв горски, който явно си търсеше раздумка. Похвали се, че той направил беседката и чешмата. Беше приятен човек.
За днес бяхме планирали да посетим Фотинските водопади - черешката на тортата, като имах една малка изненада за другите.
Пътят се изкачваше стремително нагоре, като по моя преценка бяхме на около 1500 метра надморска височина. Отново навлизахме в истински зелен рай. Борови гори и изумрудени поляни. Сега разбрах защо определят село Равногор като най-екологично чистото място в странта.
Именно оттук, близо до разклона за Равногор, вдясно тръгва път за Девин, който минава през Кьошка и Лесичево, но минавалите оттам го определят като изключително лош. Ще го оставим за някое от следващите си ходения, вероятно с колела.
Пътят започна да се спуска към село Фотиново, като много рязко растителността премина от иглолистна в широколистна. Явно наистина сме били нависоко.
Село Фотиново се намира източно от Баташки снежник на 1100 м надморска височина, на двата бряга на Фотинска река.
За първи път село Фотен се споменава като българско селище в писмени източници от края XVI век. В границите на селото се намират няколко средновековни моста по Фотинска река от XVIII-XIX в., стара воденица, джамия от края на XVII век и църква" Св. Успение Богородично" построена през 1914 г.
Получихме насока от местните хора, които се оказаха много приятелски настроени към нас.
Поехме към водопадите, като през цялото време се движехме по стар път край реката. Навлезнахме в Ловно стопанство "Борово". Личеше си, че е доста диво. Над нас висяха огромни скални късове, а под нас бучеше Фотинска река.
Достигнахме до първия водопад, като тук, за разлика от Батак, хората се бяха погрижили и бяха поставили прекрасна маркировка.



Самите Фотински водопади са три, като най-долните два образуват красива каскада.
Най-висок е средния - около 15 метра. Под него падащата хилядолетия наред вода е изровила скалите и днес там се намира голям вир с неизвестна дълбочина. По моя преценка над 6 метра. При пълноводие гледката е уникална.
Изненадата, която бях подготвил за момчетата, бе спускане с рапел по единия от водопадите. Останаха очаровани. Има отлични условия за каньонинг по тези места. Въпреки ледената вода, някои от нас не се сдържаха и се изкъпаха във Фотинската река.
Очарованието, което преживяхме и по време на това наше пътешествие, бе несравнимо. Заредени с енергия и живот се отправихме към монотонното си ежедневие в очакване на бъдещи приключения. Вероятно отново в този прекрасен край на България.

конкурс

Неизвестната България конкурс

Енергийна среща с камъните на познанието
/пътепис за Беленташ/
Милена Колева


Непринуден чар и светоусещане завладяват сърцата завинаги на всички посетители открили “камъните на познанието”, някъде там в дебрите на родопските планински масиви на величествен Белинташ.
Място, толкова неразбираемо, противоречиво, непознато и интересно, че винаги остава туристите възхитени, ободрени и изпълнени с нови животворни сили от едно запомнящо се пътуване.



Непознатото винаги блести примамливо и предизвиква неистов и траен интерес .
А имаме ли отговор за необяснимото...загадъчното...феноменалното...? Нека го потърсим, заедно!
Отправяме се към сърцето на Родопите, но не само за да се насладим на красотата на природните дадености, който предлага региона, а и за да се докоснем до необикновени и тайнствени места. Да се заредим с чиста енергия, да потърсим Висшето съвършенство, което може би само ще ни открие...

Родопите – планина, покрита с красивата и загадъчна мантия на легендите. Долините й са попили и съхранили най-много от периода на древността. Къде да я търсим тази мистичност и хармония? Тук, в Орфеевата долина, близо до Кръстова гора- един регион, благословен от Бога, наситен с лечебни чудеса и чисто енергийно поле.
Ако погледнем на югоизток от Святото място ще видим възможно най-запомнящата и величествена гледка – Белинташ .
Едно място, свързано с хилядолетни тайни и загадъчни мистерии, привличащи човешкото око и предизвикващи силен интерес.
Самото име Белинташ се превежда като: “камък на знанието”, “бял, добър камък”, а някои го наричат дори “българският стоунхендж”, което сравнение предизвиква във всеки един родолюбец неприкрита гордост, но всъщност тя е оправдана. Има доста доказателства за съществуването на необикновени чисти сили и пречистващо-зареждаща енергия, витаеща около “камъните на познанието".




Дали е случайно местоположението на Белинташ? Къде е истината всъщност?
Тръгваме по пътя Асеновград – Кърджали, достигаме до едно малко селце – Мостово, което бихме отминали спокойно, ако не знаем, че всъщност загадъчната история започва от тук, от родопския рид „Добростан”.
Това е мястото, от което се води главната начална точна към същността на тайнството и донякъде разкрива част от мистерията. Селото, чието местоположение е на 27 км от Асеновград се намира в средата на точно описан квадрат, наоколо са разположени цели четири свещени места- Юта, Белинташ, Караджов камък и Кръстова гора.

Но нека разгледаме първоначално символиката в имената на селата- Москово и Врата между, които се намира Белинташ. Неслучайно тези села носят тези олицетворяващи имена, носещи в себе прехода от моста към вратата...
И може би показват тънката линия на двете допирни точки водещи към Божието творение, в лицето на “умните камъни”. В с. Москово можете да видите запазения и до днес естествен мост над реката на самия вход на селото. С времето реката сама е издълбала пътя си в масивната скала, което е поредното доказателство за силата на природата и нейната чиста водна енергия около тези места.
Още с навлизането на скалния масив Белинташ ще видите табела, гласяща “Скала на познанието”. Звучи любопитно и определено предизвиква интерес. Но не само, защото още при първите стъпки, извървени в местността ще усетите нещо необикновено, което е трудно да се опише- усещане за пречистване, силата на човешкия организъм, желанието за живот... Това е космически туризъм! Сякаш цялата вселена ти взаимодейства и се чувстваш прероден, изпълнен с оптимизъм, помагащ ти да достигнеш абсолютната, чиста, пълна хармония на тялото и духа.



Пътят по скалния масив е стръмен, но за сметка на това ако човек има желание почти не усеща натоварването, докато се изкачва нагоре към върха. След това ти се струва, че всичко е било като един миг. И няма как да е иначе, защото там горе на скалите времето сякаш е спряло, а човек се изпълва с тонус и отлично настроение. Да изкачиш Скалите на познанието, да се докоснеш до вълшебните камъни по пътя си, да преживееш едно вълшебство- това са само част от благата, даваща ни истинската българска природа.
Докато се разхождате из скалните масиви, няма как да не забележите и издълбаните стотици ниши. Две ямки се отличават от останалите по това, че винаги са пълни с вода. Това говори за непресъхващата сила и енергия на феноменалния скален масив. Хубаво е човек да се докосне до тях за да се пречисти и зареди със сили. А това става мигновено, понеже положителната енергия се носи из въздуха, усеща се и при допира с камъните или при измиване с вода от скалните ниши. А гледката от високо ще ви възроди за пореден път. Изобщо гарантирано е, че това местенце, наричано още “земята на бесите” –веднъж посетено ще ви накара да се влюбите в природните му дадености, и да се връщате там отново и отново...




А какво ли се крие из скалните ниши обзели Белинташ? От къде това място черпи толкова енергия ? Казват, че в миналото в множеството дупки са се поставяли чисти физически кристали, а сега има само етерни кристали, които не се виждат.
Ето защо, може би там горе се е образувала кристална енергийно-информационна решетка, станала причина и за честото посещение на Белинташ от екстрасенси, които също се “зареждат”. Всеизвестен мит е, че наред с Царичина и Кръстова гора, Белинташ е една от най-посещаваните от НЛО части на България. Една легенда разказва, че издълбаните ямки са били звездна карта, служеща за ориентир на инопланятяните.
На Белинташ ще видите и “Халките”. Тук не става въпрос за скалния феномен “Халката”, намиращ се в природен парк Сини Камъни, гр. Сливен ( местността Карандила), а за две халки, изсечени в южната част на платото. Друга легенда разказва, че именно тук, а не в Мала Азия е заседнал кораба на Ной. Според библейското сказание Ной е пуснал гълъба да полети и да провери дали водите на вселенския потоп са се отдръпнали. На тези две халки Ной превързал своя кивот.
Хората с по-голямо въображение виждат в скалните образувания- три изсечени глави –едната на пазителя на светилището, която се намира в южната част и две мечи глави, разположени от северната част на платото, откъм извитата пътека. Това са великите пазители на тракийските тайни, останали завинаги на поста си, вградени в скалата.
Ако се вгледате добре още при входа на платото на Белинташ ще видите интересното скално образувание, т.нар “Страж на светилището”.
Огромната скала, приличаща на сфинкс, гледаща със зловеща мистичност, макар вградена, но в същото време те обзема чувство, че във всеки един момент може да се “надигне”. А вие ще приемете ли предизвикателството да посрещнете изгрева, легнали на “камъните на познанието”, както са го правили тракийските жреци, хиляди години назад във времето?



Ако сте се престрашили да преминете през входа и “Стражът на Светилището” ви допусне да продължите напред – пред вас ще се открие запомняща се гледка. Божествена харизма, зеленина, спокойствие ще хармонизират с вашето вътрешно светоусещане. А от двете страни на платото се открояват пред погледа ви –две скални образувания, свързани помежду си с конче. Когато ги прескочи човек ще види следващата забележителност – щръкнал, сцепен на две камък. Особено подходящо за посещение на това място е през есенното равноденствие, защото само тогава слънцето спуска един единствен лъч до утробата на камъка. Момента е много специален, заслужава си да се види и снима. Освен това траките са смятали, че когато има равноденствие небето опложда земята. Интересно, нали?
Казах ли ви, че това място ще ви докосне и до приказния свят? Но съвсем скоро приказката се превръща в лабиринт, а оттам и в тайнствена загадка. Когато се разхождате и разглеждате Белинташ ще откриете върху скала издълбани разбъркани цифри, приличащи на указател. Съвременните изследователи са разкрили, че те маркират точно комплекса от светилища в тази част на Родопите- Долнослав, Драганица, Белинташ, Караджов камък и Кръстова гора. Това не би могло да бъде случайно съвпадение! Толкова свети места на едно място, сякаш Бог е събрал по-различните си сътворения и висши сили близо едно до друго.



Родопите предразполагат към много природно красиви и интересни маршрути. Близо до Кръстова гора, която бе отправна точка на нашето виртуално пътуване из дебрите на нашата непозната България, можем да се насладим освен на “Белинташ”, също и на “Хайдукташ” и “Караджов камък”. Имената им звучат по по-нашенски, нали? И двете месности предизвикват интерес. За любителите на екстремните ситуации и маршрури е “Караджов камък” – със своите 400 метра обща дължина, представлява страхотно предизвикателство за катерачите. Непростимо е да не се изкачите, има пригодена за това дървена стълба. Първоначално ще ви се стори стръмно, но бързо ще се уверите в противното. Ако разполагате с необходимата алпийска екипировка може да се пробвате и от по-стръмната страна на скалата. На места дължината на “Караджов камък” достига около 20 метра. Ако се изкачите до върха ще откриете подобни ямки като от Белинташ, но без вода.
И понеже се намираме в сърцето на Източните Родопи няма как да не споменем отново тракийското присъствие по тези земи, а именно факта, че в миналото “Караджов камък” бил известен като свещено място, посветено на мъртвите. И тук, може би ще откриете тази доза тайнство или забулена мистерия, още повече, че заедно с Белинташ и Кръстов връх - оформят култов комплекс.
На слизане трябва да бъдете внимателни, докато не стигнете до пътечка, която огражда скалата. При слизането си ще виждате освен от множеството издълбани скални ниши, обвили “Караджов камък”, както и няколко пещери. Също така можете да срещнете някоя дива коза или котка, както и да се насладите на полета на скалните орли, което е почти неизбежно, защото те гнездят по скалисти места.
Когато достигнете до пътеката около самия “Караджов камък”, извеждаща ви от подножието на скалното образувание- можете да се отправите към живописната малка махала, наречена –“Ряката”. Тя е разположена в дерето на река Сушица, в подножието на местност “Хайдукташ”. Място, чието име само говори за себе си. Тук можете да похапнете, пийнете и отпочинете сред спокойствието, излъчваща природната картина, като едни истински наследници на хайдутите.
Навярно не се помъдрява чрез допира на човек с “умните камъни” на Белинташ, нито пък се става гадател на бъдещето, ако прекарате няколко часа сред тази вълшебна идилия. Но със сигурност ще бъдете приятно изненадани от непознатата, но съвършено хармонична природа на земята на могъщото царско-жреческо общество на протоптаки- бесите.
Белинташ – величествен, страшен и феноменален природен дар! Едно българско богатство, носещо в себе си астрономическия план, истинската благодат, необходимото спокойствие, чистата енергия и шанса на всеки от нас да открие екзистенциалните си търсения и въпроси, да се докосне до съвършената природна среда.
Колкото интересни, зареждащи със животворни сили и обновяващи организма, толкова и мистични, загадъчни, забулени във тайни си остават “камъните на познанието” на Белинташ. А понякога си мисля, че за да остане природа не е задължително да знаем всичко за нея!

Неизвестната България конкурс

На гости на кралица Мария
Дейзи Патън

Пътувахме към Балчик, към «Тихото гнездо» - двореца на една от най-успешните и красиви владетелки в Европа през миналия век - румънската кралица Мария Александрина Виктория де Единбург.
Бях чела много за това място, но никога не бях го посещавала. Сега нямах търпение да видя всичко онова, за което се пишеше с такива предизвикателни думи! ...Думи, които те карат рано или късно да тръгнеш натам и да се докоснеш до непознатото...



Още в далечина се виждаше белоснежната снага на двореца, построен в приказния залив на Балчик...
С приближаването ни към «Тихото гнездо» все повече се възхищавах на Мария, за великолепния и избор на това райско кътче за нейния дворец...
Тишината бе лъчисто отражение на юнското слънце и нищо не можеше да я смути, а плясъка от крилете на чайките бе неизменна част от нея...
Мария ни очакваше...



Духът й беше там, големите й, дълбоки сини очи гледаха в далечината за нас! Тя е обичала гости от всички краища на света, а ние сега идвахме чак от Африка!
Виждах красивото й лице, усмихнато и благородно...Вълнението ми нарастваше.Още малко и щях да я прегърна. Още малко и вече щяхме да бъдем със съпруга ми нейни скъпи гости в двореца
И ето, вратите бяха отворени за нас и за още много посетители..
Вълшебната красота ме превзе още щом се отзовахме вътре...
Освен главния замък, множесвото изваяни, кокетни сгради се изписаха пред нас като редове от нежните стихове на Мария, позната като поетеса под псевдонима Кармен Силва (пееща гора).
Нежен полъх носеше звуци на арфа от невероятните паркове, тераси, градини и уханни цветя...
Вървейки между красиви порти от ковано желязо, лабиринти от водни канали и водни огледала, усетих защо кралицата е изпитвала такъв трепет към Тихото гнездо.
Не можех да сравня с нищо уханието от тайнствените и красиви места като Гетсиманската градина, Градината на Аллах /там където сега са кактусите/, или новата Плачеща градина с плачещи върби, мостът на въздишките, най-голямата на балканския полуостров магнолия.



Тук с моя съпруг видяхме римска баня и красиви водопади.
Вървяхме умислени, заслушани в шармантния глас на легендата, която извиваше с нас по лабиринтите на «Тихото гнездо».
А екзотиката на ботаническата градина, която е неизменна част историята на Двореца спря дъха ми! В нея има 370 етикетирани растителни вида – дървета, храсти и кактусова колекция от 600 индивида.



Парковете и градините наистина бяха олицитворение на божиите земи. Не беше непонятно и невъзвожно да не видя това с очите си-един изграден съвкупен свят от християнски и мюсюлмански свещени сгради.
Между тях е декоративната джамия с минаре, поставените на много места кръстове с надписи на черковнославянски език - донесени от гробищата на манастирите в Молдова. Също така византийски православен параклис..
- Това съчетание - разказа управничката на музея - се дължи на учението на персиеца Бахаулла, на което Мария била поклонничка. Религията проповядва единство на Бога, единство на всички религиозни учения и човешкия род ...
Това беше новото, което научих там за Бахаулла... А колоните, арките, чешмите и мостовете са украсени с ориенталски, тракийски, римски и християнски символи.



Сякаш в това, живописно късче земя до морето се събираше целия свят.
Елинистичният мраморен трон бил докаран чак от Флоренция...
Нямах търпение да го докосна, да усетя още по-силно духа на Мария...
И ето, че вече седях в него... Погледът ми бе отправен далече в морската шир, а мислите ми прехвърляха времето назад...



Тя беше тук. Виждах я - висока, стройна и красива, облечена в бяло, с изписана тъга в дълбоките сини очи. Виждах я, очакваща яхтата на любовта й да пристигне в последния пристан на нейния живот- замъка «Тихото гнездо»...
С просълзени очи й благодарих за гостоприемството, за създанената от нея красота, която се запечата в съзнанието ни, за вълшебството на това наше гостуване...
После с бавни стъпки тръгнахме към изхода....
Зад нас оставаше бялата тишина, която ни подари нещо скъпо, нещо, което аз и съпругът ми отнесохме със себе си завинаги...