НЯМА СЛУЧАЙНИ НЕЩА
интервю на Камелия Мирчева
с Мария Антонова
Мария Антонова е родена през 1951 г. в Дулово. Завършва
Богословският факултет на СУ ”Св.Кл.Охридски”. Магистър по теология.
Публикува
във вестниците „Век 21”,
„Ние жените”, „Български писател”, „Демокрация”, „Църковен вестник”, „Вестник
за жената”, „Сливенски новини”, сп. „Ключ” и др.
Съставител е на сборниците:
Екатерина Каравелова. Спомени”, изд.”Синева” (2003),
„Светлоозарени слова”, изд.”Ковачев” (2005),
·
„Митрополит Иларион - нашият владика”, (2011),
изд.Пет Плюс”.
·
Съавтор е на сборника „120 години от рождението
на Дора Габе”,(2010).
Автор е на
книгите: „Между деня и нощта. Фрагменти и миниатюри”
(2007), изд. “Ковачев”, „Рада
Казалийска – първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска
поетеса” (2008), изд.”Зея-Принт”; II прер. изд. LiterNet (2008). Публикува
разкази в периодичния печат. Член е на Българското общество за проучване на
осемнадесети век. Член е на Съюза на независимите български писатели (СНБП).
Госпожо Антонова, как бихте описали себе си
в няколко изречения.
Родена съм в
Добруджа, там където привечер залезът на
слънцето и земята се сливат. Остава само кръг червено сияние, напомнящо за
очакваното утро. Тази прекрасна земя е описана от поетесата Дора Габе, в книга
й „Някога” (1925). Обичам
да пътувам, да се срещам с интересни хора и да общувам с тях. Авторите, които чета с удоволствие са Никос
Казандзакис, Блага Димитрова, Елизабет
Гилбърт и още много други, които не съм в състояние да изредя тук. В момента чета
биографичната книга „Гена Димитрова от А до Я” от Димитър Сотиров.
Трудно ми е да опиша себе си. Мисля, че
отговорите на въпросите в интервюто са достатъчни. Нека читателите сами
да си изградят представата за мен.
Съставител сте на сборника със спомени за
Екатерина Каравелова, съавтор сте и на сборника „120 години от рождението на
Дора Габе” разкажете нещо повече за тези две невероятни жени и за работата Ви
по книгите. Каква е цената на това една жена да успее в България преди и сега?
Наистина са
невероятни. Всяка поотдeлно
има интересен живот. Екатерина Великова Пенева - Каравелова е родена на 21
октомври 1860 г.
в гр. Русе. Благодарение на лелица си Кирияки, която е била горда и честолюбива
жена, заминава да учи в Русия. Отначало отсядат в Одеса у братовчед на майка й,
а по-късно отиват в Николаев при сина на лелица й Киряки – Тодор Минков, женен
за рускиня от дворянски произход, собственик на Южно-славянския пансион, където
са се учили плеяда българи – по-късно участници в национално-освободителното
движение в България.
Няколко месеца
Екатерина В.Пенева учи в Киев и живее в Ливашевския пансион, след което, по
настояване на лелица Киряки, синът й Тодор Минков я завежда в семейството на
Елисавета и Всеволод Лермонтови в Москва, където с обич я наричат Звездичка, а
тя с нескрита радост споделя, че „те станаха мои втори родители”. Тук се
запознава със София Ковалевска – близка приятелка на семейство Лермонтови. В
този дом се среща и с Анна Евреинова – първата юристка в Русия. От този период
датира и познанството й с Петко Каравелов, който учи в Московския държавен
университет. Екатерина В.Пенева проявява интерес към руските писатели като Лев Н.
Толстой, Федьор М. Достоевски, Иван Тургенев, Чернишевски и др. С увлечение
чете Г.Флобер, Ги ди Мопасан, Виктор Юго, а от английските автори предпочита
Чарлс Дикенс. Завършва Московската
девическа гимназия със златен медал, след което се завръща в родния си град на
12 август 1878 г.
и до м.юни 1880 г.
живее в Русе. Свикнала с аристократичната среда в Русия, за известно време
проявява колебание дали да остане в Русе и да работи като учителка или да
замине за Петербург при една от дъщерите на Лермонтови и да се запише в
Медицинския университет.
През август 1878 г. открива училище в
къщата на родителите си, а по-късно с помощта на Доростоло-Червенския
митрополит Григорий става главна учителка в русенската девическа гимназия. След женитбата
си с Петко Каравелов на 13 януари 1880 г. Екатерина Каравелова учителства в
Пловдив и в София. Единствената мисъл, на която се посвещава през целият си
живот е: работа и само работа за България. И до края на сетния си час не изменя
на това си обещание. Интересна е
житейската история на Екатерина Каравелова. По време на Сръбско-българската
война през 1885 г.
домът им се превръща не само в кабинет на министерския съвет, но и в щаб на
българската армия. Тук се носят новини от фронта – и добри и лоши. В тези тежки
за България дни из столицата тръгва слух, че Каравелови са напуснали града.
Тогава Екатерина Каравелова се качва в министерския файтон и обикаля заснежените
улици на София, разговаря с хората, успокоява ги и ги уверява, че сръбски войник
няма да влезе в града, макар и да се чуват гърмежи, които твърде много
притеснявали софиянци. А.фон Хуан, журналист от немския вестник „Кьолнише
цайтунг” пише: „По-късно с право казваха, че на 6 ноември от цялото население
на София само г-жа Катина Каравелова бе единственият мъж”.
От 1887 г. министър-председател
на България е Стефан Стамболов. От този момент нататък Петко Каравелов не
участва в управлението на страната и за Екатерина Каравелова започва нов период
в живота й. След убийството на министъра на финансите Христо Белчев на 15 март 1891 г. Петко Каравелов е обвинен в съучастничество,
осъден е и е хвърлен в Черната джамия (днес църквата „Св.Седмочисленици”). По-късно Екатерина Каравелова е подведена под
съдебна отговорност с искане на смъртна присъда за това, че е търсила защита от
дипломатическите представителства у нас. Докато Петко Каравелов е в затвора тя
живее ту в Русе, ту в София. Окончателно се установява в София през 1896 г. и става директор на
професионално училище „Мария Луиза”. Години след това работи като учителка по
български език и литература в Първа девическа гимназия в София. Не получава
заплата, тъй като е казвала, че е недостойно от нейна страна да получава
такава. На 25 януари 1903 г.
Петко Каравелов умира. От брака си с
него има три дъщери – Радка, Виола и Лора. Първото й дете умира на две годинки
от скарлатина. Виола полудява след изчезването на съпруга й Йосиф Хербст, а
съдбата на Лора е известна на читателската аудитория. Денят 30 ноември 1913 г. е белязан със смъртта
на Лора. Вестта заварва Екатерина
Каравелова на дипломатическа мисия в Москва. Тя не успява да се прибере за погребението
на детето си, но от името на приятели и близки получава няколко
съболезнователни телеграми. В дневника
си от този период пише: „Иде ми да вия като селянка”. В голяма мъка само майка
може да изрече тези думи.
Богата е
обществената дейност на Екатерина Каравелова. Тя посвещава цялото си време на
българката и българското семейство. Ще се спра само на някои основни дейности,
с които се е занимавала.
1899 г. - Основава се женско
образователно дружество „Майка”. За председателка е избрана Екатерина
Каравелова;
1900 г. - Основава се
Български женски съюз, на който тя е зам.председателка и тъй като владее чужди
езици води „Международния отдел” на БЖС;
1904 г.- На 29 март заминава
за Лондон като делегатка на Македонската конференция, свикана по инициатива на
Българския комитет под председателството на Джеймс Брайс и Ноел Бъкстон. На
връщане гостува на съпругата на френския министър-председател г-жа Лубе и
запознава френската общественост с бедственото положение на македонските и
тракийските бежанци;
1905 г. - Урежда среща на
Даме Груев с руските дипломатически агенти Лермонтов и Протопопов в София;
1909 г. - По повод 20 –
годишнината от смъртта на Алеко Константинов в Пещера произнася слово;
1915 г. - На
конгреса на БЖС е избрана за председателка;
1918 г. - Като председателка на дружество „Майка”
организира изпращането на дрехи за фронта;
1921 г. - Изнася редица
сказки на тема: „Трябва ли българката да взема участие в обществения и
политически живот на България”;
1923 г. - В салона на училище „Мария Луиза” е свикано
първото събрание на Общоградския комитет за подпомагане на пострадалите от
Септемврийските събития. Домът й се превръща в седалище на Помощния комитет;
1924 г. - Заминава за
Вашингтон, за да представлява България на конгреса на Международната женска
лига за мир и свобода – МЖЛМС;
1926 г. - Заминава за Дъблин като делегатка за
конгреса на МЖЛМС;
1927 г. - На 2 януари посещава Централния затвор и се
среща с политическите затворнички.
1929 г. - В театър „Роял” се чества нейната
50-годишна обществена дейност. По този повод е издаден и Юбилеен лист.
В защита на
евреите изпраща писмо на цар Борис, което завършва с думите: „Синко и ти имаш
деца”.
Умира на 1
април 1947 г.
Погребана е зад абсидата на църквата „Св.Седмочисленици”, при съпруга си Петко
Каравелов в центъра на столицата.
Що се отнася
до участието ми в изготвянето на сборника „120 години от рождението на Дора
Габе” мога да кажа, че участвам със спомен и снимки на поетесата, които подарих
на експозицията за Дора Габе в Добрич. Те се публикуват за първи път. И трите
снимки, които предоставих са от 1943
г. На едната от тях поетесата е с писателя Стоян
Загорчинов.
За моя радост
имах възможност на няколко пъти да се срещна с Дора Габе. В мен остави впечатление
на спокойна и изключително сърдечна жена. А каква интересна поетеса. На
седемдесет години написа най-хубавите си стихотворения за любовта.
Били сте близки с Блага Димитрова, работите
върху книга за нейния живот, бихте ли споделили с читателите нещо повече за
това.
Имах щастието да
бъда близка с поетесата и писателката Блага Димитрова от 1974 г. до нейната кончина
на 2 май 2003 г.
Тази година се навършват 10 години от този тъжен за мен ден. С поетесата се запознах
благодарение на романа й „Отклонение”. Тогава живеех в родния ми град.
Впечатлена й написах писмо. След около 1-2 месеца получих отговор. И не след
дълго дойдох в София да видя авторката, която много обичах. Намерих я в
Института за бърза и неотложна медицинска помощ „Пирогов”. За мен тази среща бе
знакова. Още с влизането ми в болничната стая Блага ме посрещна с думите: „Мария, самолетът от Силистра е пристигнал в
11 ч., къде бяхте досега?”. Отидох до леглото, й взех ръката й в своята и я
целунах. А тя ме помоли да се наведа, за да ме „целуне, така както тя си знае”.
След това седнах на стола до нея и й разказах за добруджанската земя, за която Блага се
интересуваше. Нали в тази земя е родена поетеса Дора Габе.
На тръгване ме попита дали чета Елисавета Багряна. Признах й, че не познавам
творчеството на поетесата, защото още в училище, когато е ставало дума за
Багряна преподавателите са ни казвали, че тя е винована за смъртта на поета
Никола Вапцаров. Блага отговори, че това не е точно така и допълни, „че ще
имаме време да разговаряме на тази тема”. По това време тя със съпруга си
пишеше трилогията „Младостта на Багряна”.
Смея да кажа,
че в дългогодишното ми прятелство с Блага, получих най-важното, което човек
може да даде другиму, а именно доверие. Не случайно в една от книгите си пише
”Доверието в приятелството, най-хубавото нещо в света”. Години наред ние
поддържахме ежедневна връзка. Особено когато дойдох в София през 1978 г. Тя ме направи част
от семейството си. Притежавам най -съдържателните автографи, които един творец
може да надпише на свой читател: „Марийче, ти си Ангел – пазител на тишината в
душата ми”
или път: Носиш името на майка ми
–
да ми беше дъщеря,
нямаше
да си така добра,
да ми беше и сестра,
щях ли тъй на теб да се опра?
Благославям те за дни
прекрасни
и усмивката ти да не гасне!
Щастлива съм,
че Бог ме дари с това приятелство! Години след идването ми в столицата, Блага
стана кръстница на дъщеря ми, която за моя изненада и радост върви по нейните
пътеки. И тя като нея учи във факултета „Славянска филилогия” на СУ „Св. Кл. Охридски”.
Пише. Както казва народът: „Няма случайни неща”.
Със смъртта на
Блага Димитрова си отиде една съществена част от моята човешка същност, а
именно умението да се радвам на малките и крисиви неща в живота. Вероятно
щастието да срещнем хора по пътя на живота си не се дава, когато ние искаме, а
когато Бог реши да ни дари с приятелството на онези, които обича!
Мисля, че съм
в дълг към Блага. И затова реших да напиша книга за нея, за дългогодишното ни
приятелство, за човека Блага Димитрова. Хората я познават като творец, като
общественик, но в ежедневието – много малко. Аз видях с каква болка изпрати майка
си, разказвала ми е за баща си, когото много е обичала. Усетих колко много страда,
когато към някого е проявена несправедливост. Тя беше невероятен човек! Затова в
книгата, която подготвям в момента я представя такава, каквато я видях.
Докато за първите две дами се знае малко
повече, то за Рада Казлийска не се
знае много, какво най-силно Ви впечатли в живота и творчеството й?
Рада Казалийска е родена на 8 юли 1821 г. в с. Райково (днес
кв. на Смолян). Открих я по много интересен начин. Бях в Народната библиотека
„Св. Св. Кирил и Методий” с една приятелка журналистка. Докато чаках да
пристигнат моите заявени книги се присегнах
към нейните книги и вестници. Взех поредицата на „Църковен вестник” от 1964 г. На челната страница,
малко под главата на вестника Светия синод съобщаваше за първата новобългарска
учителка и първата българска поетеса Рада Казалийска от с. Райково. За мен това
беше истинско откритие, защото знаех, че първата поетеса е Елена Мутева, а до
нея литературните ни историци поставят Станка Николица-Спасо Еленина. И...
изведнъж се появява името на друга
българка-поетеса. Вземах си отпуск и заминах за Смолян. Започнах работа в
Държавния архив на града, а след това се прехвърлих и в архива в гр. Пловдив.
След две години вече подготвих книга за тази велика българка от времето на
Възраждането.
Тя е учила две
години при Райно Попович в Карлово, а след това още две години в метоха на
Девическия манастир „Св.Въведение Богородично” в Калофер. Нейн преподавател е
бил Ботьо Петков – баща на поета Христо Ботев. След завършването на училището в
манастирския метох Рада се връща в семейството си. Майка й е починала от чума и
тя поема грижата за братята и сестрите си. В спомените си пише: „И ако не беше
дошъл баща ми да ме забере, аз щях да приема монашеския чин и да остана там в
манастира”. Когато селските чорбаджии решават да открият училище в селото, пред
тях не стои въпросът кой ще преподава на децата им. Те изпращат в дома на Вълчо
Казалията едно момче да го повика, а заедно с него да дойде и дъщеря му Рада.
Нека не забравяме един много важен факт. По това време, а и години преди това,
из Родопите са обикаляли таксидиоти, които са събирали помощи за манастира
„Вадопед” в Света Гора. Заедно с това записвали турските издевателства над
българското население в т.нар. „Исторически бележник”. По това време в Райково
е бил монахът Григорий, наричан от местното население поп Григорко, поп
Алигорко, поп Лигорко. Именно по негово настояване се събират местните
чорбаджии, за да сложат основите на българското образование в селото.
На храмовия
празник на църквата „Света Неделя” - 7 юли 1843 г. Рада Казалийска
провежда първият изпит на децата, в чест на първата учебна година. На
тържеството присъстват родители, свещеници от съседните села, както близки и
роднини на децата. Интересното в преподавателската работа на тази българка е,
че през деня учи деца, а вечер възрастни българи, които искат да се научат да
четат и пишат.
През 1852 г. пише първото си стихотворение,
озаглавено „На баща ми”. Написано е с актростих с текст: „В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията”(курс мой) .То е първото стихотворение в
българската литература. Написано е една година преди превода от сръбски на
Станка Николица Спасо-Еленина „Две приказки за славните жени и за Аза
человекомразеца” от Доситей Обрадович и шест години преди публикуването на
стихотворенията „Бог” и „Басня” на Елена Мутева в сп.”Български книжици”(1858),
издавано в Цариград и редактирано от брат й Димитър Мутев.
Решенията на
Берлинския конгрес жестоко разпокъсват България. Земите на Македония,
Беломорска Тракия, и голяма част от Одринска Тракия са върнати на Османската
империя. А Южна България под наименованието Източна Румелия остава под
политическа автономия. Местното население не може да преглътне този горчив хап и
започва активна дейност по създаването на революционни комитети с цел
присъединяване към майка България. В тази борба се включва и семейството на
Рада Казалийска. В дома й е намерено оръжие. Дни след това двамата със съпруга
й са откарани в Одринския затвор. Там престояват в продължение на една година.
Благодарение на руския консул граф
Николай П. Игнатиев, са освободени от затвора, но скоро след това, съпругът й
поп Панталеймон умира от силна простуда. Рада Казалийска живее известно време в
манастира „Св.Въведение Богородично” в Калофер. Там се разболява, поради което
синът й Христо я прибира в дома си в Асеновград, където на 14 декември 1907 г. умира. Погребана е в
двора на църквата „Св.Димитър” в града. Това е накратко историята за живота и
просветителската дейност на тази велика българка от Родопите.
Завършили сте Богословски факултет, как
бихте коментирали последните събития в българската църква и изборът на Новия
патриарх.
Познавам лично
Негово Светейшество българския патриарх Неофит. Дълги години бе главен секретар
на Светия Синод, а след това и Митрополит на Русенско-Червенската и
Доростолската епархии, до поемането на Доростолската епархия от митрополит
Иларион през месец октомври 2003
г.
Мисля,
че той е най-подходящият избор на този висок пост в Българската православна
църква. Бих му пожелала да е жив и здрав. Такъв съм си представяла Българския
патриарх. Оприличавам го на Свети Евтимий Търновски. Вероятно заради благия
характер, който има. Ако някой от вашите читатели е чел повече за Патриарх
Евтимий Търновски, знае сцената на изпращането му на заточение от турците.
Покъртителна картина, но Патриархът е изпълнен с обич и грижа към миряните. Те
вървят след него и се молят на Господ да им го остави, целуват тревата, по
която той върви, целуват и полите на расото му. В един момент се спира, а те коленичали
в краката му го питат на кого ги оставя? А Патриарх Евтимий отговаря: „ На
Светия Дух сега, и вовеки веков!”
Днес в тези нелеки дни за държавата ни, заслужаваме
да се гордеем с Патриарх Неофит и разбира се да го почитаме!
По какво си приличат и по къкво се различават ценностите на хората
от ХVІІІ и ХХІ век.
Ако съдя от това, което съм прочела по
подготовката на книгата си: „Рада Казалийска – първата новобългарска учителка в
Родопите и първата новобългарска поетеса” ще кажа, че хората някога са живяли с
уважение един към друг. Докато днес, когато живеем възможно по-добре от нашите
предци, не е така. Днешният човек се озлоби, няма ги нравствените ценности,
които ни изграждат като хора. Всеки се е затворил в себе, като че ли няма
желание да разговаря с никого. Живеем много хора под един покрив, а не се
познаваме. И да ни пита човек, защо е така. Какво ни пречи да си помагаме!
Какво ни пречи да бъдем хора! В тази връзка подкрепям Патриарх Неофит да се
въведе религиозно обучение в училищата.
Ние българите все си измисляме причина нещо да не стане. Така е и с
въвеждането на тази дисциплина в училищата.
Какво бихте променили в България, ако
имахте такава възможност?
Много хубав
въпрос ми задавате. Сега в дните на протести съм солидарна с младите хора,
които искат промяна на някои от членовете на Конституцията. Вижте не може един
депутат да депутатства над 20 години. Това вече е професия, която се е
превърнала в рутина. Той отдавна е забравил, че е избран от народа. Ако е искал
да направи нещо за българския народ като цяло, да го е направил още първата
година. Както виждаме, те мислят само за себе си и близките си. А да не говорим
пък за избирателните им райони. Навярно са забравили къде са ги избирали.
Трябва да се подработи Изборния кодекс. Депутат не повече от един мандат. Ако
това се направи, младежите, които напуснаха България и получиха образование в
чужбина ще се върнат. И не само те ще направят това, а всички които отидоха да
търсят препитание извън пределите на родината ни.
Политиците са длъжници на българския народ.
Преди време по една от телевизиите даваха как една понастоящем евродепутатка
плачеше, че не я избраха за лидер на политическа партия у нас. Това е
отвратително и най-вече унизително! Показва, че българските политици нямат срам
от народа. И още нещо, че са кариеристи. С поведението си унищожиха вярата на
народа за по-добър живот. Жалко!
Липсва
ли вяра в живота на съвременния българин?
Зависи за
каква вяра става дума. Ако говорим за вяра в Бога мисля, че напоследък
българите започнаха да пълнят църковните храмове. Да не говорим пък колко е
приятно, когато църквите са пълни на големите християнски празници.
Какво е Вашето разбиране за таланта и за
талантливият човек?
Талантът е дар Божий и
разбира се труд, много труд. Няма човек на земята, на когото Господ да не е дал
талант. Трябва повече да се вглеждаме в себе си, за да го открием.
Какво е Вашето разбиране за
успеха и реализирания човек?
Много труд се иска днес човек да намери
своята пътека в живота. Но пък удовлетворението
е голямо.
Кои са най-важните за Вас
ценности?
Добротата.
Кое бихте определили като
най-голямото зло?
Да се посегне на
родител, на дете... на човек въобще. А защо не и на животинче. Когато човек
извърши нещо жестоко, той убива част от себе си. Връщане назад няма.
Смятате ли, че времето, в
което живеем е интересно и с какво?
Колкото е интересно,
толкова и тревожно. Интересно защото днес човек, може да обикаля света. Може да живее където си иска. Тревожно е,
защото никъде няма спокойствие. Човечеството се самонаказва. И причината е в
липсата на ценностна система. Това се отнася не само за нас българите.
Какво смятате, че трябва да се промени в
живота на съвременния човек?
Доста широк
отговор изисква този въпрос, но аз ще се огранича в следният отговор:
Съвременният човек преди всичко трябва да уважава себе си. Да мисли повече, преди да предприеме нещо. Да се
води от разума си, а не от чувствата.
Определяте
ли себе си, като щастлив човек и защо?
Да. Имам добри
приятели, на които мога да разчитам. Какво повече му трябва на човек.
Кои са Вашите сбъднати мечти и за какво
продължавате да мечтаете?
Когато се роди
дъщеря ми исках да я науча щом отвори очи да се усмихне. Слава на Бога –
постигнах го! Бих искала България най-после да започне да излиза от блатото, в
която я вкараха редица набедени политици. Искам управниците ни да са честни и
почтени хора, които да милеят за България. Време е това да започне да става!
Какъв компромис не бихте направили?
Не бих продала
съвестта си за нищо на света. Не бих предала близък човек.
Нещата, които Ви радват и натъжават.
Радват ме сияещите
детските очи. Тъжно ми е, когато гледам как хората протягат ръце за милостиня.
За съжаление това го има навсякъде по света, не само у нас. Но аз искам в моята
родина хората да не просят. Правителството да работи така, че да няма
протегнати ръце за милост по улиците.
Какъв е смисълът на живота според Вас?
Човек да е добър и винаги да знае
какво прави! Да живее в съгласие със себе си.
Любима мисъл, ако имате такава.
„Всичко
разбирай, всичко прощавай” (Екзарх Йосиф І)
Бихте ли могли с няколко изречения да
опишете света, в които бихте искали
да живеете?
Свят без
страдащи, защото всеки човек заслужава да е щастлив!
Вашето пожелание към читателите.
Пожелавам на
читателите да са здрави. Огънчето на надеждата винаги да грее в душите им.
Контакт с Мария Антонова:
m_antonova_1809@abv.bg
