Трафикът на хора - съвременният модел на робство

Трафикът на хора -съвременен модел на робство  [1]

КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА –психолог

/публикувано в списание „Обществено възпитание” бр.2/2005г. /

Трафикът на хора се осъществява от криминализирани организирани групировки и е свързан с придвижването на хора през граница или в пределите на една държава, с цел тяхната сексуална експлоатация.

България е страна на кръстопът. Това географско положение дава пре­димства, но и прави страната ни уязвима от всякакъв вид трафик - на наркотици, проститутки, деца...

Реалността ни поднася ужасяващи факти: търговия с хора, продажбата на бебета, принуждаване на деца и жени да проституират, робство в XXI век.

Звучи доста зловещо, но за съжаление се случва. Трафикът на хора съществува и е реален факт и за нашата страна. Ние сме свидетели на това.

За трафикантите хората са „стока", която може да се препродава, да носи висока печалба, крие малки рискове, осигурява дългосрочна експло­атация при минимална поддръжка и инвестиция. И най-страшното е, че съществува световна структура и канали, с които се осъществява това.

Какво най-често се случва с жертвите на трафик - непълнолетни мом­чета, момичета и жени? Те са продавани в публични домове, стриптийз барове, нощни клубове или са затваряни в някое жилище, където им во­дят клиенти. Те се превръщат в сексуални роби. Веднъж „наети" или ку­пени от техния „собственик", те са поставени в икономическа зависимост, като са принудени не само да изплатят сумата, за която са „купени", но и да носят печалба.

Дори, когато тази сума е изплатена, те продължават да работят срещу минимално заплащане. Трафикантите ги държат под кон­трол като им отнемат документите за самоличност, не им позволяват да се движат свободно и прилагат различни форми на насилие върху тях.

По смисъла на Закона за борба с трафика:„трафик на хора е набира­нето, транспортирането, прехвърлянето, укриването или приемането на хора, независимо от изразената от тях воля, чрез използване на принуда, отвличане, противозаконно лишаване от свобода, измама, злоупотреба с власт, злоупотреба с положение на зависимост или чрез даване, получава­не или обещаване на облаги, за да се получи съгласието на лице, упражня­ващо контрол върху друго лице, когато се извършва с цел експлоатация".

За трафик се смята „набирането, транспортирането, прехвърлянето, ук­риването или приемането на деца с цел експлоатация.”

Трафикът е престъпление, злоупотреба с власт и контрол, експлоата­ция и робство. Той може да се осъществява вътре и извън страната. Тра­фикът в страната е по-рядко срещан и обикновено се наблюдава, като движение от по-малките към големите населени места и към туристичес­ките райони.

При трансграничния трафик се определят предварително страните, за които се изнасят жертвите. Страната, която приема трафикираните, е страна-дестинация. Транзитни са страните, през които се преминава.

Не ми е известен броят на осъдените трафиканти. Едва ли бихме мог­ли да предположим и колко неосъдени живеят около нас? Едва ли някой може да направи и точна статистика на жертвите на трафика?

Причините, които пораждат трафика, са свързани с липсата на доста­тъчно адекватно законодателство за преследване на трафикантите и за защита на жертвите.

Явлението е силно повлияно от ускорената глобализация, международния пазар за нелегална емиграция, от корупцията и тран­зитното преминаване, от липсата на информация и знания по проблема, както и с търсенето на евтина работна ръка в страните с крайна дестинация.

Влияние оказват и различията в културата и отношението на законо­дателството към сексуалната „търговия" в различните страни. Бедността е катализатор за трафика, но тя не дава адекватно обяснение за търговс­ката сексуална експлоатация на децата.

Най-често срещаният механизъм за въвличане в трафик е примамва­нето на жертвите с фалшиви обещания за работа като сервитьорки, фотомодели, танцьорки, детегледачки и т.н. Обещава им се високо заплащане и добри условия на труд. 
Много жени стават жертва на трафик, като би­ват наемани от нелицензирани фирми и посреднически агенции. Сключ­ват се трудови договори, които се оказват фалшиви.

Жертвите често са от малки градчета и селца, нямат добра информираност и притиснати от беднотията, лесно се поддават на подобни обещания, като вярват, че всичко е законно.

Другият механизъм е свързан с отвличане на малолетни. Лип­сата на опит, наивността и предоверяването от страна на малолетните и непълнолетните, както и липсата на родителски контрол понякога стават причина детето да бъде набелязано за обект и жертва на отвличане.

След дълго държане в изолация насилниците заснемат различни моменти на изнасилвания, с които изнудват детето. Смазано от срам и страх, под въз­действието на дрогата, която му дават, то става лесна жертва на трафик. Не са малко и случаите на така нареченото „доброволно тръгване". Свод­никът избира непълнолетно момиче, ухажва го дълго и твърди, че го оби­ча. Момичето вярва на това и от любов тръгва с него. По-късно се оказва, че нямат пари и той казва, че ще го убият, защото е длъжник и ако моми­чето го обича, може да направи нещо за него. За да го спаси, трябва само да бъде с един човек. След това се повтаря предишният механизъм. Поня­кога се действа и чрез лъжливи обещания за брак.

Системите за манипулация и държане под контрол на хората са известни и се практикуват, въпреки невероятно жестоките последици. Трафикантите доста добре използват тези методи.

Изнасилванията, побоищата, изтезанията и гладът поставят човека в екстремни условия на оцеляване.

Безпомощността унищожава и послед­ните капчици вяра, че можеш да се справиш. При опасност за живота човек „изключва", престава да разсъждава. Остава му единственото - да оцелее физически. Цената на физическото оцеляване е за сметка на пси­хичното. Системата от манипулации включва правилото - да не се дава на жертвата никаква почивка и никаква възможност да остава сама със себе си, за да подреди мислите си, да се възстанови поне отчасти и да предприеме действия в своя защита. Тя е пленник в пълния смисъл на думата.

Тоталната изолация и контролът водят до приемането на изкривена представа за себе си от страна на жертвата. Момичетата - жертви на тра­фик, обикновено работят и живеят на едно и също място. Принудени са да общуват само с насилника, приемат неговите внушения, че животът на жертвата не е ценен, че не струва нищо. Той постоянно им внушава, че жертвата е виновна за случилото се, защото „дължи пари", тъй като е купена и трябва да се „изплати".

Жертвата на сексуално насилие може да бъде препредавана много пъти. Първо - внушава й се, че е напълно безправна, че не е като другите. Това променя представата за света и другите. Убеждава се всекидневно, че насилието и контролът са постоянни спътници в живота й. Всички сводници са овладели до съвършенство тези механизми за контрол. По­някога тормозът се заменя с малки жестове на внимание, проява на ми­лост, например да се заведе на лекар или да не й се водят клиенти, ако е болна. Това има за цел да привърже жертвата към насилника. В повечето случаи успява, защото човек е така устроен, че има жизнено важна пот­ребност да бъде близък с някого.

В други случаи трафикантите се възползват от положението, че тех­ните жертви са принудени да живеят нелегално в съответната страна. Те са уязвими. Непознаването на културата и не знаенето на езика на страна­та също оказва влияние.

Първият етап от преживяванията на жертвата е свързан с обида, бол­ка, гняв, страх, отчаяние, безпомощност. Вторият етап е свързан с виктимизацията, с превръщането на жертвата в съучастник на насилието, като й се прехвърля цялата вина за извършваното върху нея насилие. Възста­новяването от травмата е най-трудният етап.

Жертвата трудно може да се справи сама с предизвикателствата, които я очакват. Много често е необ­ходима подкрепата на близки и на психотерапевти.

Около 70% от децата, експлоатирани чрез сексуална търговия, стра­дат от психично или физическо насилие в семействата си. Някои от тях са били обект на сексуална агресия от страна на член на семейството или приятел. Рисковите групи за въвличане в трафик са жени и деца на възраст от 12 до 35 години. Особено уязвими са безнадзорните малолетни, деца сира­ци, малолетни с противообществени прояви, избягали от къщи деца. Но това не означава, че не може да се случи и на деца и жени, които са извън рисковите групи.

Съществуват три основни взаимосвързани форми на търговска сексу­ална експлоатация на деца: проституция, порнография и трафик за сек­суални цели.

Сега разпространението на порнографските снимки е много лесно, евтино и достъпно по Интернет. Тъй като Интернет прекосява междуна­родни граници и закони, съдебното преследване е много трудно. Чрез Ин­тернет педофилите се маскират като деца и създават контакти с децата. Спечелват доверието им и развиват връзката. След това се организира среща или детето се подтиква да изпрати свои снимки.

Новите технологии, използването на графичен цифров софтуер позво­ляват да се комбинират изображения и да се създадат нови.

Непорнографските снимки на деца могат да бъдат превърнати в порнографски.

Най-очевидната употреба на детската порнография е да се стимулира сексуал­на възбуда, но тя се използва и за изнудване на деца, създаване на канали и търговски вериги.

Съществува цяла педофилска мрежа. По данни на ЕКПАТ ИНТЕРНАЦИОНАЛ клуб „Уъндърленд" е такава организация, която действа на територията на 12 страни. За да стане някой член на клуба, трябва да притежава 10 000 порноснимки на деца. За по-малко от 100 долара на месец на членовете се позволява достъп до порнографски файлове и електронни чатове. От април 2001г. са издадени 50 присъди на членове на клуба и са иззети над 1 000 000 детски порнографски снимки.

Вече из целия свят са създадени специализирани полицейски отря­ди, които сърфират в Интернет и търсят потенциални сексуални прес­тъпници.

Не винаги хората, които сексуално експлоатират деца, са педофили. Сексуалният насилник на дете може да е с всякаква професия, народност и образование. Да е хомо или хетеросексуален. Гамата на лицата и орга­низациите, включени в трафика на деца е доста широка.

Хората, включени в сексуалната търговия, може да са членове на ста­билни семейства, ръководители на обществени групи, бизнесмени или да са в организирана престъпна мрежа.

Те си служат с измама, но някои родители съзнателно продават децата си, на собственици на бордеи или на трафиканти заради бедност, пристрастеност към алкохол и наркотици, укриване на кръвосмешения и т.н. Понякога роднини на жертвите рабо­тят срещу ниско възнаграждение в полза на агентите на трафикантите.

Уличната проституция е най-видимата форма на детска сексуална ек­сплоатация, но нейният процент е сравнително нисък. По-голямата част от детската секс индустрия се развива в търговски сгради, ресторанти, барове, клубове, масажни салони, хотели и частни апартаменти.

През последните години много бързо се увеличава броят на момчета - обект на сексуално насилие. Това е особено характерно за страните от Югоизточна Европа. Обект на сексуално насилие са деца от всички етни­чески групи, а не само циганската.

Тенденциите в развитието на трафика в България са свързани с уве­личаване на броя на местните сводници и засилване на вътрешния тра­фик (към граничните зони и черноморските курорти) и намаляване на възрастовата граница на жертвите. Използуват се много жестоки средст­ва за склоняване на жертвите към различни сексуални услуги.

Психичното здраве на пострадалите се възстановява много трудно, особено при тези, които продължително време са били обект на сексуал­но насилие. Психотерапевтичната интервенция е много трудна и продъл­жителна.

Интензивността на психичната травма е свързана с взаимнообусловеното влияние на няколко фактора. От особено значение е степента, в ко­ято е наранено тялото. Нападенията, при които в тялото е прониквано по някакъв начин, са по-силно травматични. Не по-малко важен фактор е и степента на страх за живота по време на нападението. Взаимоотношения­та на жертвата с насилника също оказват влияние. Нападението от поз­нат създава по-тежки психични травми. Не без значение е и мястото, къ­дето е извършено нападението. Обикновено хора, които са нападнати в дома си, са по-силно травмирани, от тези, които са нападнати на публич­но място, на улицата или някъде другаде извън дома. Жертвата развива фобийна реакция към мястото на нападението и ако това е домът й, кош­марът става постоянен.

Повечето от жертвите изпадат в шок, който може да продължи раз­личен период от време, в зависимост от тежестта на преживяната травма. След преминаването на шока жертвата изпада в депресия, която се изра­зява в резки промени в настроението. Следва активната фаза на гнева, която може да е доста деструктивна, ако насилникът не е наказан за това. Тук гневът може да бъде пренесен и върху друг обект, ако родителите и близките приятели не подкрепят жертвата. Следва фаза на рефлексия. Ако останалата част от цикъла на възстановяване е успешна, жертвата успява с помощта на терапията да преразгледа и преоцени събитието. Тя приема факта, че вече не може да бъде същият човек, но е настроена да продължи да живее.

Разстройствата, които се развиват при жертвите в ситуация на агре­сия се проявяват и напомнят симптоми на психично заболяване, но това са две различни неща и терапията и лечението са различни. Жертвата, преживяла трафик, се чувства вцепенена. Тя не е в състояние да понесе собствените си бурни емоции: чувство на вина, гняв, страх, отвращение и презрение към себе си. Те са наслоявани през целия период, през който е била жертва на насилие. Някои жертви на трафик успяват да съхранят личността си чрез временна самоизолация. Това е защитен механизъм, при който случилото се е в подсъзнанието и жертвата започва да вярва, че това се е случило с друг. Това не решава проблема докрай, защото спомените остават.

Жертвата изпада в хронична тревожност, апатия и регресия. Има случаи, при които се идентифицира с агресора и натрупва вина, че е едва ли не чудовище. Това води до психични депресивни реакции и суицидни опити.

Пътят за преодоляване на травмите е дълъг и труден. Психичното възстановяване е много по-трудно от физическото. Целта на психотера­пията е да се възвърне автономността на жертвата, да се премине безо­пасно през всички чувства, за да може макар и променена, да приеме слу­чилото се и да продължи да живее.

Темата е много тежка и болезнена, но познаването на негативните последици би могло да предпази много млади момичета и момчета от това да станат жертва на сексуална експлоатация.

Все пак обществото не е толкова безсилно, ние можем да помогнем и да предпазим децата си от попадане в ситуации на трафик.

Смятам, че трябва да се говори за това, не за да се всява страх, а с превантивна цел. Превенцията е работа, насочена напред във времето. Тя е свързана в из­вестна степен с това човек да е подготвен с информация и знания, за да може, когато прави избор, да мисли и за последиците от него.

Превенци­ята предоставя възможност за алтернативи и за предварително осмисля­не на негативните и позитивните страни при вземане на решение.

Нека да разговаряме с децата си по проблемите на насилието и тра­фика. Ние не можем да бъдем по 24 часа с тях и да ги пазим. Затова да ги подготвим как да се предпазват, доколкото това е възможно.

Промяната на нагласите и нетърпимостта на обществото към агреси­ята, насилието и трафика на хора е наложителна, защото там някъде в потока от информациони данни, сред комуникационните мрежи има един невидим свят, за съжаление, създаден от възрастни, който е свързан с много опасности за психиката на децата ни.

На практика това предполага всички възрастни - родители, учители, представители на медии, на държавни и неправителствени организации да обединят усилията си, да насочат децата към позитивни поведенчески модели, към реално позитивно възпитание - към спорт, изкуство и други алтернативни форми на работа.

Децата ни имат нужда от нас, от нашата помощ и подкрепа!        

http://vbox7.com/play:f32e5616

http://www.btv.bg/action/predavania/kodkriminalno/videos/video/842268029-Kod_Kriminalno__Trudova_eksplotatsiya_i_trafik_na_hora.html  
                                                                   
 http://vbox7.com/play:620e232e&al=2&vid=191247

http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2012/03/19/1790549_video_anketa_znaiat_li_mladite_momicheta_kak_da_se/

http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2012/03/26/1792753_trafik_na_hora_ot_roditelite_i_cennostite_zapochva/

---

[1] Камелия Мирчева Как да избегнем войната с децата си Изд.Арт клуб „Херос” 2006

ДЕТСКАТА АГРЕСИЯ Е ВИК ЗА ПОМОЩ

            Детската агресия взема невиждани и нечувани до сега размери. Деца,станали жертва на насилие. Деца насилници. Статистиката е ужасяваща. По този проблем пиша не от вчера и не от днес. Всеки ден се срещам с безпомощни родители, с недоумяващи жестокостта и агресията на учениците  учители.
            Проблемът е толкова сериозен, че трябва да се говори и пише за причините, които водят до агресия и да се работи за превенция на агресивното поведение и насилие сред децата. Започвам публикуването на мои материали по темата. Някои от тях са отпечатвани във статии преди време, други са част от подготвеното за печат второ издание на книгата ми "Как да избегнем войната с децата си?". ще се радвам, ако повече хора вземат отношение по въпроса. Готова съм да отговоря на всеки поставен въпрос.
Камелия Мирчева

http://vbox7.com/play:80a90f03&al=2&vid=1362521

 

Децата не се раждат насилници

КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА -психолог

/статията е публикувана в списание „Обществено възпитание” бр.4/2004/

Как изглежда човешкият живот в началото на XXI век?! Той проти­ча в джунглата на различни технологии, които го засипват с его­изъм, насилие, наркотици, убийства, престъпност и страх. Страхът съпътства хората, а те живеят затворени в своя собствен мир. Вкопчват се в религиозни доктрини, в национални движения, в политически партии и мислят, че в по-голямата група ще бъдат поне за малко в безопасност.

Войни, разделения и интриги. Страхът и несигурността ка­рат съвременника да гради нова Вавилонска кула. Телевизията промива съзнанието му чрез реклами на все „по-важни” и по-качествени стоки, без които не можем.

Децата ни гледат филми, пълни с насилие. Дори дейст­вителността се превръща в криминален трилър, в който липсва добрият герой.

Рекламата моделира, създава и манипулира потребностите ни. Иде­алите, в които вярват младите хора, се подменят. Зомбираща музика. Ци­нични текстове. Личността много трудно може да оцелее. Човекът става все по-зъл и по-агресивен. Децата - също. От речника им изчезнаха прос­тички и ясни думи, като „моля", „извинявай", „благодаря".

Възникват въпроси, от рода на „Защо едно дете е агресивно?" и „Как­ви са пътищата, които водят от вербалната до физическата агресия?".

Най-полезното е да открием корените на проблема, вместо да търсим виновни и да прехвърляме отговорността си за възпитанието на децата на някого друг.

Зад всеки акт на насилие или противообществена проява стоят някакви минали събития, нещо, което е довело до нея.

Формирането на детска­та личност обхваща сложен и противоречив период на прогресивно изме­нение и преминаване през различни етапи. 

Социалните условия на жи­вот (семейство, училище, приятелско обкръжение, неконтролирана улич­на и информационна среда, значими възрастни и т.н.) са от особено важно значение.

Социализацията е процес, чрез който децата се стремят да станат като възрастните членове на обществото. Децата не се раждат агресивни. Те стават такива под въздействието на различни фактори. Един от тях е отчуждението.

 

Недостигът на внимание, липсата на обич, незачитането на личност­та на детето, изолацията, ниската самооценка могат да бъдат причина за отчуждение.

Тези състояния, независимо дали са на съзнателно или под­съзнателно равнище, винаги са съпроводени с дезактивация, напрежение и неустойчивост на личността.

Гневът, породен от отчуждението, е един от основните двигатели на агресията.

Външните фактори на средата, кои­то пречат на усилията за справяне със ситуацията, водят до нарушена емо­ционална адаптивност. Пораждат се външни и вътрешни лични конфликти, които се изтласкват чрез агресивно поведение на различни равнища. Някои от тях осигуряват защита от болка и нараняване, други елимини­рат въздействието на страха, а трети - на тревожността.

Възпитанието не се състои в премахване на отчуждението, а в нау­чаване как да бъде осмисляно и преодолявано от детето, неговите реал­ни възможности за съпротива.

Отчуждението е един от факторите за агресивно поведение. Може би по-маловажният.

Другият е научаването на поведенчески модели чрез подражание. Наблюдението на агресивни поведенчески модели намаля­ва и без това ниското равнище на задръжките у детето.

За него няма зна­чение дали агресивният модел е наблюдаван в реалния живот или във фантазен продукт. И в двата случая се създава нереална преценка за дейс­твителната ефективност на съответните типове поведение и те могат да изкривят трайно нагласата в междуличностното общуване. Ако дете наб­людава агресивни поведенчески модели, които се награждават или не се наказват, се увеличават възможностите то да следва с поведението си де­монстрирания модел. Придобитите навици са фактори, които стимулират детската агресия.

Възрастните могат да играят съществена роля при формиране на мирог­леда на детето - да му обяснят кое е добро и кое - зло. При децата ценностна­та система е в процес на формиране. Границите между добро и лошо, възпи­тано и невъзпитано, правилно и неправилно все още са размити.

Индивидуалните качества на личността също оказват влияние за фор­мирането й. Някои заболявания и физиологични нарушения биха могли да стимулират агресивните действия. Наркотиците и алкохолът също сти­мулират децата към извършване на агресивни действия.

Ще споделя резултатите от проведена анкета със 78 деца на възраст от 7 до 13 години. Бяха им зададени няколко въпроса: ползват ли компютър, къде (в компютърен клуб, вкъщи или в училище), по колко часа днев­но?

Оказа се, че по-голямата част от анкетираните ученици използват компютър единствено за компютърни игри - минимум по 2-3 часа днев­но. Повечето деца имат компютри вкъщи, но въпреки това посещават и няколко часа седмично компютърните клубове.

Тези резултати ме прово­кираха да задам въпроса кои са най-често играните компютърни игри и защо. Оказа се, че 90% от децата играят „Контра страйк" и версиите на GTI. Ще цитирам някои от отговорите:

Деветгодишно дете: „Приятно ми е с оръжията да стрелям по ченге­тата, защото ме дразнят. Понякога ченгетата крадат. Един път в „Конт­рата" ми откраднаха дрехите. Ама си го получиха... Дразнят ме и затова ги убивам".

Седемгодишно дете: „Хубаво е, че като убиеш полицай и той ти дава живота си. И ти плащат. Ставаш богат. Много богат..."

Осемгодишно дете: „Ако стреляш и риташ полицая, ти дават много пари."

Деветгодишно дете: „В „Контрата" се събират много хора. Купуваш си оръжие и стреляш. Стреляш с всякакви оръжия. Имаш снайпер. Зала­гаш бомби. Там можеш да си терорист или полицай. Разликата между добрите и лошите е само в жилетките. А жилетка можеш да си купиш от базите. Без значение е - нали накрая всички трябва да измрат."

Десетгодишно дете: „Ако искаш да си купиш калашник, той струва много пари. Но можеш да ограбиш банка или да взривиш някой и да ти платят."

Осемгодишен: „Това са хубави игри - убивам с нож, залагам бомби в сгради. Ако има много хора и ги взривиш, ти плащат веднага. Когато убиеш само един, не ти дават парите веднага..."

Бях изумена от тези отговори и реших да се заинтересувам малко по­вече за компютърните игри, които децата играят.

Оказа се, че в една от версиите на GTI Сити главният герой е „млад, амбициозен" гангстер, който трябва да осъществи наркосделка. Арсеналът от оръжия е доста внушителен. Героят може да спечели пари, като открадне някое превозно средство или като убие някой.

Интересно е, че в тази игра освен много кръв, насилие, убийства и наркотици, няма никакъв алтернативен образ на положителен герой. Проблемът идва от това, че детето няма избор да бъде друг тип герой. В GTI алтернативата е единствена.

Представете си как два часа на ден детето ви играе тази игра и се иден­тифицира с образа на наркопласьор, който убива и т.н. Какви ценности, нагласи и стереотипи на поведение могат да бъдат провокирани от това?!

Възниква неосъзнат конфликт между любовта и омразата, между пра­вилното и неправилното. Щом като тук мога да открадна кола или да ограбя банка, за да припечеля, защо да не го направя и в действителност?

Децата, особено по-малките - трудно правят разлика между игра и дейс­твителност. За тях играта е естественият начин да приемат и опознават све­та. Те се оформят като личности под въздействието на играта. 

Някой би казал, че това е само игра, но за детето не е така. Чрез такъв тип игра то  привиква с агресията. За съзнанието на човека собствената му личност и поведение съществуват само дотолкова, че да играят ролята на граница на познанието. Човек не може да изпитва обич. ако никога не е имал възможност да я познае. Не можеш да уважаваш, ако не са те научили на това.

Антисоциалното поведение възниква от деформираните представи за действителността.

Можеш да станеш агресивен, ако наблюдаваш агресивни деяния, които са представени като положителен акт.

В структурата на такъв тип игри можеш да станеш герой единствено, ако убиваш, стреляш, „прецакваш" някого...

Детето не може ла разбере защо в училище не бива да удря никого, след като „героите" го правят. Противоречието се вижда много ясно: за едно и също действие - в един случай получава награда, а в друг – забележка или наказание.

Ако агресивният акт в играта води до успех, детето ще се опита да го използва и в жизнената си практика. 

Подобен род игри затвърждават у децата виждането, че агресията е нещо нормално, естествено прието и дори желано поведение. Детето се идентифицира с героя от играта. В продължение на няколко часа дневно то мисли като него.

Всеки ден то се среща с този модел на поведение чрез играта и рано или късно започва да му подражава.

Дори четиригодишните деца имитират поведението на възрастните и на любимите си анимационни герои. Ако агресорът във филма или компютърната игра премине през всички препятствия, без да бъде наказан, за това че е нарушил законови и етични правила, детето приема поведението за модел и го пренася в собствените си поведенчески модели. Ако значим за детето възрастен наблюдава агресивното поведение на героя и изкаже несъгласието си от неговите действия, агресивното поведение не се възпроизвежда от детето.

Агресивните действия се копират и възприемат чрез така наречените агресивно-познавателни сценарии. Всъщност те се превръщат в „програма на поведение", която се научава твърде бързо, тъй като е поднесена под формата на игра.

Различните примери за агресивни сценарии се натрупват и събират в паметта на децата, съхраняват се и  в един момент се превръщат в собствен агресивен сценарий. При фрустрация или тревожност този сценарий се активира и става неконтролируем.

Това какви филми гледат и какви игри играят децата ни зависи само от нас възрастните.

В състояние ли сме да контролираме детската агресивност и насилствено поведение?

Нужни ли са забрани или по-ползотворно би било равновесието и търсенето на баланс между наблюдаваното насилие и формирането на задръжки към използването на агресивни поведенчески актове?

Забраните едва ли биха решили нещо.

Колко родители знаят какви са игрите, които играят децата им?

Колко учители се интересуват от това какво правят учениците им в извънучебно време?

Защо ние възрастните се страхуваме да си подадем ръка и заедно без упреци и обвинения да направим нещо за децата си?

Децата се нуждаят от обич, от  разбиране и от точни и ясни правила.

Промяната на нагласите и нетърпимостта на обществото към агреси­ята и насилието е наложителна, защото там някъде в потока от информа­ционни данни, сред комуникационните мрежи има един невидим свят, за съжаление създаден от възрастни, който налага опасен ефект върху пси­хиката и съзнанието на децата ни.

На практика това предполага всички възрастни - родители, учители, медии, правителствени, неправителствени организации и т.н. да обединят усилията си, да насочат децата към позитивни поведенчески модели към реално позитивно възпитание - към спорт, изкуство и други алтернативни форми на работа.

Децата ни имат нужда от нас, от нашата помощ и подкрепа!

ОСЕМ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

      УЧЕНИЦИТЕ /извадки от анкети, проведени през 2011 и 2012 г. /

„...Аз съм на 17 год. и в моето училище във всеки клас има по двама трима които търпят обиди и постоянен тормоз. Присмиват им се, подиграват им се, постоянно им взимат вещите и телефоните. Качват обиди и подигравки по техен адрес във Фейсбук. Удрят ги, не знам  кога може да стане нещо по-сериозно. Никой нищо не прави. И ние нищо не правим, защото се страхуваме, че и с нас може да се случи това...” /17 годишна ученичка /

„...Насилието е неизбежно и в училище и вкъщи. Навсякъде има насилие, това е живота...Ако не удариш ти, ще ударят теб...” /17 годишно, момче/

http://www.youtube.com/watch?v=jAQZbA2I4Qk

„...Ние така си играем, блъскаме се и се удряме, но това не е насилие, а шега, играем си и се забавляваме...” /12 годишен ученик/

„...Ударих я и я ритнах няколко пъти, защото ме дразни. Дразни ме, че е жива и че има високи оценки, а иначе се една тъпа лейка...” /15 годишен ученик, пребил по особено жесток начин своя съученичка/

„...Погледна ме накриво и това много ме изнерви. Нищо не ми е казвал, само дето ме гледаше така нагло и все едно, че ми се подиграваше. Държеше си скъпия телефон и сякаш се перчеше, че е нещо повече от мен. Тогава му взех телефона и го хвърлих на земята. Започнах да стъпвам върху телефона, а той се разкрещя. И се започна боя, голям купон беше, защото това хлапе си получи заслуженото...” /16 годишно момиче, пребило по особено жесток начин 10 годишно момче/

 http://www.clip4e.com/play_nasilie_v_utchiliste.htm

      УЧИТЕЛИТЕ

„...Децата стават все по-агресивни и неконтролируеми. Родителите не винаги оказват съдействие за овладяване на детската агресия...”

„...Момичетата също са много агресивни. Няма ден, дето да не са се скарали за нещо в училище. Конфликтите им прерастват в спорове и побоища...”

„...Липсват елементарни навици за общуване. Обидите, които си разменят децата в училище са недопустими. Говорим им, но когато липсва семейството нищо не дава резултат...”

 http://btvnews.bg/816600180-Nasilie_v_uchilishte.html

      РОДИТЕЛИТЕ

         „...Те, в училище учителите много не си вършат работата. Само знаят да се оплакват, че синът ми биел децата. Ами, ще ги бие, като го дразнят...Вече не ходя в училище, то си има учители дето им плащат да се оправят...” /майка на 12 годишен ученик, който системно бие съучениците/

„...Кажете ми какво да направя, пребивам го от бой, след всяко оплакване. Пребивам го и му говоря да не бие съучениците си, но не чува и сякаш не разбира. Прави каквото си знае. Омръзна ми от него...” /баща на 14 годишно момче/

„...От дъщеря ми нищо не става, да кажеш, че не съм я възпитавала, възпитавала съм я. Всичко си има, но е нервна, ядосва се и посяга да удря децата. Не съм я била последните месеци, нали така казахте. Като дете много я биех, ама то с възпитателна цел всичко е било...” /майка на 15 годишно момиче/.

http://btvnews.bg/873285397-Sled_jestokiya_poboy_udaljiha_aresta_na_napadatelya.

      МЕДИИТЕ

„....Пловдив. Бабаити пребиха десетокласник от Строителния техникум в Пловдив. Инцидентът е станал около 9,00 ч. в сряда пред входа на училището, където трима младежи на 18 и 19 години причакали 16-годишно момче и го нападнали с удари.
Момичето, заради което е станал боят, обяснило, че 16-годишният й съученик я харесва и й говорил обидни за нея думи като „знаеш ли какво ще стане, ако останем сами”. Тя се обадила на приятеля си и му се оплакала, а той решил да се саморазправя с ученика, който е мюсюлманин. Това обясни за "Дарик" шефът на Шесто РУ инспектор Михаил Ангелов.
На тримата младежи са съставени актове от по 150 лева по Указа за дребното хулиганство, а материалите по случая са докладвани в Районна прокуратура-Пловдив.

На 23 ноември около 19,00 ч. в София беше пребит 16-годишният Андрей Илчев. Съдът остави побойника - 15-годишният Валентин Стоянов от професионалната гимназия по архитектура и строителство „Христо Ботев”, за постоянно в ареста. Пострадалото момче бе изписано от "Пирогов" след тежка  животоспасяваща операция, при която беше отстранен далакът му.” /в-к „Стандарт” 7.12.2011/

... Всяко трето дете у нас е било обект на насилие, сочи тревожната статистика, представена на пресконференция в Столична община.Най-често децата стават жертви на физическо насилие и побой. За изминалата година според официалните данни 691 непълнолетни лица (или всяко трето претърпяло насилие дете) са били подложени на такъв тип посегателства.

Случаите на сексуално насилие над деца също са смущаващ брой - 253 случая за 2010 година или 11,7% от всички претърпели насилие под 18-годишна възраст. Психически тормоз пък е оказан над 409 деца.

Тревожната статистика сочи още, че 85% от децата, станали жертви на сексуално насилие, са имали преди това близки отношения с насилника си, обяви д-р Нели Петрова от Института по социални дейности и практики.

В близо 40 на сто от случаите насилникът е бил баща, брат, дядо или интимен приятел на майката на детето.

В по-голямата част от случаите – 75%, разкриването на насилника става случайно, защото децата се страхуват и срамуват да говорят за проявеното срещу тях насилие.

По-малките деца първоначално не разбират, че стават жертва на престъпни ласки, а го осъзнават, когато пораснат и едва тогава споделят, но не малка част се страхуват или се срамуват да го споделят.

Статистиката сочи още, че броят на насилствените посегателства над деца от 12 до 14-годишна възраст и от 14 до 18-годишна възраст е приблизително еднакъв...”/Dnes.bg 22.11.2011/[1]

 http://www.youtube.com/watch?v=VQcH3T-ggzE&feature=related

„...по данни на МВР броят на престъпленията, извършени от непълнолетни, не спира да се покачва - за 2003 година те са 11 857, през 2002-а - 11 453, докато през пиковата за годините на соцреализма 1961 г. - едва 2522. Най-пресните анализи, направени по темата от специалисти на Национална служба „Полиция", Научноизследователския институт по криминалистика и Института по психология към МВР, могат да се намерят в изследването „Проблеми на насилието, наркоманията и наркопрестъпността в средните училища" от 2001 г. След като съобщават, че 19.9 на сто от учениците упражняват насилие върху други лица, предимно връстници, братя и сестри, по-рядко родители и учители, изследователите правят извод, че насилието се превръща в обичаен начин за решаване на конфликти между учениците, а агресивността - в средство за самозащита и за респектиране на насилниците. И че вече може да се говори за формиране на младежка субкултура на насилието...... Сред факторите за отприщването на агресията сред учениците във водещата тройка са личностните особености, влиянието на средата и филмите с насилие. Третият фактор отдавна е влязъл в полезрението на Съвета за електронни медии, но докато се стигне до практическото въвеждане на дистанционни, „заключващи" опасните гледки, ще мине много време. А дори тогава при липсата на избор сигурно пак ще се случват семейни неделни вечери като тази на 14 ноември например - по едната национална телевизия извънземни отхапват човешки глави в „Пришълецът: Завръщането", по другата юпи разфасова с резачка любовниците си в „Американски психар", а по третата източни бойци си раздават ритници в „Брус и Шаолинското кунгфу". И какво, ако в ъгълчето на екрана свети червена точка с цифрата 12, 16 или 18? Нещата няма да се оправят, ако младежът бъде изгонен от хола с телевизора и реши да отскочи до съседния интернет клуб.  В 95 процента от компютърните и видеоигрите се дават бонуси за убит противник - изчислява подп. Стефан Иванов, началник сектор „Детска престъпност" в Дирекция на национална служба „Полиция". Броят на убийствата, извършени от малолетни и непълнолетни у нас, напоследък се движи между 6 и 12 годишно и това е реален факт, а не виртуална реалност. ”/Списание  „Тема”/[2]

„...Има тенденция към непрекъснато увеличаване на самоубийствата сред младежите в България. Това показват данни на Националния център за опазване на общественото здраве, цитирани от в. „Преса“. Броят на опитите за самоубийство за една година е 342. От тях 310 са направени от момичета срещу 32 от момчета, коментира д-р Христо Хинков от центъра. „Между 45 и 60 деца и младежи под 18-годишна възраст се самоубиват на година“, показват данните на психолога Иван Игов. Близо три класа годишно се„топят, защото младежите сами слагат край на живота си, отчитат психолози. Всеки ден в „Пирогов“ се справят с нови и нови случаи на деца, които не искат да живеят повече. Средната цифра на месец в болницата е над 30, но се е случвало да стигне и 50...” [3]

... Само през 2010 г. на Националната телефонна линия за деца 116 111 са постъпили 66 366 обаждания. Проведени са 13 695 консултации. И това не е суха статистика, това не са само цифри, фигуриращи в нечии отчети, това са хиляди деца, станали обект на домашно насилие. А колко ли са тези, за които не знаем..” /Вестник „24 часа” 2.12.2011[4]/

„...След тревожните статистики преди няколко седмици, че 68% от българските родители одобряват плесниците за възпитателна мярка, ново изследване обобщава, че децата у нас най-често са малтретирани от собствените си родители. По данни на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) случаите на насилие върху подрастващите са най-често в семейството. Близо 1800 деца са били тормозени и насилвани вкъщи през миналата година. Около 1400 от сигналите за малтретиране са били разследвани...”/Списание „Аз- жената” [5]/

Насилието поражда насилие. Насилието не решава проблемите, а ги увеличава. Децата са жертва на пряка агресия и на косвена. Когато едно дете гледа, че бият някой около него, то започва да се страхува и в този случай е жертва на косвена агресия. Страхът поражда тревожност, а повишената личностова тревожност води до стрес. Характеристиките на личностната тревожност се разглеждат на базата на 7 признака: невротизъм, чувствителност, безпокойство, неувереност, негативна Аз  концепция, слаба работоспособност, неспокоен сън и физиологична нестабилност. Проявлението на тези признаци има пряка връзка с начините на преживяване и устойчивост на стрес при отделния индивид.

ТРАВМАТИЧНИЯТ СТРЕС е резултат от единично, внезапно и силно въздействащо събитие, което променя, застрашава или уврежда живота на индивида или на  негов близък. Травмиращи събития могат да бъдат: смърт на близък, катастрофа, обир, грабеж, насилие,физическо нараняване, бедствие, пожар, земетресение, тероризъм, убийства в общността и всяко преживяване заплашващо живота и сигурността на човека.

При жертвите на насилие и на дълготрайна агресия има наличие на остра травматична стресова реакция. Тя възниква в непосредствения момент на  стресогенното събитие /насилственият акт/ и води до ПСИХОТРАВМАТИЧНА КРИЗА.

ПОСТТРАВМАТИЧНАТА СТРЕСОВА РЕАКЦИЯ  е събитие, което в значителна степен се отличава от обикновените човешки преживявания и оставя много дълбока и непреработена травма. Преживяванията относно травматичното събитие могат да бъдат асоциации на вина, свързани с актуални или въображаеми грешки. Психическото и емоционално отреагиране  е свързано с проява на продължителна повишена тревожност, обърканост, трудности при състредоточаване и запомняне на детайли от събитието, затруднения в комуникацията, проблеми със съня,  психосоматични симптоми, физическо изтощение и агресия. Те могат да бъдат придружени с бързо или забавено говорене, влизане в безпричинни спорове и конфликти, предприемане на отчаяни  действия, занемаряване на външния вид, безразличие към опасности, частична загуба на паметта за травмиращото събитие,страхове, резки промени в емоциите, социално отдръпване, апатия, липса на интерес към ежедневни задължения, избухвания, агресивни реакции, пристъпи и неадекватни реакции.

Ако на тези симптоми не се обърне своевременно внимание за преодоляване на постравматичната стресова реакция  е възможно развитието на посттравматично стресово разстройство на личността. 

Децата и юношите са особено податливи на стрес, тъй като при тях психическото състояние  няма адаптивност и гъвкавост, както при възрастния индивид. При децата липсват изградени умения за справяне в критични ситуации, а при юношите те са в процес на формиране. Малкият жизнен опит е предпоставка за наличието на по-тежка симптоматика при стресогенни събития, в сравнение с възрастните. Всяко едно стресиращо събитие, преживяно в детството оставя дълбока следа. И ако не е потърсена помощта на психолог за преработване на травмата рано или по-късно то дава своя негативен резултат. Най-често това се случва при преживяването на ново стресогенно събитие, което отключва  първото.

Аргесията има различни форми. Тя може да бъде изявена и скрита, индивидуално проявена или групово. Нейните форми са физическо насилие, вербална агресия, опозиционно поведение, агресивна раздразнителност, агресивно недоверие и тормоз.

Факторите, които оказват влияние за формиране на агресивно поведение са свързани с:

Индивидуалните личностови качества на индивида - темперамент, емоционална стабилност и лабилност, самооценка, екстравертност – интравертност;

      Индивидуални социални фактори – свързани са със семейната и социалната среда, в която расте детето. С моделите на поведение, които формира вследствие на фрустрация или деструкции в обкръжаващата среда. Сред тях са: ниво и среда на възпитание, неумение за контрол на емоциите, неадекватни повеченчески модели, отхвърленост, липса на навици за труд и учене, наличие на конфликтогенна семейна среда, липса на мотивация за постигане на успехи, отклоняващо се поведение на родителите, влияние на интернет и медиите, липса на социално креативни цели;

      Семейни проблеми и конфликти – развод на родителите, завишени изисквания или неглижиране, физическо насилие, неадакватни родителски модели на поведение, липса на родителски контрол или свръхконтрол, небллагополучие в семейната среда, непоследователност във изискванията на възрастните, липса на правила;

Кризи на идентичността, свързани с психофизиологичното развитие на индивида;

     Личностови кризи и непреработени травматични събития, стрес и повишена тревожност;

Всяко насилие води до травматичен или комулативен стрес. При децата е наложително преодоляването му да става  чрез психологична  и психотерапевтична работа.

Всяка стресираща ситуация оставя много дълбоки следи в психиката на детето и  при натрупването на ново травмиращо събитие в живота му на възрастен травмата се отключва, а това води до сериозни проблеми, деструктивни поведенчески реакции и личностно конфликти.

Всичко, което се преживява в детството оставя следи на подсъзнателно и съзнателно ниво. До навлизането си в периода на зрелостта човек изживява едни от най-трудните психофизиологични кризи. Самата криза е носител на определено ниво на стрес и объркване. За нейното позитивно преодоляване са необходими много обич и подкрепа от страна на семейството.

Когато към тези кризи в детството се прибавят и житейски ситуации, носители на травматичен стрес и травмиращите събития не бъдат преработени и преудоляни те се натрупват и дават своето отражение в бъдещия живот на човека.

---

[1] http://www.dnes.bg/obshtestvo/2011/11/22/vsiako-treto-dete-u-nas-jertva-na-nasilie.134562

[2] http://temanews.com/index.php?p=tema&iid=535&aid=12938

[3] http://www.semeistvo.vmro.bg/?p=570

[4] http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1135459

[5] http://www.az-jenata.bg/article/14195/Roditelite-sa-nay-chestite-nasilnitsi-na-detsata/

ВИДОВЕ СЕМЕЙСТВА И ТИПОВЕ РОДИТЕЛИ

ВИДОВЕ СЕМЕЙСТВА  И  ТИПОВЕ  РОДИТЕЛИ

Камелия Мирчева – психолог

Два свята в една лятна градина

/притча/

  В лятната градина на верандата на една къща спели членовете на едно семейство. Майката излязла на верандата и за свое най-голямо неудоволствие видяла снаха си, която не можела да понася и сина си да спят прегърнати.

Тя не можала да изтърпи това. Събудила ги и казала: ”Как можете да спите прегърнати в тази горещина?Това е нездравословно и вредно.”

В другият край на градината спели дъщеря й и зет й. Двамата лежали на доста голямо разстояние един от друг. Майката загрижено ги събудила и пошепнала: ”Скъпи мой, как можете в този студ да сте толкова далече един от друг, вместо да се топлите?”

Снахата чула това, изправила се и казала на висок глас:”Колко е всемогъщ Бог. В една лятна градина-толкова различен климат”.

 /Песешкиян “Търговецът и  папагала”/

Семейството е групата, в която човек израства. То определя отношенията му към самия него и към другите. Семейството формира първоначалните представите на човека  за света и  предопределя възможностите и границите  му на развитие.

Семейството има основна и много важна  роля за оцеляването и развитието на децата. Семействата са различни, както са различни и хората, които ги образуват.Н о в зависимост  от членовете, от които  се състои едно семейство,   разграничаваме :

Ø      Основни семейства - обхващат родителите и техните деца;

Ø      Разширени  семейства - родителите, децата, баба и дядо или други близки роднини;

В зависимост от това дали членовете на едно семейство живеят заедно семействата биват:

Ø      Пълни - съответства на основното семейство, състои се от родители и техните деца;

Ø      Непълни - Единият от родителите не живее със семейството. Това са:

           -Семейства на разведени родители;

           -Семейства на самотни родители;

           -Семейства, в които единият родител е починал;

           -Семейства, в които децата се отглеждат само от бабите и дядовците или от друг близък роднина;

Ø      Функционално непълни семейства са тези при които родителите живеят заедно, но единият от тях поради професионална заетост, присъства само за определено време или периоди. Такива са случаите, когато единият родител работи в друг град или в чужбина.

Ø      Семейства, при които единият от родителите е втори за детето;

Ø      Семейства с едно дете;

Ø      Семейства с две деца;

Ø      Многодетни семейства;  

СЕМЕЙНАТА СРЕДА обхваща всички отношения и взаимодействия между членовете на семейството и бива:

Ø      Здравословна - духовно сплотена общност, в която цари разбирателство и оптимистично-позитивен дух. В тях съществува привързаност между членовете на семейството и устойчивост в техните отношения, която им помага да преодолеят житейските кризи.

Ø      Конфликтогенна - между членовете на семейството съществуват  постоянни конфликтни, трудно преодолими ситуации, съпътствани с физическо или психическо насилие. Семействата, живеещи в този тип среда, не могат да се справят и да преодолеят семейните кризи.

   Всяко едно семейство преживява в определени периоди кризи.

Събитията, предизвикващи кризите са от различно естество. Някои от тях са свързани със съзряването или преминаването в нов житейски етап от живота на член от семейството. Това са нормални преходни моменти, характерни за човешкия живот.

Други кризи са свързани с житейски събития.

Е.Ериксън описва човешкият жизнен цикъл, като го разделя на осем етапа, през които възникват естествени психосоциални кризи. Нарича ги кризи на идентичността.

Личността може да преодолее успешно тази криза или да не може да се справи с нея и да я задълбочи.

Всеки член на семейството изживява своята криза в един или в друг момент. Ако семейната среда е здравословна, това помага за справянето и преодоляването им.

Кризи могат да възникнат и в резултат на дълго справяне с някакъв стрес /дългогодишно боледуване, загуба на близък човек, загуба на работа и т.н/.

Друг вид кризи  са така наречените  шокови. Те са свързани със събитие, което се появява  внезапно и неочаквано - смърт, катастрофа, бедствие, пожар, загуба на дома, развод и др.

  Всяко семейство реагира по различен начин при преодоляването на кризите.

  При някои това става по-лесно, при други по-трудно, а трети не ги преодоляват и се разпадат.

  В различните периоди от развитието на човека има различни  движещи поведението сили. През ДЕТСТВОТО в основата на сигурността на детето са неговите родители. Ако детето не успее да превъзмогне тази зависимост успешно и да придобие самоувереност в поведението си като възрастен ще изживява живота си с подсъзнателното търсене на родителя  в лицето на околните и на партньора си. В живота си на възрастен то винаги ще остава детето, което иска нещо и смята, че трябва да го получи на всяка цена.

  През ЮНОШЕСТВОТО източникът на сигурност не са родителите, а връстниците. Сигурността е плод на принадлежност към дадена група и  на приемането и одобрението й.

Хората, които не успяват да надраснат тази възраст, остават без самоличност, извън групата. Те винаги се тревожат какво ще си помислят другите и се стремят да адаптират поведението си така, че да бъдат харесвани. Те изпитват постоянен страх от отхвърляне.

  ЗРЕЛОСТТА е възрастта на завършения индивид. Той знае своите желания и ценности, но е готов да ги преразглежда и променя. Зрелият индивид не се нуждае от безопасността на групата. Връзките му с другите хора са източник на преоткриване и изявяване на собствената му индивидуалност.

  Родителите са основният компонент на всяко едно семейство. Тяхната отговорност за развитието на детето е много голяма. Хармоничните взаимоотношения и емоционалните връзки в семейството са особено важни.

  Но във взаимоотношенията  родител – дете  възникват редица проблеми. Някои от тях са свързани с нормалните житейски периоди, през които преминава човека в личностното си развитие, други с проблеми в общуването, а трети с различията на възрастовите поколения.

 Различно е положението, когато в семейството има само едно дете или когато децата са повече. Единственото дете в семейството е обект на цялото внимание, често се задоволяват всичките му желания, което би могло да доведе до формиране на егоистична насоченост, капризно поведение и консуматорска психика.

В същото време единственото дете расте самотно, изпитвайки неудовлетворени желания за контакти с други деца. При семейства с едно дете е възможно да се създадат и някои проблемни ситуации в отношенията между родителите или между бабите и дядовците и родителите.

Понякога често се започва неосъзнато състезание на възрастните в задоволяване на всякакви капризи и желания. Единствените деца в семейството, които живеят при условия на свръхзагриженост, породена от постоянни страхове и безпокойство от страна на родителите, формират своеобразни характерови особености.

  Когато детето е свръхобгрижено, родителите му спестяват волевите усилия да преодолява трудните моменти. В ситуация на свръхобгриженост детето отказва да се прави самостоятелно дори елементарни неща, свързани с навици с грижи за себе си /обличане, хранене, вързване на обувки и др. То свиква някои друг да прави всичко вместо него и  постепенно става отпуснато, пасивно и трудно приспособимо в социална среда. В повечето случаи след отказ да бъде изпълнено неговото искане то проявява агресия към неудовлетворяващия желанието 8крясъщи, плач, викове, удряне, заплахи/ му или автоагресия /хапане, удряне/.

  Прекалените грижи за децата са толкова вредни, колкото и липсата на грижи. (

  Разглезването и постоянното възвеличаване на качествата на децата могат да формират някои негативни черти, като високомерие, нереално висока самооценка и чувство на превъзходство над другите или изолация и неумение за общуване.

  Появата на второ дете поставя понякога проблеми на приспособяването към братчето или сестричето от страна на първото дете. Понякога е възможно у него да се появи ревност, дори враждебност, ако родителите не са го подготвили психологически  и ако тяхното внимание е насочено дори само за момента към по-малкото дете.

Значение има и разликата във възрастта на децата. Известно влияние оказва и това дали децата са от един пол. Ако се показват предпочитания към едното от децата другото израства, но рано или късно това би създало проблеми. подсъзнателното съревнование за обичта и вниманието на родителите от страна на децата води до натрупването на стрес, които рано или късно дава своите отрицателни ефекти в поведението. Чувството на отхвърленост в детска възраст оставя трайна следа в човешки живот и в по-късен етап се проявява в деструктивен поведенчески модел.

По друг начин стои въпроса при децата в  семейства на разведени родители. Конфликтите между възрастните могат да превърнат детето в изкупителна жертва.

Децата са много чувствителни към всички недоразумения и кавги в семейството, но те изпадат в много тежки състояния след загубата на единия от родителите.

При появата на втори баща или майка също се появяват някои трудности на приемането и адаптирането към  новия родител.

Преживяванията и отношенията на заварените и доведените деца в семейството са много сложни. Особено е и положението, когато в него и по-точно в отглеждането и възпитанието на децата, се включват и други близки - баби, дядовци и др.

Това има своите предимства, но има и  недостатъци. Предимствата са свързани със запазването  на традициите, взаимното подпомагане, както в домакинската работа, така и в отглеждането на децата. Но понякога възникват конфликти между младите и старите, поради различните разбирания и начин на живот на едните и другите.

Съществува и опасността  старите  да поемат  повечето грижи за децата и да им обръщат повече внимание. Това може да доведе до известно отчуждаване на децата от родителите им, като се формира по-голяма привързаност към бабата и дядото.

Други усложнения се явяват, когато заедно живеят и други близки членове на семейството- лели, чичовци, вуйчовци. В тези случаи са възможни ситуации на съревнование за спечелването на любовта и благоразположението на детето от страна на възрастните. Детето поставено в ситуация на избор между значимите за него възрастни расте тревожно и объркано, а това води до негативни последици, които се проявяват на по-късен етап от живота му.

Родителите реагират по различни начини във взаимоотношенията си с децата.

Тяхната реакция обуславя различен поведенчески модел, който отговаря на определена възпитателна форма. В крайните си изяви родителските типове изглеждат почти  карикатурно, но в практиката често се препокриват, понякога изцяло, понякога частично.

ТИПОВЕ МАЙКИ:

Ø      Жертвоготовната майка

  Тя върши всичко заради децата - готви, чисти, подрежда, пише домашни. Смисълът на живота й са децата. Тя се лишава от личен живот и професионално развитие заради тях. Жертва собствените си интереси и пренебрегва себе си. Когато децата  пораснат и станат самостоятелни /ако въобще това се случи/ постоянно им се натяква какви “жертви” е направила заради тях. Тя трудно приема порастването на децата и правото им на самостоятелен живот. По-късно този тип майка развива потребност от постоянна благодарност. Всяка форма на самостоятелност на децата приема като “неблагодарност” и “неоценяване”. Децата й остават или силно зависими от нея  до края на живота си, или  се превръщат в бунтари.

Ø      Майката „кукла”

  Любовта на този тип майка е насочена към децата само докато са малки. Тя ги обича и полага грижи за тях само докато са безпомощни. Когато пораснат, тя става отчуждена и насочва вниманието си в друга сфера. Безпомощна е в разбирането  и подкрепата си към порасналите  деца. Оставя ги сами да решават проблемите си и се ограничава само с подсигуряването на нужните средства за физическото им оцеляване. Децата се чувстват изоставени и неразбрани. Те се справят както могат, според възможностите си и спират да споделят с майката.

Ø      Отчуждената майка

   Тя не показва на децата си, че ги обича. Предпочита де си спести любовта, за да не ги разглези. Често целува децата си тайно докато спят, но в действителния живот не показва към тях никакви емоции. Тя е прецизна в потребностите на децата за дрехи и храна. Създава перфектни правила на поведение и се стреми да се спазват, но проявява недостатъчна емоционална загриженост към децата си. Децата се отчуждават и дистанцират. Те стават подтиснати и затворени.Често самочувствието им е много ниско.

Ø      Тревожната майка

   Тя се опитва да предпази децата си от всичко, защото постоянно се тревожи и във всяко нещо вижда опасност и негативни елементи. Постоянно е ангажирана с децата и не им оставя никаква свобода на действие и решение. Задушава потребността им от самостоятелност със свръх грижи и вземане на решение вместо тях. Тревожността на майката се придава и на децата. Някои от тях развиват  агресивни тенденции и форми на депресия и невротизъм. В юношеството е възможно да се превърнат в бунтари.

Ø      Майка тип “подвижна библиотека”

  Приема възпитанието на децата си като свой дълг. Отглежда ги по книга, придържайки се към написаните там правила и определени планове. Тя знае коя храна е полезна и здравословна  за детето и му я подсигурява. Прецизна е в грижите си, но в отношенията липсва спонтанност. Има високи изисквания към себе си  /като майка/ и към детето. Тя знае кой спорт е полезен за него и без да се интересува дали детето иска това, го задължава да тренира.

Ø      Майка тип “подвижна библиотека”

  Приема възпитанието на децата си като свой дълг. Отглежда ги по книга, придържайки се към написаните там правила и  определен план. Тя знае коя храна е полезна и здравословна  за детето и му я подсигурява. Прецизна е в грижите си, но в отношенията липсва спонтанност. Има високи изисквания към себе си  /като майка/ и към детето. Тя знае кой спорт е полезен за него и без да се интересува дали детето иска това, го задължава да тренира.

Ø      Ревнивата майка

  Когато децата започнат да стават самостоятелни този тип майка се разстройва и се чувства ненужна и излишна. Тя има доминираща позиция и се придържа към нея чрез постоянно критикуване дори на порасналите си деца. Тя никога не одобрява начина, по който те се обличат, по който изглеждат техните приятели и това, как поддържат дома си. Смята, че обичта им към децата и дава право да решава всичко в живота им.Склонна е към постоянно мърморене и  недоволство. Порасналите й деца или остават напълно зависими от нейното одобрение или стават непоправими бунтари.

Ø      Майката приятел

  Тя е приятел на децата си, пълна противоположност на отчуждената майка. Тя ги разбира, чувства болката им, но не може да каже “не”, когато трябва. Твърде често отлага възпитанието на децата си за по-късно или го оставя на някои друг /баща, баби или учители/. Проблемите настъпват поради неразбирането на факта, че децата до определена възраст се нуждаят от родители, които им създават чувство за сигурност, чрез точни, ясни и определени последователно изисквания и правила.

 При взаимоотношенията майка – приятел в детето се натрупва обърканост и тревожност, породена от липсата на сигурност и безопасност. Всеки един човек може да избира приятелите си. В даден момент от живота си може да бъде приятел с някого, а после това да се промени. Ние не избираме родителите си, а приемаме простичкият факт, че точно тези хора са нашите родители, независимо дали това ни харесва или не.

В отношенията родител – дете възрастният е този, които определя правилата. Той се грижи не само за физическото оцеляване на детето, но и за неговото развитие, като личност. И от това какво е получило детето като обич, подкрепа, чувство за сигурност и отношение към себе си и към другите в детството си, зависи неговото формиране като личност и като модел на поведение.

 В ранна детска възраст родителите са тези, които създават у детето чувството за безопасност. Децата, които усещат, че възрастният до тях знае кое е добро и лошо за него са по-спокойни. Те преодоляват нормалните детски страхове по здравословен начин и изживяват по-спокойно и сигурно детство.

Родителят може да бъде приятел на детето си, но едва след като то е формирано като личност.

Ø      Майка от време на време

Поради кариерата си или други дейности тя пренебрегва възпитанието на децата си. Този тип майка компенсира отсъствието  си, като през малкото време, когато е с децата ги отрупва с подаръци и свръх грижи. Тя задоволява всичките им капризи,  като декомпенсация на подсъзнателна вина. Децата при този родителски модел развиват дефицити и като поведенчески модел формират крайности на свръхобщителност, с която удовлетворяват потребността си от внимание или затвореност и дистанцираност в междуличностните отношения.  децата се нуждаят от постоянна обич, грижа, подкрепа и внимание.  Липсата им поражда конфликти /вътрешни и външни/, тревожност и обърканост, а всичко това оказва влияние върху увереността, самооценката и формирането на убеждения. Убежденията и вярванията формират поведението.

Ø      Липсващата майка

  Предоставила е отглеждането и възпитанието на децата на друг. Не се интересува от тях и  ги смята за сериозна пречка в своя живот. Не рядко с чувство на облекчение и на “изпълнен родителски дълг”тя изпраща децата си за отглеждане някъде далеч от нея-при бабата и дядото в друго населено място или в дом за отглеждане. Тя лишава детето си от жизнено нужните му контакти на близост.

Нерядко децата на липсващите майки изпитват недоверие и завист към другите.Те растат в постоянен дефицит, въпреки грижите и обичта на бабата и дядото. Момчетата израснали при такива условия изпитват недоверие към другия пол, затвърдено от постоянното разочарование, породено от липсващата майка. Някои от тях компенсират дефицита и липсата като търсят емоционална близост и разбиране в групи. Други неосъзнато компенсират чрез бракове с по-възрастни жени, от които очакват подсъзнателно да ги дарят с липсващите в детството майчински отношения.

Ø      Тираничният тип майка

   Поведението на майката изисква от децата подчинение, наложено чрез властност,  прекомерна строгост и свръх взискателност. Майката изисква, но без да разбира и да дава нещо на децата си. В резултат на това в характера на детето започват да доминират черти като: повишена агресивност към околните, изострено честолюбие, склонност към активен или пасивен негативизъм, властност или плахо поведение, несамостоятелност и неувереност.

Ø      Свръх закрилящата майка

 Характерно за нейното поведение е прекомерното подпомагане на детето, предпазването му от всякакви трудности и презадоволяване на всякакви желания.Тя е напрегната и тревожна и винаги се стреми да предпази детето си от всякакви неуспехи и разочарования. При него се създава нагласа, че всичко, което пожелае му се полага. Това формира у него своеобразна егоцентрична самовлюбеност. То не се научава да преодолява самостоятелно трудностите и да се справя с проблемите. Винаги разчита на мама, която ще ги реши. Децата стават силно зависими от майката, прекомерно взискателни и претенциозни към околните. Неудовлетворяването на тези им очаквания ги прави лесно раними  и податливи на редица невротични разстройства.

Ø      Колебаещата се майка

  Характерното за нейното поведение е постоянно колебаещото се между двата крайни полюса отношение към детето.Често смяната на поведението и е много бърза, като строгите наказания се заменят почти веднага с отстъпки. Това води до обърканост при детето. То не може да разграничи позволеното от непозволеното.У него се развива чувство на тревожност, вътрешна несигурност и страх при всяко вземане на решение. Децата, отглеждани от този тип майки нямат собствена позиция и лесно се поддават на чужди влияния и манипулации.

Ø      Глезещата майка

   Тя е прекалено отстъпчива пред детето си. Винаги се възхищава от него, омаловажава грешките и за провиненията или провалите му търси вината винаги у някои друг. Проявява мекушавост относно желанията на детето. Изпитва преклонение пред него и постоянно го глези. Това води до високомерно и надменно отношение на детето спрямо другите. То става капризно и егоистично.

Ø      Уравновесената майка

   Тя е умерена,емоционално устойчива. Създава ясни и точни правила въз основа на разбиране, доверие и близост с децата. Създава у тях обективна преценка за собствените им отговорности и поведение. Показва обичта си, но не позволява да я манипулират.

Ø      „Идеалната” майка

   Такава просто не съществува. Няма майка, която да не е допуснала грешка или да  не е била  обективна към детето си. Това просто е част от живота. Важното при възпитанието на детето е постоянно да се учим от грешките си и да го даряваме с обичта си.

    ТИПОВЕ  БАЩИ:

Ø      Търпеливият „ангел”

   Той обича да играе с децата си. Обръща им голямо внимание, но когато има проблем с възпитанието им, предпочита да не взема отношение по него. Оставя решаването на проблемите на някои друг член от семейството.

Ø      Теоретикът

  Думите му често се разминават с делата. Има определени представи за възпитанието на децата си. Теоретически е подготвен,но на практика не може да се справи с тях.

Ø      Упоритият баща

  Смята, че децата му трябва постоянно да учат и да усвояват нещо, вместо да играят. Неговото възпитание е упорито насочено само към постиженията на детето. Той определя какво трябва да прави детето, с какво да се занимава,какво да спортува. Съставя график, който да запълва цялото му време. Не допуска никаква свобода и  възможност за собствената активност на детето.

Ø      Диктаторът

  Отглежда децата си като войници. Неговата строго дисциплина изисква строг ред,подчинение и точност. Настоява децата му да са амбициозни и стриктно следи всичко, което правят.Дълбоко в себе си той обича децата си,но никога не го проявява.

Ø      Незаинтересования баща

Не се интересува от децата си. Не взема участие в отглеждането и възпитанието им.

Ø      Любеобвилния баща

  Полага прекалено много грижи за детето си. Задоволява желанията му и се старае максимално да освободи детето от каквито и да е отговорности и задължения.

Ø      Вълшебникът

   Дава на децата си пълна свобода,позволява им да правят каквото поискат.Трудно им отказва нещо.По-скоро е техен приятел.Одобрението им го прави щастлив.Често изпада в конфликти с майката,когато тя изисква от децата и им поставя задачи.

Ø      Суверенът

  Отнася се с децата си като с възрастни. Не ги хвали, не ги порицава. Смята, че само присъствието му е достатъчно за тяхното възпитание.

    Възпитателната функция на семейството е неизбежна, независимо от това, дали е осъзната или не. В семейството възпитанието се извършва главно в хода на всекидневния живот, на съвместните дейности и на общуването. Възпитанието изисква целенасоченост от страна на родителите и взаимна подкрепа при поддържането на определена линия на изисквания. Децата чувстват разликите във взискателността от страна на майката и бащата. Особено вредно е пред децата единият родител или бабата и дядото да критикуват и нападат другия родител. Разногласията между възрастните не трябва да се решават в присъствието на детето.

  Възпитанието на децата е свързано с формиране на самодисциплина, отговорно поведение и овладяване на самоконтрола. Децата се развиват най-добре в атмосфера на любов, опряна на разумно, последователно възпитание. Крайните форми на възпитание хиперпротекция /свръхизисквания / и хипопротекция /липса на изисквания/ са еднакво вредни за възпитанието и водят до много отрицателни прояви в поведението. При свръхизискванията от страна на родителите детето страда от унижението и  страха, предизвикани от чувството,че няма да се справи. Атмосферата е подтискаща и смазваща. Детето не  е в състояние да взема каквито и да е самостоятелни решения. Индивидуалността му е смазана от формираната неувереност. То изпитва постоянен гняв, който рано или късно избива в проблемно поведение. Суровостта при възпитанието оставя неподготвени децата за справяне в живота. При свръхизисквания, придружени с насилие, емоционален и физически тормоз, е възможно детето да започне да се държи агресивно спрямо други деца. То започва да приема себе си, като отхвърлено  и     необичано. Децата  са особено чувствителни по отношение на отхвърлянето, присмеха и гнева в семейството.

 При липсата на изисквания детето израства с представата,че светът се върти около него.Прави каквото си пожелае. Не приема авторитетите на родителите си. Изпада в гневни изблици,за да получи това,което желае. Проблемите настъпват още с тръгване на училище. Такова дете не приема никакви правила. Трябва ли родителят да наблюдава пасивно, как детето му върши какво ли не и да не се намесва? Категорично не. Всички оправдания и надежди, че това ще се промени с израстването  са самозаблуждения. С израстването проблемите ще се задълбочават.

 Любовта на родителите трябва да  е придружена с ясни, точни правила и изисквания. Тези правила трябва да се отстояват последователно. Любовта и дисциплината си взаимодействат във влиянието си върху детското поведение. Те са две измерения на едно и също нещо. Едното изисква другото. Уместните наказания не са неща, с които родителите накърняват достойнството на детето, те са нещо направено заради него. Когато наказвате детето не нападайте неговата личност, а говорете за конкретната негова постъпка.

Дисциплина е да се дават и спазват обещания  към другите и към себе си Спазването на обещания изисква  полагането на значителни и  продължителни усилия. Дисциплината не е нещо, ,което може да се изгради за един миг. За изграждането на дисциплинираност е  необходима много решителност и  последователност. Създаването на добри навици във всяка област – от храненето до уменията в общуването е съзнателно усилие и последователни действия.

ВСИЧКО ЗАПОЧВА ПЪРВО В СЕМЕЙСТВОТО.

ПОСЛЕ ПРОДЪЛЖАВА

и в ДЕТСКАТА ГРАДИНА

        и в УЧИЛИЩЕТО и в ЖИВОТА.....

          ВСЕКИ РОДИТЕЛ ТРЯБВА ДА ЗАПОМНИ, че:

Ø  Ако детето живее в дух на критичност, ще се научи да обвинява.

Ø  Ако детето  живее в среда на  враждебност, ще се научи постоянно да воюва.

Ø  Ако детето живее, заобиколено от присмех и подигравки,  ще стане плахо  и боязливо.

Ø  Ако детето живее в срам, ще се научи да чувства постоянна вина.

Ø  Ако детето живее в търпимост, ще се научи на търпение.

Ø  Ако детето живее в насърчение, ще се научи на доверие.

Ø  Ако детето живее с похвали и благодарност, ще се научи на признателност.

Ø  Ако детето живее в честност, ще се научи на справедливост.

Ø  Ако детето живее в сигурност, ще се научи да вярва.

Ø  Ако детето живее с одобрение, ще се научи да харесва себе си.

Ø  Ако детето живее в обич, добронамереност и подкрепа,  ще се научи да обича  и да открива любов в света.

Семейството е групата, в която човек израства. То определя отношенията му към самия него и към другите.

Семейството формира първоначалните представите на човека  за света и  предопределя възможностите и  границите на развитието му. То има основна и много важна  роля за оцеляването и развитието на децата.

 

ОПОРНИТЕ  ТОЧКИ  ПРИ ВЪЗПИТАНИЕТО НА  ДЕЦАТА са свързани с:

Ø  Формиране на точни и ясни правила и изисквания.

Те помагат на детето да си изгради преценка относно това кое е позволено и кое не. Те оформят границите на желаното и нежеланото, на приемливото и неприемливото поведение. Правилата подпомагат формирането на дисциплина, а тя е много важен и необходим елемент при социализирането на детето. 

Успешната дисциплина е бавен и дълъг процес на справедливи и последователни, съобразени с възрастта на детето изисквания.

Ø  Последователност при изискванията

Нормално е децата да нарушават първоначално поставените правила. Ако едно изискване е поставено и не се следи за изпълнението му от страна на родителите, детето на подсъзнателно ниво отхвърля родителския авторитет. Създава се погрешен поведенчески модел.  

Ако постоянно се променят правилата и не се спазват изискванията, в детската психика настъпва объркване от неясните послания. 

Обяснявайте на детето смисъла на правилата и бъдете последователни при изискванията.

Ø      Възлагане на отговорности и задачи на децата, съобразени с тяхната възраст. Това ще ги направи съпричастни към семейството и ще ги накара да се почувстват по-уверени и по-значими. Бездействието и липсата на занимания не водят до нищо добро.

Възпитаването на отговорност е дълъг  и труден процес и той започва още в ранното детство.

Ø  Спокойно говорене, без повишаване на тон, без груби думи  и без натяквания.

Обяснявайте на детето, как се чувствате от неговите постъпки. Гневът и крещенето при общуването между родители и  деца не водят до никъде. Каквото и да се е случило, овладейте емоциите си и тогава говорете.

Ако родителите крещят на детето си, когато са ядосани и то ще им крещи, когато изпитва подобни емоции. Още по-лошото е, че този модел на отношение и поведение ще бъде пренесен и в другите сфери на контактите му.

   

Ø  Хвалене  и стимулиране на  всяка положителна постъпка и порицаване на отрицателните. 

          Избягването на думи и коментари, които могат да предизвикат гняв и обида е особено важно. Детето попива всичко казано и чуто. От това, какво оценка получава човек в детството си зависи неговото психично благополучие в живота му като възрастен.

Ако едно дете чува постоянно думи от рода „ от теб нищо не става”, „все ти си направил нещо”, „не може да си толкова тъп, че да не разбереш тази проста задача”, „все ти разливаш нещо”, „не се научи да внимаваш”, то ще започне да вярва в казаното. 

Много е важно по-какъв начин говорим с децата. Всяка една казана дума може да остави неизлечима следа и  травма.  Поощрението е много по-силно оръжие от критиката.

Ø      Прекарвайте повече време заедно с детето.

СЛУЧАИ  ОТ  ПРАКТИКАТА  МИ

И  НАЙ - ЧЕСТО  ЗАДАВАНИ  ВЪПРОСИ:

Въпрос: Как да прецени една майка  колко да обича детето си, за да може да го възпитава правилно?...

Отговор: Въпросът не е в това колко обичаш, а как обичаш. Защото можеш да обичаш безумно един човек, но да превърнеш в живота му в ад поради ревност например.

Познавам хора, които от любов към една жена и то голяма любов се напиват и я пребиват.

Познавам майки, който толкова много обичат децата си, че ходят подире им постоянно и ги задушават с това, което според тях се нарича обич.

Въпросът е как обичаш. Дали начинът на любов кара другият да се чувства щастлив, разбиран и подкрепян.

Любовта на майката не зависи от това, дали детето е даровито или не, дали е умно или глупаво, дали е красиво или грозно, понеже това са външни неща.

Майката обича детето си и вижда в него това, което никой друг не вижда. За другите това дете може би е бездарно, глупаво и лениво, но за нея то е добро, умно и даровито.

Истинската обич и любов са единствено тези, които карат другият да се чувства обичан. Защото има контролираща любов, има любов, която задушава. Някои хора бъркат любовта  с  владеенето и контролирането на другия.

Въпрос: Опитвам се да определя какъв тип майка съм, но виждам по нещо в мен от всеки един. Толкова е трудно да не се предаваш, да побеждаваш, и общуването да не се превръща във война. Как да разбера кога постъпвам правилно и кога не, при възпитанието на децата си?...

Отговор: Децата са нашето огледало, това което сме като родители, взаимоотношения, характер.  Идеални родители просто не съществуват. Винаги има моменти, когато грешим спрямо децата си. Но важното е тази грешка да бъде поправена и да не нанесе щети и вреди на детето. Важното е когато не сме били справедливи или твърде ядосани и изморени да чуем това, което децата ни казват да обясним и да се извиним

Важното е да говорим с децата си, да правим заедно различни неща. Да ги обичаме и подкрепяме, но и твърдо и последователно да изискваме спазването на определени правила.

  Случай от практиката 

Майката: ...Синът ми Петър[1] е на 9 години. В училище няма проблеми, справя се с уроците, има високи оценки. Но отказва да изпълнява каквото и да е вкъщи. Когато го накарам да си оправи дрехите, той казва: „После”. Постепенно разговорът ни прераства  в каране, повишаване на тон от моя страна. Аз му крещя и той ми крещи. Често тръшка вратата и казва: „Няма да го направя. И ще си намеря друга майка, която да ме слуша”. Баща му често пътува. Зает е с работата си и се връща уморен. Аз се грижа за децата. Имам още един син на една година и половина. Съпругът ми се нуждае от спокойствие, но все по-често такова вкъщи няма. Петър е ужасен.

Когато баща му си дойде започва пазаренето от страна на Петър за миенето на ръцете преди вечеря. Често капризничи по време на хранене.

Налага се по няколко часа да го увещаваме да си ляга, а на сутринта не мога да го събудя за училище...

Опитвала съм какво ли не...Молила съм го, заплашвала съм, го, баща му му говори, но нищо не помага...Изнервена и уморена съм...

Бащата: ...Колко съм говорил. Не слуша майка си. Аз като му говоря, разбира. Казва: „Мама не ме обича, само се кара и вика...”Тогава започвам да обеяснявам на жена си, как да се държи с Петър, но тя е изнервена. По цял ден е с децата...

...Трудно успяваме да го накараме да си ляга навреме, но той е малък...Миналата седмица гледаше филм и аз няколко пъти му казах да си ляга, но той казваше: „След малко”. Жена ми се ядоса и отиде и спря телевизора, но Петър отново го включи. Аз му казах да си ляга, че утре няма да може да стане за училище. А той каза: „Като свърши филма ще лягам”. След като изгледа филма се размотава още време, защото не си беше приготвил чантата за училище. Стана много късно. На другия ден не искаше  да става. Един час се занимавахме със събуждането му. И тъй като закъсняваше за училище се наложи да го карам до там...

...Това се случва доста често. Когато е ядосан крещи на майка си. На мен по-рядко ми отговаря. Но след като се ядоса започва да плаче. Аз отивам и го успокоявам, а той плаче още повече и казва: „Вие сте гадни родители...” Сигурно тези думи ги е научил в училище, ние такива не използваме у нас...

Петър:...Мама и тате казват, че трябва да идваме при вас. Не разбирам защо, аз съм си добре, имам само шестици и една, две петици. Карат ми се, но не са ме били.

Мама иска да си подреждам стаята. понякога го правя, но тя по цял ден седи вкъщи с брат ми и може да я подреди, докато той спи. Понякога много ме дразнят, искат да си лягам, когато гледам филм. И се карат, но аз искам да си изгледам филма, а не да лягам, когато те кажат... Те могат да си седят докато поискат, а аз да лягам, когато кажат...

КОМЕНТАР  ПО СЛУЧАЯ:

Децата винаги пробват докъде стигат границите им и доколко могат да ги преминат.

Ако на детето се позволява да преминава границите на уважението и доброто поведение, то започва да контролира ситуациите и да не се съобразява с изискванията на родителите си. Но това се случва не защото детето е лошо, а защото възрастните около него просто са позволили несъзнателно да се случи това.

Дисциплината, послушанието, отговорното поведение, самодисциплината, уважението и отношението се учат.  Децата трябва да бъдат научени на това.

Възпитанието е сложен, продължителен и дълъг процес. то започва от самото раждане. То освен любов изисква смелост да кажеш „не” на определено поведение. Възпитанието изисква последователност и усърдие от страна на родителите.

При липсата на ръководство от страна на възрастните, детето се превръща  в господар, а твърде често и в тиранин на своите родители. То мисли, че светът с върти около него и че може да прави каквото си поиска. И в подобни случаи това му е позволено.

Когато едно 9 годишно дете нарича родителите си „гадни”, то едва ли на 15 ще се превърне в любящо и уважаващо ги.  Ако при  подобна ситуация не се потърси помощ от психолог нещата ще се влошават с влизането в пубертета.

Родителите очакват децата да бъдат мили, любезни, внимателни, уважителни, но за да се случи това някои трябва да ги научи на тези неща.

Един от най-важните фактори при възпитанието на детето е изграждането на уважение към родителите.       Ако детето се научи да уважава родителите си, това ще постави основата му към по – нататъшните му взаимоотношения с всички останали хора.   Ранната гледна точка към родителския авторитет е важен елемент за бъдещото му отношение към училищните авторитети, към работодателите му и към всички, с които то ще живее и работи в бъдещия си живот. Взаимоотношенията родители – дете са първият и най-важен социален контакт на детето. Всички пропуски и недостатъци в общуването между детето и родителите  водят до сериозни проблеми на по-късен етап. Когато детето в ранната си възраст отхвърля авторитета на родителите си и се държи нагло с тях, у него се развива  все по-дескруктивно поведение. То започва постепенно да живее с убеждението, че всичко му  позволено, че то е победител  във всяка една ситуация. Моделът създаден в семейството се пренася в училище, а по-късно и в живота му. Този модел не води до нищо добро.      Няма дете, което поне веднъж в живота си да не изрекло думата: „Няма” или „Млъкни”. При първото неуважително и предизвикателно поведение от страна на детето трябва да се вземат мерки за овладяването му.  Ако един родител не успее да накара двегодишното си дете да си събере играчките, много по-трудно ще му бъде да упражни някакъв контрол в по-нататъшното му развитие. Всеки един проблем, който не е намерил решение в първите 10 години от живота на детето след това ще избухва с много по-голяма сила и  интензивност и ще става все по-трудно разрешим.

Детският негативизъм и антагонистично поведение могат да произлизат и от объркване, отхвърляне или  разочарование. Могат да бъдат в резултат на липсващите разумни и последователни, съобразени с възрастта изисквания от страна на родителите. Непокорното детски поведение винаги е сигнал, че нещо не е наред. Че нещо трябва да бъде променено.

Когато родителят крещи на детето и то се научава да крещи. Твърде често родителите вместо да предизвикат действие използват гняв. Опитът да се контролира поведението на децата с крясъци и викове е напълно безрезултатен и неуспешен.

Празните разговори и заплахите, които не водят до действие нямат смисъл. Те не мотивират детето. то слуша безкрайни тиради и постепенно се сдобива с механизъм, с който чува само онова, което иска.

Колкото и да се ядосани на детето си, овладейте гнева си и му говорете бавно, тихо и спокойно. Просто категорично заявете какво искате да стане.

Това, че детето проявява неуважително отношение само към единият родител е временно. Ако нежеланото поведение не бъде променено, то ще се пренесе в отношенията и с другия родител.

Разногласията между родителите относно възпитанието и изискванията към детето са бомба със закъснител, поради факта, че всеки един от тях унищожава авторитета на другия. Това води до липса на граници за приемливо и неприемливо поведение.

Всеки един проблем, който не е намерил разрешение до десет годишната възраст на детето с настъпването на пубертета екзалтира и става все по-труден за решаване.

 Когато единият от родителите изисква нещо от детето, а другият не го подкрепя  се стига да унищожаване на родителския авторите.

Липсата на ефективен родителски авторитет е резултат от липсата на ограничение за детето. Отсъствието на ограничения на детското поведение в ранна възраст води до генерално объркване на детската психика и толерира опозиционното, предизвикателно и неуважително поведение. Когато липсват определени правила за неприемливо поведение, детето започва да живее с усещането, че всичко му е позволено. И започва да прави само това, което желае. Всяко дете се опитва да разбере кога и доколко може да прекрачи определените граници. И ако след прекрачването им не се случи нищо, то  започва да не спазва ограниченията. Когато родителите имат уеднаквени изисквания, налагат разумни наказания за своеволното непослушание и похвали за положителното поведение детето, то си създава навици.

След навършването на втората година децата могат да разберат какво им се казва, че могат да правят или не. Отговорното поведение започва да се формира  дори в по-ранна възраст.

Ранните години на детето са съществени за отношението му към авторитети във всяка следваща възраст. Децата търпеливо и с много любов трябва да бъдат научени на послушание.

Представата да детето за света се създава в зависимост от това, което е възприело чрез сетивата си. От това, което е научило. От това, което му е казано от значимите за него възрастни.

В най-ранната възраст това са родителите и членовете на семейството. После идват учителите и приятелите. Представите на детето за света се формират в зависимост от това, което то е виждало. Първо в семейството, после в детската градина и училището. Ако детето е свидетел на постоянни караници между родителите, то се научава да крещи и да се кара.

Ако в общуването между детето и родителите детето е запомнило „ти си лош”, „нищо не можеш да направиш”, „само ме ядосваш”, то научава че нищо не може да направи само и присъствието му носи само разочарования. Неговата самооценка ще се формира на базата само на натрупаните негативни убеждения.

Не може да изискваме от едно дете на три години да се държи като пълнолетен, но във всяка възраст си има особености и правила и ограничения, на които детето постепенно трябва да бъде научено.

Още в края на втората година децата се научават да заобикалят правилата и да им се съпротивяват. Децата приемат правилата като някакво временно неудобство, временно ограничение и се опитват да разберат дали наистина трябва да се спазват.

Правилата, налагани в детството постепенно биват приети като неизбежни и се превръщат в навици, само ако спазването им се изисква с достатъчно постоянство, търпение и последователност.

Проблемът не е в правилата а в объркването, което настъпва при липсата на правила.

Полезните и разумни правила постепенно се превръщат в част от човешката личност. Те продължават да бъдат следвани, като постепенно с израстването човека забравя, че те са били правила. Миенето на ръцете и зъбите, хигиенните навици, обличането, отношението към родителите и към другите възрастни, в ранен етап от развитието на детето са били правила. С израстването му те стават навици. Това, което човек научава в детството си от значимите за него възрастни предопределя бъдещия му живот. Човек винаги пресъздава в по-малка или в по-голяма степен в живота си отношенията, които е имал с родителите си. Детето попива на подсъзнателно ниво всичко, което е чуто, видяно и преживяно. Човек винаги има своя вътрешна представа за дом и семейство и тя е такава, каквато е преживяна в детството.

Конкретните границите и ясните правила създават сигурност и формират самоотговорност. На детето е ясно какво може и какво не може да прави.

То разбира защо получава санкция или похвала при определено поведение.

Когато има  различия и размиване на изискванията от страна на майката и бащата или на родителите и бабите и дядовците, детето живее в несигурност. То никога не знае кога и за какво ще му се скарат.

Майката и бащата са двата символа на родителски авторитет и ако те са в противоречие по между си относно възпитанието, детето се обърква. Спира да чувства сигурност в семейството си и започна да не уважава и двамата родители. Когато единият от родителите изисква нещо от детето, а другият не го подкрепя  се стига да унищожаване на родителския авторите. Родителите трябва да дискутират разногласията си, но никога в присъствието на детето. Когато съществуват различия между методите на възпитание детето се превръща в арбитър между  двамата родители. То е прекалено малко, за да прецени кое е правилно и кое не е. Това е един огромен товар за детето, които води до несигурност и объркване. Родителите не могат да изискват уважение от страна на детето, ако самите те не се държат уважително с него. Детето е като огледало на взаимоотношенията и общуването в семейството. То научава това, което чува и вижда. Когато посланията са противоречиви и объркани и детето става такова.

Убежденията се формират в най-ранна детска възраст. После убежденията се превръщат във вярвания, които формират моделите на поведение.

Моделите на поведение създават през целия живот такива преживявания, които отговарят на формираните вярвания, убеждения и представи.

Ако родителите отделят малко време да помислят върху собствения си живот ще се изненадат от това, колко често се повтарят подобни събития и едни и същи преживявания  в него.

Преживяванията се създават от мислите и разбиранията, които са се формирали в детството. Преживяванията са външният израз на мислите. Детето се учи как да възприема себе си, другите и света по реакциите на значимите за него възрастни. Убежденията, които се формират в детството /правилни и неправилни/  се пресъздават във всеки следващ етап от живота.

     Случай от практиката

Маги, 14 годишна: Обичам баба си и дядо си. Обичам и леля, сестрата на мама. Те се ме отгледаха, като дете. Мама работеше, а татко пътуваше. Баба почина преди около година. И всичко се разпадна. Не се разбирам добре с мама, а татко все го няма. Не знам какво да правя, иска ми се да се махна някъде. Мама се скара с леля и дядо, заради къщата на село. Мама иска те да я предпишат на нея, но дядо и леля не са съгласни. Мама ми забрани да говоря с тях. Следи телефона ми, дали не са се обаждали. Като се прибере от работа първото нещо за което пита е: „Чакалите не са ли те търсили?”. Така нарича леля и дядо. После започва да говори много лоши неща за тях. Когато се опитам да й кажа, че не искам да слушам това, тя започва да крещи: „Промили са ти мозъка!Ти на коя страна си?!...”

Дядо звънна да ме поздрави за рождения ми ден и мама така ми развика, че не съм му затворила телефона. Скарахме се и тя ми забрани да излизам навън цяла седмица.

Баба много ми липсва. И дядо и леля ми липсват. Но не мога да ги виждам и чувам. Не мога да говоря и с братовчедите си. Понякога им се обаждам от телефоните на приятелки, но се чувствам много зле след това, защото лъжа мама. Майка ми е такава – тя винаги с някого се кара. Вече не знам какъв е проблема между мама и дядо и леля. Мама е наела адвокатка да ги съди и казва, че ако трябва ще ме призоват в съда, за да кажа как дядо и леля ме „тероризират” по телефона. Това не е истина. Те никога нищо лошо не са казали пред мен за мама...Тате пътува по цял месец. После се връща за една седмица вкъщи. Вече и с него не си говорим, защото мама постоянно му говори колко лоша съм станала, как се разболява заради мен и заради „онези чакали”. Той мълчи и много рядко казва: ”Оправяйте се. Като се прибера искам да има спокойствие вкъщи.”...Брат ми казва, че тези неща не го интересуват. Той е студент и рядко си идва.

Мама  смята, че аз ще разбия семейството ни, тъй като постоянно създавам проблеми, които ще накарат татко да не се връща. Тя казва, че и брат ми не си идва заради мен. Но това не е истина. Той си има приятелка и казва, че не иска да я води вкъщи, тъй като не знае мама кога ще е ядоса и какво ще каже пред момичето.

Не разбирам какво трябва да направя. Уча си уроците, чистя вкъщи. Готвя след училище. Пускам пералнята и прибирам прането.

Но мама не е доволна. Вчера започна да проверява дали съм подредила добре дрехите в гардероба и пак намери причина да не хареса работата ми. Започна да вика: „...Ще подреждаш дрехите по цветове, не се научи на ред...Заради тебе пак вдигнах кръвното...” Много плаках, а тя дори не разбра колко ме е наранила. Сигурна съм, че ме мрази, но не мога да разбера защо...

Майката на Маги: ...Дъщеря ми е ужасна. Никога не прави нещата, както трябва.

Ако сготви, не е това, което съм й казала. Като прибере дрехите в гардероба не е така, както трябва...Много ме ядосва...

Е, има отличен успех, но то нали знаете, учителите как ги пишат тези шестици? Изнервена е и постоянно плаче, като й  кажа нещо. Мълчи и плаче. Направо ще ме умори. С баща й се блъскаме заради нея, да и помогнем да си уреди живота, но тя е неблагодарна и не разбира това.

Каза, че не й се живее...Лигавщини...Какво иска повече от нас?!...Купили сме й телефон за 600 лева, има лаптоп. Гардероба й  претъпкан с дрехи...Водим я на почивка три пъти годишно...Не зная какво да правя с нея?!...Много съм изнервена...Служителите във фирмата ми ме ядосват, дъщеря ми ме ядосва...Сега имам проблеми и баща ми и със сестра ми и Маги, вместо да ме подкрепи ме предава...

Маги, 14 годишна:...Най-тежкото е по почивките. Мразя да ходим на почивки. Винаги сме със две семейства, приятели на мама и тате. Те уж са им приятели, защото мама често говори против тях вкъщи, а като са заедно е толкова мила и внимателна. Това лицемерие ме убива. Тези семейства имат малки деца, едното е на 8, а другото на 9 години. По време на почивките аз съм гледачка на децата. А те са много лигави и все ходят да се оплакват на мама. А тя започва да ми се кара пред всички. Другите родители не се обаждат много, за да направят забележки на децата си...

...Почивките са най-кошмарното време...Не мога да разбера, защо мама е мила и внимателна с чуждите деца, чете им разни приказки...На мен никога не е чела...Тя ме мрази, но не знам защо...

КОМЕНТАР  ПО СЛУЧАЯ:

Пубертета е една трудна възраст. Тя започва към 11-13 година и продължава до към 18-21 година.

В последно време се наблюдава тенденция за намаляването на възрастовия диапазон на този период. Все повече деца навлизат в пубертета  след навършването на 10 година.

Пубертетът е период свързан с промени в биологичното, социалното и когнитивното развитие. Въпреки че биологичните промени са добре определени (скок в растежа, промени в половите характеристики на индивида), те се осъществяват постепенно и точното определяне кога всъщност един индивид навлиза и излиза от юношеството не е лесно.

Точният времеви период на навлизането в пубертета, зависи от разнообразни фактори, като заобикаляща култура и биологично развитие.

Социалните преходи на юношеството се фокусират върху идентичност, независимост, полови роли, морален кодекс, ценности.

Развитието на психичните процеси и на личностните качества дава възможност на юношите да осмислят перспективите на живота си и да създадат определени отношения със социалната среда.

Индивида се ражда, а личността се формира. Социализацията е процес на формиране на социалната активност на личността и нейната реализация. В основата на социализацията са отношенията и натрупаният опит в семейството, училището и значимите възрастни в живота на детето, които влияят и оформят социалното му развитие. Процесите на подражание, идентификация и имитация на наблюдаваните поведенчески модели също оказват влияние.

От стиловете на родителско поведение зависи емоционалната социализация на индивида, която определя как той ще се научи: Ø      да възприема и идентифицира собствените си чувства и тези на другите; Ø      да изразява и контролира афективните си състояния; Ø      да разграничава приемливите и неприемливите поведенчески модели; Ø      да носи отговорност за постъпките си.

Авторитарният родителски стил на възпитание поставя високи изисквания и безкомпромисност при налагане на контрол, а това прави момичетата, отраснали в такива семейства, зависими и лесно податливи на чужди влияния, а момчетата агресивни.

При либералния родителски стил няма поставени никакви изисквания, съществува или прекалена обгриженост или неглижиране и това води до формиране на поведенчески модел, в който липсва самоувереност и самоконтрол.

И в двата случая са налице трудности в общуването, емоционални и поведенчески проблеми, конфликти, които отключват неадаптивни и антисоциални модели на поведение.

Юношата е поставен пред три основни групи проблеми, които трябва да реши:

Ø      Психофизиологични – незавършено физическо развитие, неустойчивост на емоционалната сфера и високо ниво на ситуативна тревожност.

Ø      Личностни – недовлетвореност от себе си и от света, които не винаги разбира и приема, повишена личностова тревожност, обърканост, породена от отсъствието на конкретни жизнени цели и стремежи; недостатъчно ниво на самостоятелност; неадекватна самооценка и ниво на привързаност; характерен за възрастта тийнейджърски негативизъм.

Ø      Трудности при адаптация в общуването

Неадекватните родителски модели на поведение и отношение спрямо децата не водят до нищо добро. Те затрудняват и без това трудният възрастов период през който преминава детето им. Родителите трябва да разбират психиката на детето си, да го подкрепят и обичат, да разбират нуждите и потребностите му и да поставят разумни изисквания към него. Адекватното родителство не се състои в това да купуваш скъпи дрехи и вещи на детето.  То е свързано преди всичко с подкрепата и показването на обич.

Понякога възрастните въобще не си дават сметка какво причиняват на децата си, когато изричат думи в яда си. Изливат върху тях натрупания гняв и огорчението си без да се замислят от последиците за това.

Психиката на тийнейджъра не е толкова зряла, че да разбере и понесе войната между значимите за него възрастни.

Думите, емоционалните ни състояния  и действията ни винаги оказват влияние върху децата.

Когато възрастните в едно семейство имат проблеми по между си не трябва да карат децата да взема страна в техния конфликт. Проблемът не е в наличието на конфликт, а в реакциите на възрастните в създадената ситуация. Когато детето е принудено да избира на коя страна да застане то

Емоционалното отхвърляне и пренебрегване на детето води до изостряне на характерната в тийнейджърската възраст неустойчивост и неуравновесеност и може да предизвика емоционални и поведенчески проблеми.

СТАТИЯТА Е ЧАСТ ОТ КНИГАТА НА КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА "КАК ДА ИЗБЕГНЕМ ВОЙНАТА С ДЕЦАТА СИ" 

---

[1]  Имената са сменени.