Блогът на Камелия Мирчева

понеделник, 22 юли 2013 г.

ДА ОПИТОМИШ ЯСТРЕБ

ДА ОПИТОМИШ ЯСТРЕБ

/ разказ /

КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА

Адвокат Борис Цоневски четеше психологическото заключение и се ядосваше.

„За каква се мисли Лия Кацарова? Кой й дава право да пише такива неща?...Домашно насилие?!...Глупости, ударил й десетина шамара, голяма работа...в крайна сметка й е мъж?!...” – гневеше се той.

Внезапно 47 годишният адвокат захвърли листовете и седна на фотьойла в изисканата си кантора. Изкрещя на секретарката си да дойде и започна да разсъждава: „Това заключение ще промени хода на делото...Какво би могло да се направи?...”

***

Преди един месец в кантората на Цоневски се обади Марин Абрашев, собственик на верига от Газ станции в цяла България.

Знаеше се, че Абрашев е един от най-богатите мъже в страната. Освен газ станциите притежаваше хотели, бинго-зали и какво ли още не - движимо и недвижимо имущество. Срещу него бяха водени безброй дела за незаконно забогатяване, за неплатени данъци и рекет, но всичките бяха прекратени „поради липса на доказателства”.

- Искам да се срещнем днес. Имам работа за Вас. – отсече Абрашев.

- Добре, в четири часа ще Ви чакам в кантората си.- механично отговори Цоневски, който имаше на разположение само два часа да умува за каква ли работа могат да го наемат.

Телефонният разговор провокира размисли, тъй като Цоневски знаеше, че за Абрашев работят няколко адвокатски фирми, които не поемаха никакви други клиенти.

Втората изненада в горещият августовски ден бе, че Абрашев влезе в кантората на адвоката сам, като остави охранителите си пред вратите. Това бе толкова необичайно за него. Той не поздрави, просто седна и каза:

- Нямам много време, затова ще карам направо. Искам развод. Искам жена ми да не получи нито стотинка от парите ми и децата да останат при мен. Ще получиш много пари за тази работа, всъщност парите нямат значение, важното е да стане това, което искам. Моите адвокати ще ти помагат и ще правят каквото им кажеш. До шест часа трябва да знам дали поемаш бракоразводното дело.

Борис Цоневски понечи нещо да каже, но Абрашев хвърли визитката си на масата и една банкнота от сто лева и си тръгна. Точно пред вратите се обърна и каза:

- Ако не се обадиш, значи нямаш интерес към делото ... В такъв случай забрави този разговор и тази среща...

***

Преди години Борис Цоневски пое и разшири адвокатската практика на баща си. Купи, нова по-голяма кантора в централната част на града и започна да гради кариера. Беше добър адвокат, беше невероятен. Имаше нещо студено, но същевременно харизматично и властно в него. Говореше компетентно и уверено, а в съдебната зала съумяваше да оказва такова магнетично влияние, че винаги постигаше това, което желае.

Наричаха го Ястребът. Това прозвище му лепна една млада прокурорка, с която в миналото бе имал краткотрайна връзка. По време на един скандален процес, в който клиента му бе толкова видимо виновен, че не му мърдаха поне десетина години затвор Цоневски намери „свидетели”, които преобърнаха хода на делото. Въпросната прокурорка беше сразена и след като напусна съдебната зала каза на всеослушание:

- Той беше, беше като ястреб...Имах чувството, че ще ме разкъса...Още не мога да разбера как съм спала с него?...

Думите й бяха дълго време обект на коментари в съда. Достигнаха и до самия Цоневски и това отключи дълготрайната му непоносимост към интелигентната и образована част на нежния пол.

Много малко хора обичаха Борис. Той нямаше приятели, въпреки че бе добър адвокат. В цялата си адвокатска практика бе губил две дела и това бе станало с участието на Лия Кацарова.

Само споменаването на името й го разтреперваше. Мразеше тази жена. Ако някой го попиташе „защо” не би могъл да даде рационален отговор.

Мразеше вечно усмихнатото й лице, питаше се какви ли интриги плете с тихия си и спокоен гласец...

Мразеше това, че никога никой не успя да я засегне с клюка или обида, но най-много ненавиждаше вечният й оптимизъм и вярата й в доброто начало на човека.

Борис познаваше Лия още от студентските си години. Тя беше с три години по-млада от него. Завърши два семестъра в юридическия факултет и въпреки, че от нея можеше да излезе добър адвокат започна да учи психология. Пътищата им се разминаха до онзи миг, в които Борис се завърна в родния си град и разбра, че Лия е вещо лице в съда и има многообещаваща частна психологична практика.

И от този момент той поведе безмилостна битка срещу нея.

„Няма човек, който да не крие нещо гнусничко за себе си” – мислеше си тогава Борис и се чудеше каква е тайната на Лия.

Опитваше се да я компрометира, но тя като че ли беше недостижима. Мила, любезна и все така внимателно дистанцирана Лия просто бе всичко онова, което Борис не беше.

Битката с нея го мотивираше и амбицираше. Тази битка като че ли осмисляше по някакъв необясним начин живота му.

Не знаеше защо, но му се искаше да изтрие по някакъв начин вечната й усмивка. Неусетно прие за въпрос на лична чест и достойнство да й докаже, че светът е едно гадно място за живеене, в което оцеляват не талантливите, не умните и способните, а само тези, който успеят да се адаптират и вместят в него.

Борис смяташе, че тези, които побеждават не могат да бъдат съдени. Той вярваше, че всички харесват победителите, независимо от средствата и начините за постигане на победата. Тези негови идеи и вечните спорове за морала и цената, която плащаш за изборите си, бяха разрушили дори отношенията с баща му.

Цоневски смяташе Лия за наивна идеалистка и непригодна за този живот. Тя вярваше в доброто начало на всеки човек. Беше красива и умна жена. Уверена в себе си. Имаше принципи и идеали и не правеше компромиси с тях. Позволяваше си да работи дори без пари, когато някой беден нещастник я потърсеше за помощ.

Борис презираше тези отрепки, които бяха безпомощни да се справят сами с живота си.

Той бе убеден, че бедността е заслужено наказание на мързеливия и глупав човек. Понякога се питаше дали не я мрази за това, че баща му, старият адвокат Цоневски говореше за нея с такова голямо уважение и възхищение.

„Баща ми...И той бе наивен глупак, като нея. Никога не ме похвали...Дори се срамуваше от мен...” с досада си спомни Борис и запали лампата.

Неусетно бяха минали няколко часа, а той все още нямаше идея за това каква стратегия да използва по делото Абрашев.

***

Телефонът на Лия звънеше дълго и продължително, а бе едва 8 часа сутринта. Днес бе почивният й ден. Надяваше се, че ще успее да поспи до по-късно. Бе планувала малка разходка по магазините и среща с приятелки.

Телефонът продължаваше да звъни. На дисплея бе изписан непознат номер. Лия за миг се поколеба дали да не изключи апарата. От опит знаеше, че позвъняванията по това време могат само да означават нов случай.

- Ало, Лия, Борис Цоневски е, искам да се срещнем. Спешно е.

- Да не си се влюбил безнадеждно и тя да е разбила сърцето ти? – пошегува се Лия и се усмихна при мисълта за това как би изглеждал влюбеният адвокат Цоневски.

- Става дума за работа, а не за мен.- отвърна той и си помисли възмутено как може тази жена да се шегува в 8 часа сутринта и то след като е провалила делото му.

- Ела в десет в кабинета ми.- отвърна Лия и затвори телефона, без да му даде възможност да й обясни, че той предпочита да се видят някъде навън.

Оставаха още близо два часа до срещата на Борис с Лия, а той все още не беше решил какво и как да й каже. Той не можеше да си обясни защо тази жена го обърква. Приемаше я като силен противник, който трябва да подчини, но знаеше, че Лия няма да се върже лесно на неговият сценарий.

Тя не го приемаше за противник. Тя просто го бе изхвърлила от живота си. Той се питаше понякога дали не го презира толкова много, че дори не желае да го приеме на сериозно. От години наред тя се държеше с него мило и любезно, но много дистанцирано, като със някой случаен познат.

А някога, пред много години нещата бяха много различни...Някога...

Мислите на Борис се върнаха назад във времето. С Лия бяха студенти в юридическия факултет. Тя беше един от малкото хора, с който той можеше да разговаря и да бъде себе си, без да се притеснява как ще бъдат приети думите и поведението му. Имаше мигове, в който си представяше бъдещата им съвместна работа, а и баща му я ценеше и уважаваше.

Незнайно защо Борис си спомни оня ден, в който Лия между другото заяви: „Напускам юридическия факултет. Ще уча психология”. Тогава изпита за първи път гняв към нея. Тя дори не му даде възможност да й каже, каква голяма глупост върши с живота си.

Бе категорична: ”Не бих могла да защитавам човек, ако смятам, че е виновен. Ценя юридическата страна на нещата, но има и нещо друго – морал. Ако наруша моралните си принципи ще бъда много, много нещастна. Ще ми се налага да правя постоянни избори между това, в което вярвам и това, за което ми плащат. Това ще ме съсипе или ще ме промени, толкова че едва ли ще харесвам себе си... Много мислих и съм категорична, че постъпвам правилно...”

Той я гледаше втрещено и въобще не можеше да реагира на думите й.

Неочаквано за него и баща му подкрепи решението й.

Не можеше да я разбере, а и не искаше. Незнайно защо тогава реши, че и тя като всички останали го предава.

Това нейно решение провокира гневът му, който постепенно бе заместен от размисли за същността на Лия.

И тъй като мислите му за нея още повече го объркваха Борис постепенно прие, че мисленето за Лия Кацарова и опитите му да я разбере са излишен лукс, който не можеше да си позволи. И предпочете да я мрази.

***

Лия изпи кафето си се замисли върху предстоящата среща с Борис Цоневски. Знаеше, че вече е прочел експертизата и предположи, че това е повода, по който иска да разговарят.

Тя уважаваше амбициите му, ценеше неговата компетентност и винаги мислеше с тъга, за това, в което се бе превърнал.

Разбираше самотата му, знаеше и за събитията, които го бяха направили такъв, но не можеше да му помогне, ако той сам не пожелаеше и не позволеше това.

Лия с тъга си спомни думите на Ангел Цоневски в един далечен Коледен следобед. При спомена за бащата на Борис тя почувства мъка.

Адвокат Ангел Цоневски се появи в живота на Лия, благодарение на сина си Борис. Той бе тъжен и самотен човек. В последните години от живота си се бе превърнал в един от най-добрите й приятели.

С него тя можеше да говори за всичко. Той страдаше толкова много от нарушената комуникация между него и сина си и обвиняваше себе си, че не е успял да даде достатъчно обич на Борис, след смъртта на майка му.

- Бях толкова смазан, безпомощен и отчаян след нейната смърт, че може би съм пропуснал много от детството му. Не знаех как мога да се грижа за 8 годишно дете. Трябваше и да работя. Наблегнах над финансовата сигурност и пропуснах да го науча да обича, въпреки болката. Оставих това в ръцете на сестра ми. Тя посвети живота си на Борис, не се омъжи, нямаше свой личен живот, но с годините разбирам, че някъде сгрешихме...Той беше тихо дете, не създаваше проблеми...Като се замисля нямам особени причини да се оплаквам от него, работи, прави кариера и въпреки това, Борис не е щастлив. Като се сетя колко малък беше..., аз го обрекох на самота, но е твърде късно да направя нещо...Винаги, когато пожелаех да го прегърна, нещо в погледа му ме спираше. Мислех си, че ме упреква за смъртта на майка си...Благодарение на теб проумях, че това е била моята собствена вина...Иска ми се да му разкажа, но нямам смелост, а и се страхувам, че той ще ме изхвърли съвсем от живота си...

Когато за пръв път Лия чу разказа на Ангел Цоневски за смъртта на съпругата му й се прииска да изкрещи. Но вместо това напусна юридическия факултет и кандидатства психология.

Това бе най-трудното решение в живота й, но и най-правилното. Никога не изпита и грам съжаление за този си избор.

Тя смяташе, че Ангел трябва да разкаже на сина си това, което каза на нея. Бяха го обсъждали хиляди пъти, но той така и не успя да го направи. Отлагаше този разговор постоянно.

Лия си спомни онази Коледа, която се превърна в последният ден от живота на Ангел Цоневски.

Бе поканила него и сестра му в дома си за празника. Щяха да празнуват в тесен семеен кръг.

Лия изтръпна при спомена за студа, който рязко и внезапно скова града. Улиците бяха заледени. Такситата спяха да работят, градският транспорт бе блокиран.

Ангел се обади:

- Лия, моля те да ни извиниш, но в този студ е опасно възрастни хора да излизат от къщи. Пък и нещо съм преуморен. Ще се видим след празниците...

Имаше нещо различно в гласа му, стори й се някак си провлечен и забавен. Следобедът Лия отиде в дома му. Той бе пребледнял и не изглеждаше много добре.

Когато Петя, сестрата на Ангел му подаде чаша с вода Лия забеляза лекото треперене на ръката му. Усетил погледа й той каза:

- Не се притеснявай, добре съм. Снощи съм спал накриво и ръката ми малко изтръпва...

- Да се обадя на доктор Николов да те прегледа?

- Той идва вчера, кръвното ми бе малко високо, но това за моята възраст си е нормално. Добре съм, не си разваляй празника с мисли и притеснения...И ти благодаря за Коледните подаръци...Винаги успяваш да ни изненадаш...Борис за празниците ни превежда пари в една банкова сметка и все казва: „Да идете с леля и да си купите нещо, което си харесате...” После никога не пита дали сме го направили...За Коледа отиде в Париж. Ще се върне след няколко дни...Тъжно е да останеш сам на празник, а още по-тъжно е да бъдеш сам в Париж по Коледа...

- Едва ли отишъл сам?!.. Борис не е малко дете и знае какво прави.- каза тя.

- Лия, не го изоставяй, обещай ми, че ако някога се нуждае от помощ, ще бъдеш до него...- в гласът му имаше молба.

- Не се притеснявай, всичко ще е наред...Да се надяваме, че ще ме покани да го придружа до Париж през някоя от следващите Коледи... – пошегува се тя, но усети, че думите й увиснаха във въздуха.

В този момент Петя влезе в стаята. Лия поговори малко с нея и си тръгна.

На сутринта разбра, че през нощта Ангел Цоневски е откаран в болницата с диагноза исхемичен мозъчен инсулт. След направените изследвания и преглед на скенер бяха открити поражения в лявата хемисфера на мозъка, които довели до нарушения на говора на речта.

Борис се върна спешно от Париж за погребението на баща си.

Лия се опита да бъде до него, но той се затвори още повече в себе си.

Не пророни нито една сълза.

Един месец след това продаде кантората на баща си, купи луксозен офис в центъра на града и окончателно напусна столицата.

Оттогава минаха седем години.

Лия допи кафето си и въпреки, че до срещата й с Борис имаше още много време тръгна към кабинета си. Все още не знаеше дали той е готов да говори за себе си. Не бе сигурна дали би поискал, тя да бъде до него в този момент.

През нея отново премина болката за онова 8 годишно момче загубило майка си и за възрастния мъж, който не можа да изпревари времето и да му разкаже истината.

Години наред Лия си бе задавала въпроса какво знае Борис за случилото се. Въпреки, че градът им не бе от най-малките, хората се познаваха.

Това, което се знаеше тогава бе, че известният столичен адвокат Ангел Цоневски е загубил жена си и се връща в родния си град, заедно с 8 годишния си син.

Лия не помнеше Борис като дете.

Най-далечният й спомен, свързан с него бе от гимназията, в която учеха. Приятелките й въздишаха в копнежи по него. Но опитите им да го впечатлят бяха неуспешни. Той бе внимателен и възпитан, но много дистанциран от всички.

Тя се забавляваше с нереализираните им ухажвания и си създаваше представа за него, въз основа на техните разкази за това какъв е, кои са приятелите му, какво обича да прави.

Тези нейни представи бяха тотално преобърнати, когато се сприятелиха през студентските си години.

Лия беше силно впечатлена от амбициите му, от мащабността на неговите мисли и от интелекта му. Но имаше нещо, което я караше да усеща, че това е маска и че в него има едно друго същество, което бе старателно скрито от очите на целия свят.

Тя знаеше, че всяко човешко същество си има свои начини на оцеляване: един се предава, друг се бори, трети просто спира да живее.

Дълго време не можеше да си обясни от какво се опитваше да оцелее Борис?

Наясно бе с това, че майка му е починала, когато е бил малък, но имаше леля, която му даваше цялата си любов, имаше добър и подкрепящ баща... Нещо не се връзваше...

После Лия сглоби целият пъзел, знаеше фактите, но не притежаваше опита и знанията как биха могли да й бъдат полезни, за да му помогне.

А и той не търсеше помощ. Лия дори не бе сигурна, че Борис някога ще бъде готов да свали маската зад която се криеше. Знаеше, че това може да стане при неочаквано травмиращи събития.

Той изживя две такива, смъртта на баща си и тази на леля си.

Остана сам. Отидоха си от този свят най-близките му хора, а той остана с онова каменно изражение, лишено от всякаква човешка емоция.

Тя беше до него, тихо и незабележимо.

Във всеки един миг бе готова да му помогне, тъй като рано или късно маската, която създава чувство на сигурност и безопасност на човек рухва.

И тогава независимо от това какво искаш си принуден да застанеш пред себе си и да проумееш какво всъщност си преживял и в какво те е превърнало преживяното.

Това са едни от най – тежките моменти в човешкия живот и рано или късно всеки преминава през тях.

Понякога човек си мисли, че е победил, но всъщност това не е така.

Границата между победата и поражението е много малка. Никога не можеш да бъдеш победител, ако загубиш себе си и способността си да обичаш и да бъдеш обичан.

С годините Лия бе научила едно важно нещо, че можеш да се състезаваш единствено със себе си и със собствените си грешки, победи и поражения.

Само тогава можеш да бъде щастлив и то дотолкова, доколкото сам си позволиш. А Борис се състезаваше с целият свят и приемаше всичко, като лична битка. Той се бе научил да оцелява, като постепенно бе притъпил способностите си да чувства. Това бе неговата защита срещу болката и непреживяната травма от детството.

До срещата оставаха още 15 минути. Знаеше, за навикът му винаги да идва в точно определения час, но днес предполагаше, че ще дойде поне десет минути по-рано.

В града се разказваха истории, в които клиенти на Борис треперели да не би да закъснеят с няколко минути и той да се откаже от защитата им.

Почти се усмихна, като си спомни за онази бизнес дама, с която се съобразяваше половината град. Тя идваше на терапия при Лия и й разказваше как отивала 5 минути по рано пред кабинета на адвокат Цоневски и чакала да дойде точният час, за да влезе при него. „Постоянно се притеснявах да не закъснея, той е много педантичен и взискателен към точността. Отказа да поеме защитата на приятелката ми, само заради 5 минути закъснение. И това е принцип, които не можеш да промениш дори да утроиш хонорара му, затова ходя по-рано и чакам...”- споделяше тя.

Точно в 9 часа и 50 минути Лия чу забързаните стъпки на Борис. Усети напрежението и притеснението му в мига, в който го покани да влезе.

Предложи да му направи кафе. Той прие и нервно огледа кабинета й. Даде си сметка, че идва тук за първи път. По стените имаше картини. „Сигурно ги е рисувал мъжът й”- помисли той.

Наблюдаваше движенията й докато правеше кафето и проумя, че тя е от онези жени, който трудно свикват с факта, че секретарките в офисите им са на тяхно подчинение и предпочитат сами да си вършат работата.

Напрежението внезапно изчезна от него в мига, в който си представи как тя полива подредените в единия ъгъл цветя. Докато сядаше на фотьойла се опитваше да се концентрира върху проблема, заради който бе дошъл.

Лия го изчака да се настани удобно, даде му малко време и когато видя, че не е толкова напрегнат му поднесе кафето.

Седна на другия фотьойл, който предварително бе преместила на достатъчно разстояние, за да му създаде усещането, че той владее положението. Това бе особено важно в началото на разговора.

Тя бе решила да насочи разговора към него, а това бе възможно само, ако той се чувства в безопасност.

Съвсем съзнателно не му даде възможност да започне разговора пръв. В мигът, в който усети, че ще започне да говори тя го изпревари:

- Започни с жената, която ти е разбила сърцето.

- Имам сериозен проблем – отвърна механично и неочаквано за самия себе си той.

- При мен идват само хора с проблеми и информацията между мен и тях е конфинденциална, но ти знаеш това...

- Знам и друго, ти не би нарушила това правило при никакви обстоятелства, защото си принципна и имаш морални ценности, границата, на които не би прекрачила...Това казваше и баща ми за теб...

- Липсва ли ти? – попита спокойно тя.

- Какво? – Борис изстреля въпроса си и я погледна недоумяващо.

- Липсва ли ти баща ти? – попита уверено Лия.

- Не съм мислил отдавна за него. Всъщност не знам, може би ми липсва...Трябва ли да ми липсва?!...Лия, тук съм по работа...

- Кога за последен път се сети за него?

- Сещам се всеки път, когато прекрача прага на съдебната зала. Той беше адвокат все пак...

Борис не разбираше какво става. Думите й отключваха някакви картини. Той се овладя и ги прогони. Разбираше, че не трябва да й позволи да му задава въпроси. Въпросите й го объркваха. Объркваше го и тя самата. Повтори сам на себе си няколко пъти „Тя е моят най-голям враг, тя ще провали делото ми...”

Лия го наблюдаваше дискретно. Внимателно обмисляше следващите си думи. Те можеха да провокират гняв и агресия или отчаяние. Тя можеше да се справи с тези му емоции, но не беше сигурна дали той е готов за тях. Прецени, че трябва да му даде още малко време. Стана и наля чаша с вода, която остави пред него и внимателно продължи:

- Понякога е много удобно да приемаме останалите за врагове. Някак си по-лесно е да воюваш с някой, когото смяташ за враг...

- Ти за това ли стана психолог, за да имаш възможността да нямаш врагове и да размахваш пред такива, като мен наивната си вяра в доброто начало на човека...

- Баща ти беше добър човек...

- Добър човек беше, така е, но вечно мълчеше...Когато го питах нещо имах чувството, че развалям идилията, в която живее. За пръв път се усмихна в твое присъствие. Толкова се изненадах, че почти цялата вечер мълчах...

Лия си спомни тази вечер. Вечеряха в ресторанта. Борис бе взел един тежък изпит и бе горд със себе си. После коментираха някакъв правен казус и тя разказа един стар виц за двама адвокати.

Ангел Цоневски се засмя на вица, а Борис млъкна и почти не отрони дума до края на вечерта. Тогава тя за пръв път усети напрежение в отношенията между бащата и сина.

- Баща ти те обичаше много – тихо прошепна Лия.

- Това не е вярно. Той ме мразеше...Намрази ме в мига, в който убих мама...- почти шепнешком каза Борис.

Лия прочете в погледа му ужас. Той все още бе в шок от думите, които изрече.

- Ти си бил само на 8 години, едно малко момче – тихо прошепна Лия.

- Едно малко момче, какво знаеш ти?!

- Разкажи ми...

Борис я погледна с втренчен поглед. Искаше да я удари. „Какво си мисли тя?...Кой й дава право?...”

Още миг и щеше да й изкрещи, но тя хвана ръката му. Този жест пречупи гневът. Нещо стана с него и той заплака.

Лия го прегърна. Борис усети парфюмът й и една странна топлина, която премина през него. После се върна болката му, силна и нечовешка.

- Можем да преминем през това заедно – каза Лия.

За пръв път от много години Борис имаше чувството, че не е сам.

Нещо в него се пропука и той чу топлият глас на майка си. Тя го прегръщаше така. Върна се назад във времето...

Спомни си оня ден. Баща му беше обещал да му купи шейна, но вече трети ден отлагаше обещанието си. Работеше по някакво дело и се връщаше много късно.

Беше 5 януари и до осмия рождения ден на Борис оставаха само 3 дни. Навън бе снежно и заледено. Майка му бе в отпуск, заради зимната ваканция.

Борис беше много сърдит на баща си.

- Той никога не изпълнява обещанията си. И все го няма…- сърдито каза той.

Майка му го прегърна и нежно каза:

- Не се сърди на баща си. Работата му е много тежка и отговорна и понякога се налага да работи до късно. Той те обича. И ще се върне навреме. Ако не си дойде ще отидем двамата да купим шейната.

Малко след това баща му се обади, че отново ще закъснее.

Борис се разплака. Снегът натрупваше.

- Обличай се, отиваме да вземем шейната.- каза майка му.

Качиха се в колата.

- Нека да седна отпред, при теб – каза Борис.

- Знаеш, че децата трябва да се возят на задната седалка – не особено категорично отвърна майка му.

- Моля те, само днес. – настояваше той.

- Добре, хайде, че снегът се усилва и ще ни затрупа. Може би трябва да отложим ходенето до магазина…

- Ти ми обеща и ти си като татко, само обещавате…

Майка му запали колата. Пътуваха бавно в снежната виелица. Снегът ставаше по-силен.

И тогава усети удара.

Не помнеше нищо. Когато се събуди беше в болницата. Чу думите на лекаря:

- Детето ще оживее, жалко за майката…Предпазила го е с тялото си от удара и това го е спасило…

Помнеше болничната стая. Помнеше погледа на леля си.

Не попита за майка си, знаеше че я няма. Нощем крещеше името й, но не попита, а и никой нищо не му каза.

Лия внимателно го наблюдаваше. Следеше всеки негов жест и движение и внимаваше да не пропусне мига, в който може да направи по-малко белезнени спомените му.

Тя знаеше, че човекът е пленник на собствените си вини, вярвания, мисли и чувства. Знаеше до каква степен силната болка и непреработеното страдание могат да променят дори оформеният като личност човек.

- Аз я убих. Ако не бях плакал, ако не бях настоявал тя щеше да е жива…- внезапно каза Борис.

- Бил си само на осем години. – тихо отвърна Лия и го прегърна. - Баща ти те обичаше. Искаше да ти каже това, но не знаеше как. Той също се чувстваше виновен за нейната смърт…

- Тя просто изчезна от живота ни. Никой не говореше за нея, все едно, че никога не е била сред нас…Мразех себе си. Мразех и него. Имаше моменти, в които мразех и нея, защото ме изостави…Срамувах се от себе си, знаех че това е лошо, знаех, че аз я убих…